Срамувам се, че съм безсилна пред бедността

(Интервю на Цветана Царева с писателката Здравка Евтимова)

 

 

Когато мракът, безсмислието и отвращението ни натиснат, имаме нужда от подобни думи. Защото Здравка Евтимова описва действителността кратко, ясно, в перспектива, с надежда. Сякаш отваря прозореца на спарения вагон, с който пътуваме към нищото, за да вкара малко въздух и светлина.

Докато кучетата лаят, а влакът лети към пропастта, я попитахме какво мисли за протеста срещу Слави Бинев, за смисъла от гнева на площада, за оцеляването на писателите, за литературните скандали. Отговорите й отново ни припомниха, че между нас има хора с позиция и достойнство. Хора талантливи, но и дисциплинирани като войници, които не само пишат, но и живеят в писането. Думите й ни накараха пак да отворим романите й „В студената ти сянка, лейди“, „На две крачки от мен“, „Четвъртък“, „Арката“, „В гръб“, да прехвърлим за пореден път и по-кратките й произведения.

Сигурно знаете, че освен у нас, гласът й се чува по света. Сборниците й с разкази са публикувани в престижни литературни списания и антологии в над 30 страни, а в края на ноември израелското издателство Tiktakti пусна на английски Wrong and Other Stories, т.е. „Погрешен“ и други разкази“. Евтимова също така е носител на приза за проза на английското списание The Text за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“, на специалното отличие за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“ и на наградата английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“. А нейният „Vassil“ спечели световния конкурс за къс разказ на Би Би Си.

- Г-жо Евтимова, българските творци са на улицата, изправени срещу Слави Бинев. Освен бунт срещу председателя на Комисията по култура и медии в парламента, това е и протест срещу всичко, което накратко наричаме „чалга”. Подложени ли сме наистина на културен геноцид или това е поредното клише, с което се оправдаваме?

- От нас зависи дали да бъдем подложени на културен геноцид, или да се изправим срещу силата, която се стреми да ни заличи. Младежта на България няма да го позволи. Хората от средното поколение няма да го позволят. Мъдрите възрастни хора няма да го позволят. Лица, временно заели някакви постове, биха могли да зачернят, но не и да съсипят България. Натрупва се гняв, бентът рано или късно ще избухне със страшна сила.

- Въпросът е какво да правим с този гняв…

- Гневът е мощно гориво, но лош и нетраен строителен материал. От нас зависи посоката, в която ще насочим гнева, как ще го овладеем. Във всеки случай много ми се иска да видя човека и хората, които ни подготвят геноцид. Още отсега мога да им кажа – геноцидът няма да се състои.

- Да разбирам ли, че имате някаква надежда за бъдещето?

- Да, имам. България няма да се превърне в оглозгана от гладна глутница руина. Няма да си причиним това, нито ще оставим разрушени стени и пустош на децата си. Няма да позволим да ни превърнат в продажна и подла сган. България ще се отърси от алчността, от предателствата, от хилядите тарикати, които всеки ден се лъжат взаимно. Аз измамвам този, той измамва онзи, онзи измамва другиго – така цялото население на България се превръща в излъгана, подиграна, стъпкана купчина от човешки подобия. Не бива да позволим това да се случи.

- Как? Какъв е полезният ни ход?

- Промяната е в това да се откажем днес и сега от тарикатщината, от хитростта на дребно и едро. В крайна сметка привилегиите, защитните чадъри срещу измамите, връзките убиват съпротивителните ни сили, правят ни слаби – приетите протекции превръщат писателя в подмазвач, инженера – в крадец, майстора – в доносник. Никой няма полза от това. Пачка банкноти повече в джоба, няколко хиляди в банката повече – но те се топят като пряспа сняг напролет. Заедно с тях се топи и достойнството. Без него човек е биомаса, равна по заряд с амебите и чехълчетата. Нека останем хора. Нека останем майстори, инженери, писатели. Промяната трябва да тръгне от нас, тя е заложена в нас.

- В крайна сметка трябва ли писателят да бъде на площада или неговата мисия е друга?

- Писателят е длъжен да излиза на площада. Аз мога да изляза, когато съм дълбоко убедена в правотата на постъпките си. За да стане това, ми е необходимо да разполагам с обективна информация, за да направя своите изводи. Да се убедя, че предприемам стъпки в правилната посока – към почтеността, към доброто. Ще бъда на площада, но не за да водя, а за да заявя позицията си. Ако тази позиция спечели някого, ще вървим заедно.

- Какви бяха вашите политически пристрастия преди 25 години и как се промениха?

- И преди 25 години, и сега пристрастията ми не са се променили – ненавиждам някой да притиска слабия, да го унижава, да го мами. Пиша, за да намаля унижението, да прогоня срама от очите си. Срамувам се, че съм безсилна пред бедността. Сега писателите сме свободни – не е необходимо да раболепничим пред силните на деня, пред водачите на литературни и нелитературни кръгове, многоъгълници и групи. Днес имаме Европа и света – нека се измерваме със свободни пространства, нека рисуваме България достойно за хората от други, далечни географски ширини. Сега времето е на писателя. Парите не са негови, но времето работи за него. Запомнено ли е име на някой робовладелец от епохата, когато е живял робът Езоп? Не е! Но човечеството винаги ще помни Езоп и ще се възхищава на неговите басни.

- Не са ли обаче съвременните български писатели финансово заробени? Вие самата можете ли да живеете, ако не добре, то поне прилично, само от писане?

- Писането не ми носи никаква финансова сигурност. Активно превеждам текстове, несвързани с литературата, на три езика – 99% от текстовете са на английски, много рядко на немски и френски. Това гарантира хляба на масата, плащането на интернета, подаръците за децата. Но писането е кислородът в кръвта, който поддържа живота.

- Звучи красиво, но когато теглите чертата не се ли оказва, че писането повече ви взима, отколкото ви дава?

- Писането нищо не ми е отнемало. Абсолютно нищо. Само ми е давало – щастие. Да пишеш разказ е като да учиш дете на една година да ходи. Детето иска да върви. Ти го държиш само за якичката на блузката, докосваш тази якичка и детето мисли, че някой го подкрепя. С писането е същото. Докосваш якичката на разказа и той прохожда пред очите ти, в собствения ти компютър, след последната точка вече няма нужда от тебе. Това ми е дало писането – толкова якички на разкази, които съм държала. Радостта е същата – като че виждаш дребосъчето да крачи из стаята със светнали, любопитни очи.

- Интересно, какво разбирате под литературен успех?

- Не искам успех за себе си, а за разказите си – успех е да развълнувам хората и да ги направя щастливи за миг. Да ги направя непреклонни за час, дай Боже за години. Успех е да доведа здраве и ведрост в стая, където е имало болка. За себе си – непрекъснато търся пространства за свободния електрон, места, където има истина. Това не се заплаща с банкноти, а с обтегнати нерви.

- Какви са най-големите тиражи, в които излизат български книги?

- Не мога да кажа – с всеки отделен автор е различно, говоря за приблизителен брой – от 300 до 500 екземпляра. Това едва ли би „нахранило“ някого.

- Според някои автори писателят трябва да пише за това, което поне малко познава. Според други няма нужда да е преживял нещо лично, а просто да е пуснал на свобода въображението си. Вие коя версия подкрепяте?

- Писателят вплита живота си в написаното. Но той, писателят, живее и живота на героите си, затова всеки пишещ живее хиляда години, ако героите му са истински и убедителни, ако са като хората, които срещаме на улицата всеки ден. Въображението е част от реалността, по-богатият, по-ранимият неин образ. Въображението е скок от реалността към надеждата, затова книгите, в които свети то, са силни и търсени. Според мене е така, защото въображението е и по-голямата, загрижена сестра на истината.

- Има ли територии, в които се притеснявате да влизате? Смеете ли, например, да пишете открито, без предразсъдъци за секс?

- Подхождам към темата „секс“ с висока предпазливост не заради някакви предразсъдъци, а поради убеждението, че това е област, където е необходим безкраен такт, внимание, разбиране. С няколко съвсем обикновени сравнения, метафори може да се създаде волтова дъга от емоции, пропаст от тъга, мост към надеждата. Това се случва в стойностните книги. Ако човек желае да чете нещо друго на тема „секс“, по-добре е да избере учебник по физиология или патология. Литературата е живот, който изисква преданост, обич и такт от писателя. Порнографията ме отвращава. Отказвам не само да пиша, но и да чета и да превеждам порнографски четива – независимо от заплащането. Да, подобен род съчинения печелят купувачи на книги, но убиват читателите, в крайна сметка заличават човека, който е прибягнал до тях.

- Как се отнасяте към автори като Любомир Левчев, Антон Дончев, които бяха част от една различна политическа система?

- Възпитана съм във високо уважение към писменото слово. Не давам ухо на клюки, слухове и пикантни истории. Чела съм стиховете на Левчев, някои от които според мен са наистина силни. Те са пред очите ми. Нека съдник за делата на всеки човек бъде историята и паметта на българите. Написаното от човека е от по-добрата част от него. Често стиховете на поетите са по-съдържателни от живота им. Познавам лично Антон Дончев. Мога да съжалявам, че този писател не стана първият българин, носител на Нобелова награда за литература.

- Коя е вашата книга-събитие на 2014 година?

- „Ранни стихотворения“ на Иван Цанев.

- Вие сама правите преводите си на английски, а понякога направо пишете на езика на Шекспир. Доставя ли ви същото удоволствие като българския?

- На български е радостта да пишеш. Всяка дума има хилядолетна история, която майка ти ти е подарила – щеш не щеш вековете влизат и работят в написаното от тебе, а твоят разказ пази аромат на българска земя. Когато пиша на английски, все едно нося на гръб раница с камъни – това са думите на езика, от който превеждам десетилетия. Тези камъни ми трябват, за да издигна стена в разказа, вършат работа, но удоволствие ли е да носиш тежка раница на гръб? Българските думи са космос. С тях винаги попадаш на седмото небе, независимо дали си радостен или тъжен.

- Каква сте като писателка и каква като преводачка?

- Като писател съм свободна, нищо не ме ограничава, освен липсата на време. Аз съм част от вселената, свободен електрон, който лети и предизвиква неочаквани реакции, никой не му е началник, нищо не го възпира. Писането е ежедневен урок по свобода. Като преводач е точно обратното – имам цялото време на света; коленича пред всяка дума, изгубвам се, стапям се и колкото повече съм изчезнала, колкото по-дълго ме няма и никой не ме забелязва, толкова повече съм успяла като преводач.

Преводът ме уча на търпение, смирение, респект към словото и правилата. Навремето, само за да ти препишат една страница на езика на Шекспир, трябваше да платиш 1 лев и 50 стотинки, а тогава аз превеждах от български на английски за 75 стотинки на страница. Но древните римляни са казали: „Ковейки се става ковач“. Сега съм благодарна на този труд.

- Работите като преводач към Министерство на отбраната. Как ви понася бюрократичната работа?

- Работата в МО не е бюрократична, а строго планирана. Тя ме е приучила да приемам посочения срок като нещо неотменно, неподлежащо на коментар. Не се търсят извинения, че обемът е внушителен, а времето – ограничено. Вместо да се губят ценни минути в приказки, в напълно излишна, отслабваща волята суматоха, се пристъпва към действие. Тази дисциплина ми помага всеки ден. Когато попадна в сложна ситуация, не търся оправдания и някакъв заден вход, откъдето мога да избягам. Работя. Обучена съм да работя в екип, да нося отговорност за навременното и коректно изпълнение на моя дял от задачата.

- „Връзкарите са създали мрежи, при които се обслужват едни-други през фондации и други сладки неща и гледат да не пропускат никакъв ресурс навън. Ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Те са от новия вид „ченгета”. Те участват в разни полумасонски „приятелски кръгове” и организации и са окупирали много области.” Думите са на писателя Милен Русков. Съгласна ли сте с тях?

- Милен Русков е гордост за всяка европейска литература. Той е разбил всякакви масонски, полумасонски и приятелски кръгове.

Аз не търся и не се вписвам в никакви кръгове. Търся по интернет конкурси и участвам в тях. Ако спечеля, то е защото съм се явила с продукт, който е убедил журито. Боря се на общо основание, публикувам на общо основание, което е трудно, бавно, изисква мъчително проучване, много четене, за да намериш точно на кое литературно списание, на кое издателство да изпратиш текстовете си. Казвам си – бийте се вместо мен, мои български думи. Победете. Понякога това се случва. Без протекции, без кръгове, ромбове и паралелепипеди, затова радостта ми е самотна.

- Важен ли е скандалът за развитието на литературата, на самите писатели?

- Литературният скандал печели купувачи на книгата. Той е важен за момента, той „прави пари“, но после потъва в небитието. Остава написаният текст – думите на писателя и сърцата на читателите. Не вярвам на скандали, не смятам, че те създават литература. Да, те продават книги, но обикновено такива книги живеят по-кратко, отколкото самият скандал.

- Според вас достатъчно ли се чува женският глас в литературата?

- За женски и мъжки глас в литературата според мене не би следвало да приказваме. Говорим за мощен и правдив глас или за раболепен шепот, за мазно шушукане, което е срам за литературния живот. В литературата, в паметта на страната ни, в кръвта на читателя остават книги и послания, които писателите, независимо дали са жени или мъже, са оставили, вграждайки себе си в редовете, подарявайки радостта си на читателите, вземайки болката им, поемайки горчивината, за да я превърнат в щастлив изгрев – само такива писатели наистина имат глас в литературата. Всичко останало е конюнктура, връзки, протекции – но не протежетата правят литература. Това е шансът на пишещите. Протекцията умира заедно със силните на деня.
Бих изтъкнала две имена на млади прозаички, от които силно съм впечатлена – Оля Стоянова и Йорданка Белева. Със сигурност има още много имена на талантливи поетеси и писателки – желая им здраве и нека с книгите си блестят на българския небосклон.

- Вие сте сред учредителките на Клуба на българските писателки, а основната ви цел е да си помагате една на друга. Възможно ли е това на територия, която предполага силни емоции, конкуренция, може би професионална завист?

- Според мен не само е възможно, взаимопомощта сред писателите е императив. Никой не е в състояние да напише книгите на друг човек, но по силите на писателя е да подпомогне с добър отзив, да разпространи информация за книгата на колегата от стената си във Фейсбук, да разкаже за предстоящ литературен конкурс, да привлече съмишленици към добра кауза. Бях свидетел на такива отношения сред писателите франкофони в Брюксел, с някои от които се запознах и работих.

Взаимната подкрепа не изключва конкуренцията, напротив – прави я по-изострена. От тук очакването към литературния продукт се повишава, както и качеството му. Тъкмо това е една от основните целите на Клуба на българските писателки – създаване на силни книги, печелещи място в литературното пространство на Европа и света.

- Родена сте в Перник. Градът на будни, интелигентни, амбициозни българи, но също на тунинговани голфове, високи скорости и побоища из дискотеките. Как се съчетават тези несъчетаеми крайности?

- Перник е България в орехова черупка. Ядката отвътре е запазена наполовина. Наполовина тя е вкусна, но има и червей, който съсипва доброто. Не само Перник, цяла България е съчетание на несъчетаемото – висок индивидуален ум и липса на общи проекти, интелигентни хора и дебеловрати индивиди, които ще ти пръснат главата, защото си ги погледнал по начин, който не им харесва. Нима светът не е същият – учени, работещи в областта на квантовата механика, които ни приближават до тайните на вселената, и клетници, които вървят пеш десет километра до кладенеца, за да не загинат от жажда децата им?! Докато на света има хора, умиращи от апандисит поради липса на лекарски грижи, човечеството е далеч от хуманизма.

- Всеки ден пътувате за работа от Перник до София с влак. Според мнозина това е изтощително, трудно поносимо ежедневие, но според вас май е сюжет за разказ…

- Да, пътувам заедно с приятели от години. Създали сме си Google влак – имаме си специалисти с най-различни специалности, знания и умения. Наистина сме изградили система за подпомагане помежду си. Но по-ценното е, че всеки метър от България е разказ. Хич и да не искаш да пишеш, разказът ще ти избоде очите. Достатъчно е да пътуваш поне малко – ако днес нямаш пари за билет, пътувай в мислите си, поседи до железопътната линия и чудото ще стане.

Толкова книги съм прочела в този влак, толкова смешки съм чула, че не го давам за най-светлото кафене. Разбира се, има и студена, нервна страна на пътуването. Като седиш и чакаш на някоя гара цял час и парното не работи, щеш не щеш виждаш живота под кисел и недоволен ъгъл.

- В световната проза влаковете са символ на очакването, а понякога са „инструмент на съдбата” – например в „Ана Каренина” на Толстой, в „Човекът-звяр” на Зола, в „Убийство в Ориент Експрес” на Агата Кристи. Вие какво или кого винаги очаквате?

- Аз очаквам “активно“ – тоест работя, докато чакам. Така чакането става врата, през която в живота ми влизат събития, хора, книги. Ако те не идват, вратата остава – аз минавам през нея и се озовавам на неочаквани места. Ако никой не живее там, правя къщичка наум – светла и топла – с мисълта, че в нея може да се подслони премръзналият. Надявам се някой разказ, който съм написала, да е тази къщичка. Сърце да е широко, да сме здрави, за да виждаме и малките светлинки пред нас. Но най-хубава е светлината в купе с няколко стари приятели.

- Сега, около Коледа, навън има повече светлина. Но достатъчно ли е да си повтаряме по празниците, че трябва да бъдем добри, за да станем наистина такива?

- Празниците са повод да съберем добротата си – когато тя е на много хора, на хиляди, силата й наистина е огромна. Празникът е хан, разположен в средата на дълъг път. Там човек отдъхва, похапва, набира сили за дългата тъмнина, която го очаква, за страшните и трудни завои напред, но и за слънчевите изгреви. Затова съм убедена – да, празникът ни дава добрата дума, която е най-краткото разстояние между човешките сърца.

 

 

 

http://ploshtadslaveikov.com/?p=12330