ЗАРКО

(ПЪРВА ЧАСТ)

 

- Зарко! Зарко! – тревожен глас разкъса тишината.

Сепнах се и се ослушах. Гласът отново прозвуча – напрегнат, истеричен:

- Зарко...

По калдъръма пробягаха ситни стъпки. Вятърът връхлетя откъм брега, иззвънтя в стъклото и изду пердето.

Излязох на балкона. Гъсти облаци пълзяха по небето, през натежалите им от мрак тела прозираше луната, в далечината чернееше морето. Смокинята в двора поклащаше широките си клони и разиграваше неспокойни сенки по земята. Вятърът ме обля с хлад и заглуши забързаните стъпки.
Прибрах се и легнах, но не можах да заспя – в стаята кънтеше уплашеният глас, пред очите ми се гънеше морето и лунната пътека, която го разделяше на две. Гласът, името „Зарко”, облаците, набразденото море и кръглата луна ми напомняха нещо мечтано и забравено, едновременно привлекателно и страшно и поради това желано - като любов, като ласка, като целувка..., нещо, пропуснато завинаги... Напрегнах се да си спомня, последните думи се разляха пред очите ми, мисълта ми изтъня и в следващия миг заспах...

Събудих се късно. Спомних си разтревожения среднощен глас, помислих, че съм сънувал и го забравих. Опитах се да пиша, нищо не се получи - разсейваше ме мисълта за наемателката от долния етаж. Засякох я като пристигнах, след това още няколко пъти, като се връщаше от плажа – стройна, кестенява, с равномерен плътен тен, изрязан бански и нежна бенка над лявата гърда. Сигурно посещава нудистки плаж – помислих си и ме прониза похотлива тръпка. Винаги бе сама – съсредоточена, отсъстваща, вглъбена. Кимваше за поздрав и, без да ме поглежда, влизаше в стаята си и заключваше вратата. Деликатността и притеснението да не ме помисли за натрапник ме възпираха да я заговоря вече пети ден. След два-три дни ще си тръгне и няма да видя повече стройната й фигура, кестенявата й коса, плътният й равномерен тен и съблазнителната бенка над гърдата – мислех си с неприязън към вродената си свенливост и комплексарска неувереност, докато гледах неизписания лист.

По обед скъсах листа, захвърлих химикалката и отидох на плажа. Пекох се, докато слънцето се скри зад хълмовете над града. Преметнах през рамо сака и тръгнах да се прибирам с надеждата да срещна съседката от долния етаж и този път, преодолявайки неудобството, да се поклоня и да й кажа, че от хиляда години не съм срещал толкова хубава жена, ако трябва ще падна на колене, но ще я поканя на вечеря! Пък после да става каквото ще... – мислех си и се оглеждах с надеждата да я зърна в тълпата по крайбрежната алея.

От дясно се носеше глъч, отляво - плясък на вълни. Въздухът бе напоен с дъх на сол, водорасли и плажно масло. Слънцето залязваше зад хълмовете в равнината. Сянката им почерняше брега и бавно пълзеше по морето. Над хоризонта, огромна и червена, бавно изгряваше луната. По нагънатата от бриза тъмно-зелена шир искряха жълти и алени отблясъци. Наближаваше краткият като проблясък миг, в който залезът и изгревът се срещат, слънцето и луната кръстосват лъчи и обагрят морето в кръв и злато, после златото избледнява, а кръвта остава... – помислих си и забавих крачки, за да уловя мига.

До кея се поклащаше бяла платноходна яхта. На палубата, пред ниска маса на избелял шезлонг, с лице към обраслия с треви и храсти хълм зад града седеше петдесетина годишен мъж в бял костюм, с бяла шапка и черни очила. Поклащаше се на стола и въртеше между пръстите си голям бял зар. Хвърли го на масата, зарът се претърколи и спря. Мъжът го погледна и пошепна:

- It,s time...

Пресегна се, взе зара и го подметна в дланта си.

От вътрешността на яхтата излезе мъж в синя униформа, откачи въжето, избута лодката, вдига платната и хвана с две ръце руля. Платната припляснаха, лодката бавно се изви и отдалечи от кея. На носа й тъмнееше надпис „ЗАРКО”. Спомних си разтревожения среднощен вик и потръпнах.

Лодката излезе от пристана, подхваната от вълните се вдигна нависоко, после се наклони в страни, под кила водата се разпени и погали надписа „ЗАРКО” на носа. Бързо се отдалечи и стопи в почервенялото до хоризонта притихнало море.

Докато гледах след бялата точица, която чезнеше в далечината, осъзнах, че бях пропуснал мига - златото на слънчевия залез беше избледняло и бе останала само кръвта на лунния изгрев.

Може би намерих темата за разказ! И как да го нарека, ако не „Зарко”... – помислих си с надеждата, че най-сетне музата ми се усмихна.

Бризът, напоен с дъх на плажно масло, сол и водорасли ме облъхна, спомних си съседката с бенката, похотливата тръпка отново ме облъхна и изтри мислите, относно благосклонността на музата в този топъл и красив момент...

В тълпата се открои фигурата на върлинеста старица с разкъсани дрехи, рошави коси и безумен поглед. Вървеше сред почиващите и си приказваше сама. Мръсен бинт опасваше гърдите й. Погледна ме с воднистите си отсъстващи очи, погледът й се избистри и протегна ръка да ме погали по лицето.

- Зарко... – пошепна тя.

Инстинктивно се отдръпнах. Очите й помръкнаха и отново се изпълниха с налудно бледо-водно-сиво. Отмина и продължи да си мърмори нещо неразбрано...

Стигнах до квартирата, огледах се за съседката от долния етаж, не я видях, изкъпах се и се приготвих да изляза, за да търся тихичко местенце за вечеря, вглъбение и размисъл като за изпаднал в творческа криза срамежлив писател-дилетант. Пета поредна вечер. И като през предишните, вечерта щеше за завърши с три-четири ракии, бутилка вино и надеждата, че музата ще ме споходи утре и няма да се налага да се наливам с вино и ракия, докато и последният летуващ напусне заведението или, което ще е най-добре – съседката ще ми се усмихне, аз ще я поканя и виното ще изпием заедно в същото тихо заведение, тръпнещи в сумрака от възбуда при мисълта за продължението на вечерта в нейната или в моята стая... – мечтаех аз, докато излизах от стаята и си представях музата като смугла красавица с бенка на лявата гърда.

Под смокинята седеше хазяйката, леля Хрисула, майка на младия хазяин Ставрос, и плетеше – дантели, както обикновено. Продаваше ги на почиващите. Тя бе вдовица, синът й – стар ерген. Тя беше приказлива, той – мълчалив и тъмен като облак. Срещах я всеки ден, него – един-два пъти до сега. Поздравих я и попитах чий бе среднощния глас.

- Това майка на Зарко. Ходи из града и го търси – каза тя и остави куките в скута си.

- Кой е Зарко? – попитах аз.

- Сина й – погледна ме снизходително тя, заради недосетливостта ми. - Зарко се удави преди трийсет години. И пак бесе лято и пак бесе пълнолуние. Сяка година по това време тя идва и го търси две-три ности. После си отива...

- Идва? – попитах аз. – Че къде живее?

- Там – посочи с пръст небето леля Хрисула. – След като Зарко се удави тя се поболя, имасе лоса пъпка на гърдата, пъпката се разрани и за месец я отнесе...

- Но аз я видях преди малко – висока, слаба, рошава. Вървеше по алеята, приказваше си сама и ме нарече Зарко... – недоумявах аз.

- Няма такава зена в града! – отсече леля Хрисула. Въпреки, че рядко излизаше от дома си, познаваше всички хора от градчето. – Това някоя луда от друго място, дето е цула историята на Зарко!... - понечи да каже още нещо, но се отказа. Кръстоса куките и продължи да плете, свила устни. Очите й бяха потъмнели.

Разбрах, че не трябва повече да питам, кимнах и тръгнах към дворната врата.

По това време на сезона е невъзможно да се намери тихо заведение за вечеря, вглъбение и размисъл. През предните пет вечери заведенията изглеждаха така в първите двадесет минути. След това почиващите нахлуваха на тълпи едновременно през двата входа – откъм сушата и откъм морето и наставаше такава олелия, че и да бе дошла, музата би отлетяла, оглушена от звън на чаши, чинии, смях и чалга. Поради това подминах пищните заведения по крайбрежната алея, продължих по каменистата пътека, която се виеше по брега и заобикаляше носа, и излязох на тих площад с форма на подкова, отворен към морето, обграден от ниски едно и двуетажни къщи с тесни дворчета и смокинови дървета по оградите, опазен по чудо от набезите на екскурзианти и почиващи в разгара на сезона.

В дъното на площадчето сивееше занемарено ресторантче с няколко маси на тротоара и още толкова вътре, тип „квартално кръчме за местните пиянки”, чийто собственик печели не от цената, а от оборота, тъй като редовните посетители не могат да плащат като почиващите и пият бавно, но се заседяват дълго и в крайна сметка оборотът се върти мудно, но макар и трудно устоява на конкуренцията на ресторантите и механите от крайбрежната алея.

В страни от пътеката, на пясъка, далече от разлива на вълните, тъмнееше наклонена настрани рибарска лодка с изгнили ребра и счупени седалки. Надписът на носа й беше избледнял. Наведох се и като през мъгла прочетох: „ЗАРКО” и пак потръпнах. Може би, пък наистина, музата ме водеше по крайбрежната алея, където видях бялата яхта и след това по тясната пътека? – помислих си и тръгнах към ресторантчето с надеждата, че вървя във вярната посока. Убеждението, че надеждата ме води накъдето трябва се засили, когато прочетох изкривената на една страна табелка над входа на ресторанта: „ЗАРКО”. Поех дъх, натиснах бравата и, ще се изразя поетично, „влязох в сърцето на Зарко”, т.е. в ресторанта, по-точно в кварталното кръчме.

Излязох прав – ресторантчето, т.е. кръчмето наистина бе пълно с местни пиянки: двадесетина мъже от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, изпечени пиячи на бира, мастика и ракия с искрящи очи и зачервени носове, повечето бивши докери, моряци и рибари и тук-там ветерани-пенсионери. Играеха карти, табла или шах на групи, други просто си пиеха кротко и упорито. Гледаха с тъжни погледи полупразните си чаши, обладани от носталгия по добрите стари времена, когато салатата струваше тридесет, а голямата ракия петдесет стотинки.

Огледах се за свободно място. Всички маси бяха заети. Понечих да изляза. От масата зад вратата се надигна петдесет и няколко годишен мъж с обветрено лице и зеленикави очи, облечен в избелели дънки и протрито яко. В дланта си подхвърляше три големи бели зара.

- Надушвам наша кръв... – застана той пред мен и се усмихна.

- Какво имаш предвид? – попитах аз.

- И на теб играта ти идва отвътре – погледнах го с недоумение и той поясни: - Като видя заровете, очите ти светнаха... - поклати глава и хвърли заровете на масата. Те се претърколиха няколко пъти, спряха и показаха 1, 1 и 1. Знаех си аз... – промърмори той и с широк жест забърса от плота трите зара.

- Какво ще кажеш за една игра?

Понечих да го заобиколя, после се отказах.

- Защо пък не? – промърморих и се подадох на порива, изпепеляващ и възбуждащ някога, после потискан упорито до пълното му заличаване, както си мислех до тогава. Но поривът затова е порив, за да изненадва и да не изгасва! – помислих си с ирония към себе си и преклонение пред спонтанността на музата, която ме отведе в малкия и невзрачен ресторант, за да се сблъскам със себе си за пореден път.
Непознатият сбута мъжа на пейката зад масата, посочи ми мястото до него, седна срещу мен, взе от масата широка дървена чаша, хвърли заровете в чашата и ми я подаде. Клепачите скриха зелените искри в очите му.

- Колко – попита той без да ме поглежда.

- Пет – отговорих аз.

Разклатих чашата, обърнах я върху плота и я вдигнах.

Заровете показваха 1, 2 и 5.

- От раз влизаш. Явно много ти се играе и залага... - искрите проблеснаха отново под полуспуснатите му клепачи.

Хвърлих заровете в чашата и му я подадох. Той я разклати, обърна я и после я вдигна бавно.

Заровете показваха 1, 4 и 5.

- И на теб ти се играе – казах аз.

- Твой ред е – отговори той и ми подаде чашата със заровете.

Разклатих чашата, обърнах я, прекръстих се на ум и бавно вдигнах чашата.

4, 5 и 6

- Двеста точки – безстрастно отбеляза той.

Второ хвърляни – 1, 2 и 5.

- Още сто и петдесет – като сметачна машина отбеляза той.

Поех леко дъх, реакцията ми не му убегна и посегнах към чашата със заровете.

Трето хвърляне – 1, 3 и 5.

- Още двеста – незабележимо се усмихна той. – До тук петстотин и петдесет...

Пиянките се умълчаха. Оставиха игрите си и ни наобиколиха. Следяха заровете, които се търкаляха по масата, с израз на ценители, които освен тръпката, познават и правилата на играта.
Четвърто хвърляне – три тройки.

- Днеска ти върви. Осемстотин и петдесет до тук – и ме погледна изпитателно със зеленикавите си очи.

- Твой ред е – подадох му чашата със заровете.

Той я разклати, обърна я и я вдигна бавно.

1, 1 и 1.

- От раз хиляда – промърмори някой от мъжете зад мен.

Второ хвърляне – 1, 2 и 3.

- Двеста – пошепна друг.

Трето хвърляне – 1, 3 и 5.

- Още двеста...

Четвърто хвърляне – 6, 6 и 6.

- Ех... – стаена въздишна се откърти от гърдите на пиянките край нас.

Пето хвърляне – 6, 6 и 5.

- Печелиш – усмихна се лукаво непознатият и плъзна по плота на масата нова петолевка.

Следващата игра – за десет лева:

Той събра 1550 точки.

Аз - 1350.

Този път аз плъзнах по плота взетата преди малко петолевка плюс още една. Стана ми горещо.

азкопчах горното копче на ризата си и посегнах към чашата със заровете. Клепачите му отново скриха лукавите искри в очите му...

Следващата игра – за двайсет лева:

Той – 2550.

Аз – 2800 точки.

Той върна десетте, добави още десет лева и разклати заровете в чашата...

- Печелиш – след половин час, който мина като миг, казах аз и оставих на масата чисто нова петдесетолевка.

- Можеш да си я върнеш – побутна той към мен чашата със заровете, без да докосва петдесетолевката на плота.

- За днес – толкова! – отсякох, потъпквайки с усилие напъна на порива. – Чия е обърнатата лодка? – кимнах към брега.

- На Зарко – с неохота отговори той и разклати заровете в дланта си.

- Кой е Зарко? – попитах аз.

- Местен младеж, беше на двадесет години, когато...

- На осемнадесет! – прекъсна го сгърчен, свит, сив човечец с вид на болен едновременно от панкреатит, язва и колит.

- На двадесет и пет! – отсече едър мустакат мъжага с кос белег на челото.

- Там някъде – на двайесет... – намеси се в разговора висок достолепен старец с побелели коси до раменете.

- Само аз мога да кажа кое е истина и кое не е – разклати заровете в дланта си моят събеседник и доскорошен противник. Погледна ги и махна с ръка.

Извадих от джоба на якето мобилния си телефон, незабелязано включих диктофона и го оставих на масата пред себе си...

...Сега стоя в тясната си стая, прослушвам записа, спомням си различните разкази за Зарко, притварям очи и се опитвам да полетя като чайка в небето или да се гмурна като риба и да заплувам в дълбините, както ме посъветва старецът, но не успявам - пред очите ми се въртят картини: ярки, цветни, наситени със синьо, бяло, черно и червено, в които липсва хармонията на предопределените неща, защото други неща са неизвестни, и се преплитат с гласовете от диктофона... И, воден от гласовете и от спомените, пиша, т.е. опитвам се да надникна в незримото, да докосна Светлината, да докосна Мрака, да видя това, което не може да се види с очи, а само с душа:

- Зарко беше рус...

- Не бе - чернокос!

- С дълги руси коси до раменете!

- Не – с черни, късо подстригани коси!...

Това са гласовете на слабия човечец и на мъжа с белег на челото.

- Нито рус, нито черен, беше кестеняв!

Това е гласът на старецът с коси до раменете.

Заровете звънтят в дланта на доскорошния ми противник.

...Тогава той не каза нищо. Само разтвори длан и ни показа трите зара. Не помня цифрите, а трябваше – сега го осъзнавам! След това ни ги показа още няколко пъти, но пак не помня цифрите...

- Баща му беше пияница и комарджия. Като се напишеше, вдигаше скандали и посягаше да бие, когато изтрезнееше – гледаше враждебно и мълчеше, с една дума – крив човек... (кратка пауза) Майка му се претрепваше от работа, за да издържа сина си и пияния си мъж, който за една нощ проиграваше и долните си дрехи...

Притварям очи и, вместо да полетя, виждам:

Зарко, седнал на върха на хълма зад града, обвил коленете си с ръце, гледа извитата дъга на хоризонта.

Самотна чайка се рее високо над него в небето.

Лято е, тихо е, топло е...

Откъм крайните къщи, зад които лозята на града пълзят по склона, отеква женски глас:

Зарко, Зарко... Обядът е готов!

Зарко се надига и тръгва по хълма надолу към града...

Пронизва ме остра тръпка – от спомена за мама: викаше ме за обяд, докато се пилеех по хълмовете край града.

И беше лято, и беше тихо, и беше топло...

И птици се рееха високо над мен в небето...

Неусетно изгубих лятото, изгубих птиците, изгубих мама...

И много други неща изгубих.

Остана само страстта да пиша.

Отварям очи и образът на Зарко избледнява.

Отпивам глътка кола и продължавам да слушам записите и да пиша:

- Зарко си построи платноходка – сам, с подръчни материали...

За първи път виждам през спуснатите си клепачи следващата картина, а ми се струва, че вече съм я виждал...

- Déjà vieu... – прошепвам и продължавам да се взирам в детайлите, уж невиждани, а до болка познати:

Тясна работилница с малко прозорче, стените - отрупани с инструменти. Прашен сноп светлина очертава върху пода разкривен квадрат.

На скелето в центъра сивеят корпусът и ребрата на рибарска лодка. Зарко свързва ребрата с тънка летва, после втора, трета, боядисва лодката с бяла боя...

Избърсва с парцал праха от корпуса и с червена боя изписва на носа на лодката: Зарко...

Отдръпва се, поглежда надписа и въздъхва. Вместо радост, в очите му се чете тъга. Обръща се и се заглежда през тясното прозорче в морето, което искри на слънцето в далечината...

Бавно притъмнява.

Небето се изпълва със звезди.

Появява се и луната – кръгла и червена.

Зарко продължава са гледа морето през тясното прозорче.

Зад него лодката прозира в сумрака като огромна бяла чайка преди да полети...

- Една нощ се качи в лодката, отплава и не се завърна... Беше през лятото, по пълнолуние, като сега...

И вместо да летя, отново виждам:

Малка, крехка, бяла върху черната вода, лодката на Зарко се смалява и разтапя в мрака...

Високо над нея аленее пълната луна...

- Зарко обичаше една жена – слаба, мургава, висока. Имаше бенка над лявата гърда...

Стомахът ме присвива и сега, както и тогава, и си спомням:

Съседката от долния етаж тича пред мен по тясната пътека. Ускорявам крачки, задъхвам се, но не мога да я стигна. Кестенявата й коса и гладкият й гръб се отдалечават сред разхождащите се по крайбрежната алея. Провирам се между тях и продължавам да я следвам. И ще я следвам – мисля си – до последния си дъх, докато я стигна...

- Беше мома...

- Не бе – вдовица...

- Нищо подобно - беше разведена, с дете... - преплитат се гласовете на тримата ми събеседници.

...Доскорошният ми противник мълчеше. Само подхвърляше заровете в дланта си, без да ги поглежда.

Тя влита в двора, влиза в стаята си и се заключва. Задъхан спирам пред стаята й и започвам да удрям с юмруци по вратата...

Леля Хрисула излиза от стаята си и ме поглежда удивено. Разпитвам я за съседката от долния етаж. Удивлението в погледа й се сгъстява...

Гласът на стареца с коси до раменете ме извежда от вцепенението и заличава ликът на хазяйката Хрисула:

- Зарко имаше приятел – Ставрос. Красавицата с бенка на гърдата застана между тях и ги раздели. Обичаха я, тя се срещаше и с двамата. Така и не разбраха кого предпочита тя. После Зарко изчезна, тя замина и не се завърна, а Ставрос остана стар ерген...

И отново виждам:

Лодката и Зарко...

Вятърът утихва, платното на лодката увисва.

Зарко закрепя веслата в скобите и започва да гребе.

Зад него светлините на града потрепват в мрака като разпилени по брега звезди, които гаснат бавно.

От луната капе кръв...

- Майката и бащата на Зарко му забраниха да се среща с нея, хората говореха, че се среща и със Ставрос. Всъщност баща му го преби, а майка му я прокълна цял живот да търси, но да не намери това, което търси...

- Не му даваха да се среща с нея, защото бе вдовица...

- Защото беше разведена, с дете...

- Беше си мома, но не се държеше по момински...

...Заровете подрънкваха в дланта на бившия ми противник. Не ни ги показа, само ги погледна и скри в дланта си.

Като мъничка звезда в черното небе пред очите ми заискрява:

Бенката върху гърдата на съседката от долния етаж. Наедрява и от звезда се превръща луна – огромна и червена, в следващия миг избухва и облива небето с кръв...

- След това Зарко стоеше с часове на върха на хълма, обвил с ръце свитите си колене, и гледаше морето...

- Тогава е решил да тръгне с лодката...

- Да избяга от майка си и баща си...

- Да избяга от любовта си...

- Да избяга с любовта си...

- Да избяга от България - есента трябваше да влезе в казармата, а не щеше...

- Обичаше свободата...„

- Страхуваше се от режима...

- Ненавиждаше режима...

- Кой режим? – питам аз.

- Казармения...

- Социалния...

- Семейния...

Преплитат се гласовете на четиримата ми събеседника и другите мъже край нас, заровете подрънкват в дланта на доскорошния ми противник...

- Има ли значение – ненавиждаше режима... – това е гласът на старецът с коси до раменете.
Без да отварям очи отново виждам:

Зарко върви без път през храстите, обрасли склона на върха. Чайката кръжи в небето, слънцето пече врата му, той гледа в земята. Очите му не се виждат. Виждат се само свитите му устни...
Одрасква го шипка и оставя кървава следа на рамото му. Той не го усеща. Подминава лозята и гробището и наближвава крайните къщи на града...

Тихо е, топло е, лято е...

- И любимата на Зарко прокле майка му и тя да търси и да не намери, това, което търси, но не докато е жива, а и след това, завинаги, до края на Вечността. Прокле я задето ги раздели, задето я прокле да не намери, това, което търси. Година след като Зарко изчезна майка му се разболя от лоша пъпка на гърдата и се спомина...

- Шест месеца след смъртта на Зарко...

- Година и половина...

- И не беше от лоша пъпка, а от някаква друга кожна болест...

- Спомина се от мъка...

- От проклятието на младата...

- Съвестта я довърши...

- Възмездието я достигна...

- Има ли значение? – гласът е на стареца с коси до раменете.

Другите гласове утихват. Чува се само тихичко чаткане на зарове...

Чаткането се усилва и зазвучава като звън от трошене на вериги:

С масивен железен чук Зарко троши веригата, която държи лодката към пристана, веригата се огъва и пращи, но не се пропуква, той още по-яростно замахва, веригата се счупва, той се качва в лодката, вдига платното и отплува.

Хладно е, нощ е, тъмно е...

Над хоризонта бавно изплува пълната луна...

 

(Прочетете втора част)