ТАКА ЩЕ НАПРАВИШ

 

разказ от Здравка Евтимова

 

 

 

- Така ще направиш – каза старата и се надигна над печката. Внимателно отвори фурната, проби с вилица питката, която още не се беше опекла, и вперила поглед към коричката, като че Елка въобще не беше в тая малка стаичка, продължи: – Ако ти е мъчно за някого, ако искаш да го срещнеш още веднъж, ако искаш да му кажеш нещо много важно и телефонът няма сила да обясни на човека, че без него нито ти се пие вода, нито искаш да ядеш, че всички неща около тебе свършват - а той е в главата ти, пред очите ти е, дори да го няма там - значи ето какво ще направиш.

Старата внимателно затвори фурната, разрови жарта с ръжена, после се надигна към хладилника и взе масло.

- Добре де. Стига с тая пита, нямам цял ден да те чакам – отсече момичето. – Аз съм заета жена, ходя на работа. Ти може и после да мажеш питата с масло. Казвай какво да правя.

- Трябва да си спомниш къде сте ходили с този човек – продължи сивокосата и отвори хладилника. Беше стара, но умът й бе ясен, макар че краката непрекъснато я боляха, гърбът я човъркаше в дъждовни и мъгливи дни.

…Едва се бе дотътрила до Мишо и му бе казала: - „Това момиче не може да пие вода без тебе. Ти си й в главата. Вижда те даже и да те няма. Да го знаеш.“

Мишо отначало я избута към вратата, без малко да я изхвърли – а магазинчето беше тясно - за чинии, чаши и ножове. „Момичето те иска – беше му казала старата. – Само виж как яде хляба. Виж я как пие вода – жадно. Така е жадна за тебе тя, сине.“ Тогава Мишо я дръпна обратно при чашите и попита: – „Да не лъжеш?“ Старата нищо не му беше отвърнала. Той взе да настоява – „Искаш ли кафе?“ Не, баба Мария не искаше, затова й наля чаша с вода. Старицата я изпи, обърса устата си с ръка и каза – „Отиди я видиш на Коледа.“ 

Но тогава сбърках, помисли си старата. Ох, ще насадя момчето на пачи яйца… Имаше право да се тревожи; умът, ясен като бял ден, подозираше нещо недобро. Сгреши, Марийо - смъмри сама себе си сивокосата. Късогледите й очи се сблъскаха с лицето на момичето. Остри скули, които ще изровят скала, дето и длето не може да пробие. Лошо сторих, че приказвах за това момиче на Мишо. Ах, глупава Марийо. На глас старицата рече:

- Къде съм завряла това масло, защо го няма никакво, крака ли му пораснаха, та се е запиляло вдън гора?

Момичето нищо не каза, извади портмонето си, измъкна пет лева и ги размаха под носа на бабата.

- Твои са - каза младата гостенка. - Само по-бързо кажи какво да правя. Нямам време да те чакам да ровиш за масло. После ще ти хрумне и яйце да търсиш, да пръскаш питата. Аз бързам, бе жена. Престани да се туткаш!

Старата взе парите, вдигна ги пред очите си и замърмори:

- Ако искаш да видиш човек, ама много искаш да го видиш… Не можеш да го изгониш от очите си и дори като си гладен, не ядеш защото ума ти бяга при него… без него хлябът и чорбата не са хляб и чорба – тогава не давай на баба Мария пет лева.

- Десет ли искаш?- сряза я момичето. - Не на мене тия. Изнудвачески номера не ми минават.

- Не ми давай пари. Чакай да се опече питата.

Момичето все пак извади десет лева и ги размаха пред очите на сивата коса.

- Я го съкрати номера с питата, взимай парите и говори – нареди момичето. В гласа му се появи куче и комат хляб, който кучето неможеше да захапе.

- Не давай на баба ти Мария десет лева, а седни да хапнеш питка с нея. Слушай я – каза старата. – Баба Мария не взема пари. Казва ти какво да сториш, та после да идваш при нея с „добър ден, бабо“.

- Дрън - дрън. После я камилата, я камиларя – заяви момичето и кучето в гласа му налапа кравая. – Знам, че си за парите, бабичке. Друго не търсиш ти. Като гледам, тук всичко е за боклука - печката ти цялата в ръжда, хладилникът парцал го няма. Не ме будалкай, взимай десетачката като нормален човек и говори. Това е сделка. Ти казваш какво да правя, аз плащам и кой откъде е. Нали така?

- Така. Но първо похапни с мене. Аз съм сама тук, в това къще. Внук ми Павко е оттатък земята, на другия й край. Не съм го виждала две години. Господ прибра щерка ми. Сега само Павко ми е на света. Не знам в Англия ли е, в Австралия ли, в Китай ли? Кой да ти каже.

- Павко - като онзи, млекаря ли, дето фучи по селата с един раздрънкан форд? – подметна момичето. – Много глупаво момче. Можеш му продадеш прахта, дето си извадила от прахосмукачката си. Толкова е тъп – обобщи то.

- Добро момче е – възрази старата. – Беше ми се счупила масата – поправи я. Бях му приготвила торбичка картофи - не ги взе. Хапна с мене. Като направя супа, го викам – хем се стопля, хем хапнем заедно и не съм сама.

- Не ми разправяй за твоята строшена маса и за тъпия млекар. Мене какво ме интересува мършавият Павко? Аз съм закъсала, плащам ти да ме извадиш от дупката, нали каза, че можеш. Обаче да знаеш – въобще не си прави сметка, че ще ти дам да ме въртиш и сучеш, да ме доиш да плащам - сега в гърлото на момичето имаше не куче, а картечница с хиляда куршума. – Ако не стане, идвам и си прибирам парите от тебе. Знам къде живееш. Ако не стане, не само десетачката ще си взема, ами ще ти строша печката. И хладилника ще ти строша. Тогава ще видиш, че да прецакаш Елка е лошо нещо.

- Чакай малко да изядем заедно питката. Искам да видя как ядеш и тогава ще ти кажа какво да правиш – на ума си баба Мария рече: – Боже, как можах да подлъжа Мишо да тръгне към тая… Ще затрия момчето. Трябва да разтуря това нещо. Продължи на глас: – Тебе, като те гледам, Елке, ти такъв човек нямаш - да ти е в очите, в ушите, в акъла и навсякъде, дето пратиш окото си да гледа.

- Я зарежи тия работи. Не си ти бабичката, дето ще ми разправя имам ли си, нямам ли си гадже. Не ми губи времето – пристъпи заплашително към нея момичето.

- Добре – съгласи се старата. - Ето ти хляб. - Тя се наведе бавно, с труд към шкафа, отвори го, измъкна един хляб, отчупи крайчето и го подаде на момичето. – Ето хапни малко. И аз ще хапна с тебе.

Сивокосата отхапа от своя къшей, гостенката отначало не докосна хляба, но като видя, че бабата яде, и тя отхапа.

Вратата на шкафа беше счупена, ръждясалите панти се бяха спукали, баба Мария не можеше да ги оправи. Може би младокът… с млякото, Павко, но всички старици от махалата се оглеждаха за него.

- Ало, къде заблея – стресна я гласът на момичето. Този глас можеше да пробие камък, който и бомба не би могла да помръдне. Остър глас, тежък. Сбърка, оплеска се, Марийо, ще зачерниш невинен човек – помисли старата. - Горкият Мишо, гласът на тая ще го съсече на двеста и двайсет парчета.

- Бабичке, казвай – момичето подскачаше от крак на крак.

- Добре, слушай сега – старият глас потече - капеше като лекарство от пипета, едва-едва, беше тих и грапав, натежал от години и къшеи хляб. - Нещо не ми се вярва - жена като тебе дотам да е отишла, че да мисли все за един човек. И този човек да е пред очите й, пък да го няма. Не вярвам толкоз да харесваш Мишо – да имаш само десет лева в джоба, последните ти, и точно тях да му ги дадеш. Не си такъв човек – подхвана старата. - Не вярвам да искаш някого повече от чифт обувки. Откажи се. Ще ти дам пет лева да си отидеш с добро оттук, момиче. 

- Вярвай каквото щеш. Не се отказвам. Говори, вече много време ми изгуби.

- Не знам дали с тебе ще стане – поколеба се гърбавият глас. - Хапеш хляба, като че те е излъгал за нещо. Сигурно с тебе няма да стане.

- А, вече се уплаши, бабичке.

- Не съм се уплашила. Но видях как хапеш къшея. 

- Стига си увъртала. Казвай или ще ти строша печката още сега. – очите на младата се метнаха към вехтата опушена фурна, ръката й разбута кюнците.

- Добре, добре – рече бързо старата. - Ето какво ще направиш. Ще чакаш да стане два дни преди Коледа - два, може в краен случай три – думите се забавиха, докато старата се намести на столчето, сякаш гласът й си отчупи парче хляб, за да се окуражи.

- Сега да те чакам, докато дъвчеш ли? Край, после дъвчи – момичето нервно тъпчеше пода, покрит с тъкана старовремска черга.

- Трябва да видя още нещо – каза старата.

- Какво?

- Сложи едно - две дръвца в огъня.

-А не искаш ли да ти помета? – попита момичето, но все пак отвори печката и сръчно набута в пламъците две цепеници.

- Не, няма да се наложи да метеш - каза старата. – Само ще се наложи да сипеш две чаши вода ей на това лимонче до прозореца.

- Я си гледай работа – кипна момичето, прибра десетолевката си от масата и хукна към вратата. Отвори я, после изведнъж се върна, грабна чашата от масата, напълни я от чешмата и с един замах я изля върху листата на лимона. - Казвай.

- Ето какво – грапавият глас беше спокоен, като че щеше да крачи два дена по пътя към Радомир. - Ще си спомниш къде сте се разхождали с човека, който не ти дава мира. Ще се разходиш и ти по същия път. Два дни преди Коледа ще минеш през същото място, макар и да ти е студено.

Старата отново отчупи залъче от хляба, стана полека, наля си вода от чешмата и преглътна. 

- И какво после? – не изтрая момичето.

- Пий и ти вода. Искам да видя как пиеш – продължи старата.

- Не ме будалкай – но все пак младата си наля от чешмата и изпи водата на един дъх.

- Добре, добре. Два дни преди Коледа отиваш на улицата, дето сте се разхождали с твоя човек.

- И?

Цепениците в печката пукаха весело, стаята се затопли, питата замириса на хубаво от фурната.

- И нищо. Само казваш на глас името на твоя човек.

- И?

- И на Коледа той ще дойде при тебе – отвърна старата и се усмихна. Но може би не се усмихна, само бръчките на лицето й потрепериха.

- Стига бе.

- Ако не дойде, ти ела при мене и ми строши всичките чинии, дето имам у дома.

- Ще ги строша, бъди сигурна, бабичке – заяви момичето обърна се към вратата, но по едно време спря, измъкна пет лева от портмонето си и ги остави на масата. Досети се нещо, грабна петолевката, изрови два лева и хвърли тях на масата. - Да знаеш, ще изпотроша всичко тука – подвикна преди да затвори вратата. - Изгуби ми два часа, че и два лева ти снесох отгоре на това.

После над градчето се развихри буря. Валя три дни и три нощи, дъждът обърна на сняг, снегът на виелица, виелицата разпиля преспи и цялата долина побеля като прах за пране, дори блесна още по-бяла. Между къщичките, там където бяха останали хора, някои издълбаха пъртини. Тънка пътека стигаше до къщата на баба Мария. В кухнята отново миришеше на пита, на печката къкреше леща. Върху долапа имаше борова клонка. Коледа бе надникнала и тук. 

Старата се суетеше около долапа, когато някой потропа на вратата и без никакво бавене едно тъмнокафяво, решително палто нахълта в стаята. Без да се оглежда, палтото хукна към старата, прегърна я, вдигна я във въздуха. Момичето, което преди седмица бе заплашвало, че ще строши всичките чинии в тая къща, изглеждаше светло в тъмното палто. То сияеше и грееше. Целуна първо избелялата забрадка, скрила посивялата коса, после сбръчканите бузи на старата, по едно време се наведе и целуна още по-сбръчканата, почерняла като дъно на стар тиган ръка.

- Стана, бабичке. Както каза ти, така стана. Той дойде на Коледа у нас. Моят Мишо – избърбори момичето. – Мишо е страхотен. Супер е. Много страхотен. И той иска да те целуне – ти си знаела защо. Донесла съм ти десет чинии и тиган от тефлон – всичко е от неговия магазин. Ето ти и един шал, дебел оттук до София!

- Винаги става – измърмори старият, гърбав глас. – Но с тебе не вярвах да се случи… - бабата погледна към фурната, помълча, изкашля се и добави: – Е, това не е моя работа… това е работа на Коледа… Ти беше люта коприва… Ама Коледа е разбрала що за човек си. Аз не те разбрах.

Момичето грабна един стол и го донесе на старата жена.

- Седни, бабо. Искаш ли да помета? – попита и грабна метличката, размаха я енергично над вехтата избеляла черга. – Ще ти боядисаме кухничката. Мишо ще дойде утре, да си го знаеш. Ти си голяма бабичка - момичето помълча, но силата му явно не беше в мълчанието. - Слушай какво, бабо Марийо, аз два дни преди Коледа, като се разхождах по моста над Струма, казах и името Павко – нали така се казваше твоят внук? Изговорих високо и ясно – „Павко“, два пъти - вместо тебе. Посочих на Коледа къде живееш – обясни момичето и изтича до старата. Стисна ръката й - сбръчкана и посивяла – после здраво я раздруса. – Я ми кажи сега, бабо. Дойде ли внукът ти да те види от Австралия или от Англия, или от Китай?

Печката запука силно, тиганът от тефлон, нов като новолуние, най-скъпият от подаръците, надуто заблестя от масата.

- Дойде - отвърна старата и бръчките по лицето й затрептяха. Момичето захвърли метлата върху избелялата черга, отново прегърна дребната старица и я вдигна във въздуха.

- Браво, ей така те искам, бабичке!

После подреди десетте нови-новенички чинии – подарък от Мишо - в долапа, прибра надменния тефлонов тиган и си тръгна. Старата й помаха от вратата.

После старицата клюмна. Изведнъж краката така я заболяха, че се олюля. Строполи се на стола, обърса капчиците пот, които блещукаха на челото й.

- Тя не знае, че нямам внук – прошепна тя. – Тя нищо не знае.
Погледът й докосна плахо новите чинии, които лъщяха в долапа, тефлоновият тиган, същински император сред ощърбените чаши, всяка 65-годишна, подредени като придворни около него. Вратите на шкафа висяха, кракът на стола опасно поскърцваше. Печката скоро щеше да догори, а нямаше повече дърва. Трябваше да търси съчки. Беше си начупила царевични кочани, но и те свършваха. На обяд имаше леща. Баба Мария обичаше леща.

- Бабо Марийо-о.

Старата се озърна. Не беше чула някой да потропа на вратата. Обърна се. Високо момче, рошава, невчесана коса, стар плетен пуловер - Павко, който продаваше мляко.

- Нося пържена риба, бабо Марийо – каза той. – Да похапнем сега, искаш ли?

- Павко – не можа да повярва на очите си старата. – Няма ли къде да отидеш, та при мене дойде? – изведнъж умът й, ясен като бял ден, си припомни – „Аз казах името му – „Павко, Павко“ вместо тебе, както се разхождах по моста над Струма…“ – така й бе обадило онова момиче, с глас от коприва. И ето, Павко дойде. Старата попита през болката, която дълбаеше краката й: – Гладен ли си, Павко?

- Като вълк – каза млекарят. – Така ми се яде леща. Хубаво мирише… - той се огледа, свали си палтото и го метна на стола. – Ма ти си нямаш дърва. Нищо. Ще насека. Не бой се, бабо Марийо.

Печката беше изстинала. Но в стаята беше още хубаво и топло.

"Ой, Коледо, мой Коледо" – помисли си старата. "- Мой Коледо!"