ЗАРКО

(ВТОРА ЧАСТ)

 

Спомням си:

...Докато разговаряхме, навън беше притъмняло. Луната бе изпълнила прозореца на ресторанта като огромна колба, пълна с потъмняла кръв.

...и виждам:

Нощ е, тъмно е, брегът е пуст....
Няма кой да чуе кънтенето на трошащата се верига, да види отплуването на лодката.
Хората са в домовете си - пълнолуние е, след миг ще изгрее пълната луна...

- И какво стана после?

Това е моят глас.

- После страстта на бащата обсеби и сина – Зарко започна да играе комар, на зарове, на карти и на табла, на всичко, на което можеше да се залага. Лицето му потъмня, очите му помръкнаха. Подхвърляше заровете в дланта си и търсеше друг комарджия, за да заложи и играе. И заровете предопределиха съдбата му...

И виждам:

Същата маса зад вратата на малкия ресторант, където бях и същите хора в страни, и Зарко срещу мен – залага на барбут.

Заровете се търкалят по масата, той ги следи с поглед.

Този път очите му се виждат – зелени, кухи, празни...

И което ме учудва – няма тръпка, няма страст в тях, само мрак, дълбок, непрогледен мрак...

- Трябваха му пари, за да отпътува...

- Залагаше, за да заглуши раната от поруганата любов...

- Генът са пробуди в него, генът на бащата...

- Каквото името, такъв и човекът... - многозначително звучи гласът на бившия ми противник.

- Ти знаеш най-добре - в един глас отговорят останалите трима...

Пред очите ми се сменят бързо три картини. Първата:

Зарко излиза от кръчмата и тръгва по пътеката, която се вие около брега. Опитвам се да надникна в очите му, но не мога - той е с гръб към мен.

Нощ е, тихо е, тъмно е...

Заобикаля носа и излиза на крайбрежната алея. Спира пред ниска смълчана къща. Един прозорец свети като маяк в мрака. Зарко се навежда, взема от земята малко камъче, поглеждва към светлия прозорец, подхвърля няколко пъти камъчето в дланта си, после го пуска на земята, обръща се и тръгва бавно към брега...

Втората:

Звездите по брега са изгаснали.

Лодката на Зарко се поклаща от вълните.

Платното е увиснало, веслата приплясват във водата. Няма кой да ги раздвижи.

Тихо е.

Мракът бързо се напоява с кръв...

- И какво се случи със Зарко после? – моят глас.

- Няколко дни след като изчезна, рибари видели лодката му в залива, без човек на борда, после морето я изхвърли на брега...

- Удавил ли се е?

- Не се знае...

И третата картина:

Късно през нощта е.

Морето се вълнува.

Във всяка вълна се отразява пълната луна – кръгла и червена и морето бавно се покрива с хиляди кървави луни.

Сред тях се поклаща лодката на Зарко – бяла, нежна, крехка...

Корпусът й тихичко поскръцва, платното прошумолява, веслата се разклащат - като прекършени криле...

От унеса ме изважда гласът на зеленоокият ми събеседник, и си спомням:

- Някои казват, че е отплавал с друга лодка, а своята оставил за заблуда на военните и граничарите - да не го търсят, през есента трябваше да влезе в казармата...

- Убили са го след като играл за много пари, но изгубил и не могъл да плати. Качили го в лодката, изтеглели я на буксир, изхвърлили тялото му в морето и се върнали с другата лодка, а неговата оставили на вълните, все едно че е отплавал сам – каза слабият човечец.

- Нищо подобно – вечерта късметът бил с него, печелел от всяко хвърляне на заровете, спечелил голяма сума, но противниците му го убили, за да си върнат парите. Иначе всичко друго е както казва той... – кимна към слабия човечец мъжът с белег на челото.

- Не могъл да плати и го убили за назидание на губещите – настоя слабият.

- Излязъл да се порадва на нощта и нощното море, но се е удавил, неизвестно защо. Било е пълнолуние, като сега... – намеси се и старецът с коса до раменете.

- Самоубил се е! От любов... – вметна друг, мълчалив до момента мъж.

- Убит е от граничари при опит да избяга с лодката си от България... После военните потулили историята и оставили морето да изхвърли лодката му на брега... – допълни някой, не го познавам по гласа.

Докато слушам гласовете, виждам:

По черната повърхност на морето се разлива бледа светлина.

Гаснещи звезди премигват в небето и чезнат в мрака.

Дрипави облаци закриват червената луна.

Лодката я няма.

Чува се само тихият плясък на вълните...

- Всяка вечер по пълнолуние, лодката се мокри и облепя с водорасли и през деня изсъхва. През другите дни от месеца е суха...

- Някои казват, че лодката плава сама в морето, за да търси Зарко, но не го намира и се връща на брега, други, че духът на Зарко я извежда в залива. Сутрин я оставя на брега, а той се завръща на небето или там, откъдето е дошъл...

- Докато лодката плава, майка му го търси из града, но той не й се обажда, защото е в морето...

- Много са я чули да го вика, но никой не я е виждал досега...

Притвдарям очи и виждам:

Рано сутринта е, слънцето още не е изгряло.

Налудно бледо-водно-сиво се надига от морето и облива отдалечената високо в небето, малка като стотинка, бяла, изстинала луна...

- Хората от града вярват, че някой ден Зарко ще се върне в бял костюм, с бяла шапка и черни очила, за да не го познаят. Ще пристигне, казват те, с голяма бяла яхта, кръстена с неговото име. Ще остави цветя на гроба на майка си, ще почисти праха от паметника и ще замине, забравил болката, простил греха... – поклати дългите си коси достолепният старец.

- It,s time... – прозвучава като шепот някъде от далечината и
заглъхва в плясък на вълни.

Едновременно слушам и си спомням:

- Защо не махнете лодката, загрозява плажа? - попитах, воден не толкова от екологични чувства, колкото от желанието да разбера нещо повече за Зарко.

- Вещите на удавниците не трябва да се пипат!

- Защо? - продължих да питам.

- За да не ни сполети тяхната съдба... - отговори доскорошният ми противник и разклати заровете в дланта си, без да ги поглежда.

Следват неясни шумове, чукане на чаши и гласът на някой от тримата ми събеседника. Не мога да определя на кой, не мога и да си спомня кой го каза:

- Това, че духът на майка му броди да го търси из града през нощта означава, че той или е жив или се е самоубил, но не е умрял от естествена смърт или от катастрофа...

- Защо? – попитах.

- Близките души се намират на небето и постигат приживе мечтания покой, остават там и повече не се завръщат – това е Раят. По същото време пълната луна буди духовете на неудовлетворените, на грешните и на самоубийците. И тръгват неудовлетворените и скитат из града до сутринта да търсят свидното, изгубено приживе. В същия момент грешниците и самоубийците ходят по баира - грехът не им позволява да слязат на брега, при живите. Така сенките им се разминават, както са се разминали в живота, до следващото пълнолуние, когато отново идват и отново си отиват, без да се намерят. И това е Адът – вървят и се търсят духовете на неудовлетворените и на самоубийците без да се срещнат, горят и се гърчат в огъня на поруганите си чувства и изгубени мечти, от пълнолуние на пълнолуние, векове наред...

В сумрака, като петна, потрепват налудно бледо-водно-сиво, мръсна превръзка, рошави коси, кървава бенка, завъртат се като в калейдоскоп и превръщат в огромна кървава луна, увиснала над малката бяла неподвижна лодка в средата на морето...

Ужасен женски глас крещи:

Зарко...
Ехото отеква между притихналите къщи, разлива се над брега, прибоят го поглъща и гласът не достига до лодката в морето.

Там, в средата на морето, се чува само тихият плясък на вълните и скърцането на корпуса на лодката и на веслата...

И пак слушам, и пак си спомням:

- Любимата жали до година, а майката – до гроб. Че и след това...

- Ако беше жив, щеше да е на твоите години...

- От тогава споменът за Зарко витае като дух над града и драска душите на хората, които го познаваха...

- Тъй, тъй...

Заровете подрънкват в дланта на бившия ми противник и заглъхват.

...Показа ни ги, цифрите като че ли бяха еднакви – три тройки или три и четворки, не помня точно...

- Защо?

- Съвестта ги мъчи...

- Защо?

- Че не го разбраха...

- Че не му помогнаха...

- Че не го спряха...

Кратка пауза и отново гласове, по-точно - гласът на бившия ми противник:

- Не се знае какво и как се е случило през онази пълнолунна нощ. Защо е тръгнал, накъде, с кого... Само той се осмели да тръгне в подобна пълнолунна нощ, когато човек не трябва да излиза от дома си, камо ли да плава...

...Подхвърли заровете в дланта си, погледна ги и поклати глава, но не каза нищо. Само зеленото в очите му проблесна и изгасна.

- Защо? – попитах аз.

- Не питай! – махна той с ръка и сведе поглед.

...Защо? – питам се и сега, както и тогава, заслушан в тишината и загледан в сумрака на празната си стая. – Защо бе толкова загадъчна историята на Зарко, която ми разказаха хората от малкия крайбрежен град - липса на вълнения и интересни преживявания, израз на душевния им провинциализъм или суеверие и мистицизъм, типичен за хората, които се изхранват от морето?

...Това сега, а тогава - вместо отговор по калдаръма пробягаха нечии бързи стъпки.

И отново стана тихо.

В далечината прошумоляваше морето...

Това бе тогава, а сега - слушам записа и си спомням:

- Времето превърна историята на Зарко в легенда. На кея и в морето ще видиш яхти с неговото име да разхождат богати чужденци. Собствениците кръстиха тази кръчма „Зарко”. Говори се, че те са оставили лодката на брега и са написали на носа й „Зарко”, после са измислили историята с нощното плаване, че по пълнолуние я поливат с вода и лепят с водорасли, за да подържат легендата за Зарко жива и да привличат любопитни клиенти. Не е ясно, защо лодката се мокри и облепя с водорасли и през есента и зимата, когато няма почиващи и в кръчмата пият само местните клиенти, които знаят легендата за Зарко и не се интересуват ни от лодката, ни от Зарко, а от цената на ракията... - поклати побелялата си глава старецът с коси до раменете.

Гласът му се смесва с чаткането на заровете в дланта на доскорошния ми противник и секва отведнъж – батерията на телефона падна...

По-нататък възстановявам разказа по памет:

- Така и не разбрах кой е Зарко, какъв е бил, защо е тръгнал, изобщо нищо не разбрах... – попитах едновременно четиримата си събеседници и другите, които следяха разговора от страни.

- И аз не знам кой е Зарко, защо е тръгнал, какво е чувствал, когато се е качил в лодката и е отплавал... – поклати дългите си коси старецът с коси до раменете и замълча. - Вместо отговор, ще ти разкажа ПРИКАЗКАТА ЗА ЧАЙКАТА И РИБАТА – каза той след малко.

- Чайката летяла на високо и виждала света нашироко и надалеч, а рибата плувала на дълбоко и виждала невидимото, скрито под вълните за очите, които гледат от брега или от небето. И всяка мислела, че знае всичко за света, без да съзнава, че познава само видимата половина, а другата половина ще остане за нея скрита и непозната завинаги... – старецът замълча. Другите мълчаха, мълчах и аз.

- За да опознае и друга половина на света – продължи той след малко, - рибата ще трябва да изплува изпод вълните, да полети в небето и да погледне света отгоре като чайка или чайката да се спусне от небето, да се гмурне като риба под вълните и да види как изглежда той и отдолу. Затова на рибата ще трябва да й порастат крила, а на чайката – хриле, а това не може да стане. И всяка ще гледа света от своята си половина, упита от самочувствието и щастието на глупеца - ще вярва, че знае всичко... – и отново замълча. И след малко продължи:

- Един е начинът да разбереш какво се крие и в другата половина на света, без да имаш крила или хриле, т.е. да се измъкнеш от пълното със задоволство блато на глупака... – поклати глава старецът: - Да затвориш очи, да се оттласнеш от земята и да полетиш като чайка в небето или да се гмурнеш под вълните и да заплуваш като риба към тъмните и мрачни глъбини без да излизаш от тясната си стая... Всъщност да летиш и плуваш със затворени очи, с мисълта си да докосваш Светлината и усещаш Мрака, без да мислиш за тайните, втъкани в душата и отразени в съдбите. И, ако Бог е рекъл, тайните ще ти се открият, ако ли пък не – ще си почувствал красотата на простора, силата на Светлината и магията на Мрака и това ще е достатъчно, за да си щастлив, но не с щастието на глупака, а с удовлетворението на просветления. Малцина умеят да летят и плуват със затворени очи. Ти се опитваш да го правиш, но не успяваш, защото си на грешен път, който по-скоро ще те отведе до щастието на глупака, отколкото до просветлението на просветения...

- Защо мислите така? – попитах.

- Вместо да затвориш очи, да полетиш или да отплаваш, искаш да разбереш това, което не би трябвало да знаеш... – погледна ме с благите си очи старецът с коси до раменете.

- Защо? – настоях аз.

- Защото касае хора и съдби, които времето е посипало с пепел и не трябва да се разравя пепелта, за да не се отваря зарасналата рана... – отговори той. – Ако искаш да го разбереш – не питай, а затвори очи и полети! Ако Бог е рекъл – ще разбереш това, което те интересува, ще разбереш и нещичко за себе си, ако ли пък не – просто лети и се опивай от красотата на простора и безкрая на Светлината в очакване на божествения миг, в който сърцето се пречиства, мисълта се прояснява, а душата се отваря да приеме Божието послание за всемирния порядък и вселенската хармония на видимия и невидимия свят, което е искра, звезда и чувство, но не думи, не и мисъл, защото думите сковават, а обременени с грижи и борба за хляба мислите разколебават и отклоняват търсещия от пътя към Светлината...

Разбрах, че не трябва повече да питам и замълчах.

- Къде си настанен? – зеленоокият ми събеседник прекъсна старецът с коси до раменете.

- При Ставрос – отговорих аз. Знаех, че хората в малкото градче се познават, за разлика от хората в големите градове, които не знаят имената на съседите си от етажа.

Той разклати заровете в дланта си, погледна ги и поклати утвърдително глава.

- Заровете винаги познават – показа ми ги той. - Искаш ли да се увериш?

Колебаех се.

- Какво работиш? – разклати заровете и те изчаткаха в дланта му.

- Лекар съм – отговорих аз.

- Хвърли заровете! – подаде ми ги той.

Разклатих заровете и ги хвърлих върху масата. Те се преобърнаха няколко пъти и всеки показа цифрата 6.

- Така е – усмихна се той. – Но се занимаваш и с още нещо. Какво е то?

- Как позна? – попитах аз.

- Трите шестици познаха. С тях може да изгубиш всичко, може и да спечелиш, т.е. има нещо друго...

- Писател съм.

С широк замах забърса заровете от масата и ми ги подаде. Хвърлих ги. Този път единият показа 1, 3 и 5.

- Писател си, но си любител – дълбокомислено отсъди той. – Семеен ли си?

- Да – отговорих аз.

Отново ми подаде заровете. Хвърлих ги - единият показа 2, 3 и 7.

- Разведен си – победоносно ме погледна той. – Виждаш ли, заровете никога не лъжат!

- Как позна? – попитах аз.

- Заровете познаха – барбута на живота... Има печеливши, има и губищи комбинации. В брака си изтеглил губещата комбинация – 2, 3 и 7 и си изгубил. – Замисли се и допълни: - Търсиш забавления, но не там, където трябва. Може би в квартирата, на долния етаж?... – и хвърли заровете. Те се преобърнаха няколко пъти и всеки показа цифрата 1.

- Откъде знаеш за..., за долния етаж? – заекнах аз.

- Заровете знаят – разклати той заровете в дланта си и се засмя. – Всяка година по това време тя идва, стои два-три дни и си отива. Изпушва по няколко цигари при лодката на Зарко и изчезва. Сега ти е съседка...

- Заровете ли ти казаха? – попитах скептично аз.

- Сутринта я видях да излиза от къщата на Ставрос. Може би утре ще я видиш? – разклати заровете, погледна ги и отново ги запреобръща в дланта си. Не ми ги показа, не ми и каза какво показаха този път.

- Как се казваш? – попитах аз.

- Зарко – отговори той и хвърли заровете на масата.

Те се преобърна няколко пъти, двата се спряха и показаха 5 и 5, третият достигна ръба на масата и падна на земята. Не се наведох да видя цифрата.

- А, ти? – попита той.

- Довиждане, адаш! – казах аз и тръгнах.

- Хвърли заровете! – провикна се той след мен.

- Следващия път! – излязох от кръчмата и тръгнах към пътеката.

Вечерта отново чух неспокойните стъпки, вика „Зарко” и отново нищо не видях, като излязох на балкона – само потъмнялото море и пълната луна, увиснала в небето като нажежена медена тепсия.

Воден от тръпката да напиша разказ за тайнствения среднощен глас, пиянките от кварталното кръчме и кръглата луна, увиснала като червена тепсия в небето, на следващия ден попитах леля Хрисула за гроба на майката на Зарко. Каза, че не трябва да ходя там. Аз настоях. Без да ме гледа в очите тя ми каза къде е гроба, прибра се в стаята си и се заключи.

На път за плажа се отбих към гробището. Разминах се с висок, слаб петдесетина годишен мъж в бял костюм, бяла шапка и черни очила. Стори ми се, че държеше в дланта си голям бял зар. Обърнах се. Той се скри зад ъгъла на първите градски къщи. Затичах се и надникнах иззад ъгъла. Улицата беше празна. Обърнах се и продължих по тясната пътека покрай лозята към гробището в края на града. Бутнах провисналата на една страна желязна врата, облепена с пожълтели некролози, и влязох, ще се изразя поетично пак, в царството на мъртвите, по-точно в последната им обител.

Дълго търсих, накрая го намерих - гробът на майката на Зарко. Бе покрит с треви и храсти. Прахът от паметника бе избърсан, снимката на мъртвата бе лъсната до блясък. Прегоряла свещ и повехнала китка тъмнееха под нея. Вгледах се в снимката. Бризът, слънцето и влагата бяха заличили чертите на лицето. За миг две петна от налудно-водно-сиво се появиха на мястото на очите и бързо избледняха. Разтрих очи, но не можах да разбера дали наистина видях налудно-водно-сивите петна или си ги внуших.

След това минах и покрай лодката на Зарко. Килът й бе мокър, поткрит с влажни водорасли. Кръстосала крак върху крак наемателката от долния етаж беше седнала на ръба на лодката и пушеше цигара, отсъстваща и вглъбена, чужда на безгрижието, шума и суетата, които пълнеха през деня малкото, отдалечено от центъра площадче, за разлика от вечерта, когато почиващите се отичаха към пищните и шумни ресторанти и механи по крайбрежната алея и площадчето потъваше в тишина и унес. Тръгнах към нея, за да падна на колене и да я поканя на вечеря. Тя ме видя, рязко се изправи и потъна в тълпата. Бях решил този ден да стигна до крайност. Затичах се след нея, тя ускори крачки, тичешком минахме по тясната пътечка и после по крайбрежната алея, наближихме квартирата ни, мярнах я да влиза в двора, влетях след нея, оставяйки пътната врата отворена и почуках на вратата на стаята й. Леля Хрисула излезе от съседната стая и ме погледна удивено. Попитах я дали наемателката се е върнала. Удивлението в погледа й се сгъсти. Описах й подробно тайнствената непозната. Тя каза:
- Бенка – глупости! Такава зена не е поцивала тука. Това стаята на Ставрос, когато бесе малък и никого не пускам да поцива в нея! – върна се в стаята си и затвори след себе си вратата.

Изведнъж стана тихо, много тихо. Само някъде в далечината приплясваше морето.

- По пълнолуние, на този бряг и в този град хората губят ума си! Виждат неща, които не могат да видят на друго място, чуват неща, които няма къде другаде да чуят... Тръпнат и се чудят кое е истина и кое не е и споменът ги преследва после цял живот... По пълнолуние, когато от луната капе кръв, отчаяните, нещастните, влюбените и излъганите се качват на лодките и отплават, за да търсят покой, мир и щастие и не се завръщат... В такава нощ не трябва да излизаш от къщи, защото тръгнеш ли – няма да се върнеш, пожелаеш ли си нещо – ще се случи, но само ако си тръгнал, а знаеш, че няма да се върнеш! А тогава сбъдването губи смисъла си, щом теб няма да те има, а ти го искаш не друг път и другаде, а сега и тук... Мисля, че и твоето желание се изпълни по волята на пълната луна, защото тръгна, а вече знаеш, че няма да се върнеш повече на този бряг и в този град, за да не развалиш магията, да не нарушиш хармонията на предопределените неща... И за успокоение ще ти кажа, че осъзнаването на хармонията е началото на пътя, към прозрението, към Светлината. Или казано по-простичко: всеки човек и всяко нещо на Земята и Вселената има свой неповторим, единствен, личен смисъл, а твоят е да летиш със затворени очи пред неизпасания лист, да докосваш с мисълта си промисъла на Създателя и да предадеш осъзнатото на останалите хора – Божието послание, закодирано в живота и всеки атом на Вселената, че хармонията е любов, разбиране и доброта и нищо друго, че трябва да я открием в себе си и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели... – изведе ме от унеса благ, плътен глас.

Обърнах се – беше старецът с коси до раменете. Беше се облегнал на рамката на пътната врата и се усмихваше. Махна ми за сбогом и тръгна по улицата. Фигурата му бързо се смаляваше в далечината. Косите се вееха над раменете му като крила.

...Сега, година след онова самотно лято, се питам: Истина ли бе всичко, което видях и чух в крайбрежното градче? Аз ли го преживях или някой друг? Коя бе смуглата красавица с бенка на гърдата – любимата на Зарко, поруганата любов, която търси изгубената половина, музата, която ме споходи тогава на брега за кратко и отлетя за дълго, или фаталната жена – мечтата на всеки самотен мъж? Имало ли го е някога Зарко или не? И изобщо кой е той - надеждата и красотата, неуловимото в живота, силата да строшиш оковите и да тръгнеш, мечтата да плуваш или да летиш, което е едно и също нещо? Като в приказката за чайката и рибата. Изградената или разрушената хармония на видимия и невидимия свят?...

Разклащам заровете и ги хвърлям на масата, за да ми подскажат правилния отговор. Те се преобръщат няколко пъти и преди да спрат чувам тревожен глас:

- Зарко, Зарко... – и нечии ситни стъпки, които бързо заглъхват в тишината.