СПОЛАЙ

 

за Зоя Бояджиева


Бре, тая Стефана! Хич не прилича на майка си, Баювата вдовица, ами бялнала онова лице – чисто, равно като пряспа! Срещам я аз, да ме прости Бог, дрът дядо съм вече, но тогава не бях. Красота! Расла Стефана не на бой, а на хубост. И друго умееше тя – от билки отбираше, горено и изкълчено цереше. Прочу се като вдигна на крака Пройкович, върл конекрадец и хайдук в Пернишко.

Четирима нехранимайковци сгащили Пройкович и като го замлатили – четиринайсет тояги строшили от кокалите му. Пройкович се беше подул, едвам го вкараха в лечебницата през вратата. Тръгнаха да дирят поп Мутаф, щото не е редно конекрадец да си отиде от грешния свят, без да си изповяда греховете.

- От тоя човек повече няма да стане – рече попът. – Оставете го да пукне и да не се мъчи.

Бяха покрили Пройкович с бяло платно, гробарят дойде да го мери за ковчег, когато дохвърча Стефана – още момиче тогава.

- Чакайте, не го погребвайте! – вика тя.

- Я си гледай работата – вразумява я поп Мутаф. – И да го съживиш, файда няма. Ако Пройкович възкръсне, един час след това ще се отрови – има девет планини дългове.

Обаче Стефана едно си знае:

- След една неделя ще ходи като мене и тебе!

И наистина Пройкович се изправи и тръгна. Не след неделя, ами след четири дни.

Оттогава Стефана ми взема ума. Къде вървя, що правя, тя ми пред очите. Да, ама аз бях син на голям чорбаджия – Велю Кондов, с триста декара земя зад гърба – едно зърно посееш, двайсет хляба от него ожънеш. Едно чедо съм на Велю – нямам ни брат, ни сестра, всичките златни декари към моя джоб потеглили, аз ги наследявам – хляб и вино да вадя от браздите, зеленчук, диня и всичко що дал Господ по Струма до Гръцко чак.

Баща ми реди:

- Следователно за Тодорка Добренова ще се венчаеш!

Добреновият род имаха секрет и правеха ракия, но не като тая, дето сега я пият по кръчми и ресторанти. Викаха й на тая ракия Трескавица и никой като оня кучи син Добрен не можеше да я докара – пера от славей и подкови ли киснеше в нея, че да пее, въглени ли й спускаше, че да изгаря… Ставаше Трескавица, дето луд вразумява, охтичав изцерява, а на стиснатото – кесията развързва.

По онова време аз хойках с една от Дупница, от ония жени, дето те любят за пари, а пък Тодора Добренова се имаше с един търговец на тютюн, стар ерген. Ала бащите ни тъй го обвързали и опекли, щото да се оженим аз и Тодорка, половината от моите декари да набодем с лози, да окъпем в ракия България, а тя нас – в пари.

Добре, но срещам Стефана – а тя ху-у-убава ми се вижда… Как може да съм такъв – баща ми уредил, платил, всичко наместил – след месец ще ме венчават за Тодорка, а в ума ми Стефана. Калпава работа! Викам си: “Цветане, не си читав ти, требва нещо да направиш, та сърцето ти спокойно да се отпусне между ребрата, да не хапеш в страдание възглавниците.”

Видя ли я, небето почва да се люлее над мене. А тя парцалива, вдовишка дъщеря. Тате усети накъде клоня и рече да оправи работата. Даде зестра на нашия овчар Петраки, та той да вземе моето момиче, ако Стефана не рачи с добро, насила да я вземе.

Не, викам си, няма Петраки да е. Аз ще съм! Хвърча като северен вятър към Попова кория – там я виждах, че пасе козите.

- Стефано ма, – викам й. – Ти знаеш. Хайде с мене. Ще забегнем по Гръцко, пък каквото излезе.

А тя разправя:

- Колко си богат, толкоз си и прост. Затънал си до перчема в глупост!

Тъй ли? Притъмня ми пред очите. Улових я – пред Господ кръст струвам – омаскарих я, на жена я направих. Като че не бях аз, ами някоя дива мечка. Оставих я накрая – дъх нямаше в устата й, парцалче по гърба, уплаших се да не е умряла.

Баща ми брои дните до венчавката с Тодора. Чак от София викна шивачи да ми шият костюм от английски туид – голямо добро утро беше баща ми, никога нямаше да склони неговият едничък син да се задоми в елече и шаяк като другите селяндури. Беше поканил Попилиев, известния копой – името на тоя човек летеше като ястреб над Струмските полета и нито една кражба или тъмно дело не оставаше неразплетено от него.

Тогава за пръв път го видях, баща ми го беше главил да охранява моята венчавка – народ всякакъв, завист под капите ври – ще запалят огън точно когато минаваме с Тодора, да ни опушат сватбата, или животно ще хванат да колят, да квичи, че нищо да не се чува от музиката. Както и да е – дойдоха двама шивачи и петима търговци на платове – като извадиха мострите!

Толкоз плат и такъв хубав не бях виждал дотогава, а едва ли и ще видя. Седя аз на пирони, чакам новата дреха, за Стефана мисля, да можех поне парче коприна да й дам, роба да си ушие! От ризите ми мирише на хубаво, чепиците ми остри като шило, чорапите ми от Гърция, и цилиндър имах – от Париж! Пет деня преди сватбата целият ми тоалет беше готов – от подметката до копчето за сакото. Нали съм конте – гложди ме сърцето.

Цветане, викам си, я се издокарай и хвърли една разходка напряко мегдана – да те видят моми и невести, пък дано отнякъде и Стефана те зърне.

О-о, красив бях тогава, тънък като свирка, як. Биваше си ме. Облякох се, надиплих се, по мене прашинка няма. Всичко лъщи, на хубаво мирише – пчели наоколо ми жужат – за трендафил ме вземат. Излизам на мегдана – чепиците светят, чак горят, цилиндъра съм го кривнал – марширувам напред и никого не поглеждам. След мене взе да се навързва тумба деца – най-дребните кратунки първи, след тях по-големите момичета, момчета. Де що човек по двор имаше – видя ме, де що мома – изхълца. Дано някое хлапе обади на Стафана какъв хубавец съм се изправил, дано си смени мнението за Гърция. Още има време.

Бая жежко беше, пот под костюма ми от английски туид извира, препъвам се от горещина, но вървя. Не ща да се прибирам у дома. Я, Цветанчо, викам си, иди до съседното село или до Дупница прескочи – всички населени места и паланки да те огледат с възхищение. Тя също ще те огледа. И полека крача към Дупница – далечни роднини имахме там. Децата се влачиха, що се влачиха след мене, омръзна им и захванаха едно след друго да окапват.

Наближих покрайнините на селото, обръщам око назад – леле, нито един човек зад гърба ми няма! Двоумя се дали да пробивам напред, или да кърша обратно към дома, щото по полето Стефана няма как да забележи английския туид.

Тъкмо решавам да се върна, изведнъж – светулки ми изхвърчаха от очите, земята под новите ми чепици се люшна, нещо тежко – камък ли, желязо ли – ме лупна в главата.

“Мале умирам!” – опитах се да вресна, но в устата ми – пълна тишина, натикаха парче плат – познах го веднага – беше кърпичката от джоба на сакото ми. После що ядове брах… Ако искаш да се разголя и да ти покажа какви белези имам – все са оттогава.

Докато имах още свяст в главата, ето какво ме сполетя – съблякоха ми хубавото сако от туид и пред очите ми започнаха до го дерат на лентички. Туида стана на връв. Ръцете ми – вързани, краката ми – един до друг стегнати с въже. Това всичкото съм го описал и на копоя господин Попилиев, той си го зашифрова надлежно в тефтера. В слабините ми завряха една туфа коприва, така жули и жили, че сълзи ронех, докато му разправях на Попилиев. Бях започнал да се моля – “Господи, умори ме за известно време и като се махне копривата, тогава пак ме съживи!”

Като си свърших молитвата, една ръка наистина махна туфата, ама на нейно място сложи нова – по-люта, по-жарка. После ми съблякоха ризата и нея пред очите ми нарязаха на лентички, де що парцалче отрязаха, право в устата ми го набутаха. Панталоните ми не събуха, направо върху мене ги нарязаха, цилиндъра запалиха с църковна свещ, чепиците ги закачиха по дървесата. Съблякоха ме чисто гол и тогава започна боят – първо с камшик, после с цепеница, по гърба ми ходиха, ръцете ми извиваха и изтегляха от раменете.

Псовисвам – мисля си, затрих се. Сбогом, мамо. Ти трябваше да ме подкрепиш за Стефана, но ти прощавам. Сбог… По едно време усещам – някой ме залива с вода. Таман пред очите ми се проясни и що да видя: едно жълто герданче. Стъклени жълти мъниста, нанизани на конец. Люш-люш пред очите ми.

После пак нещо ме фрасна в главата, пак бой с камшик, цепеница, но като се свестих – онова същото, жълтото герданче се клати току над зъбите ми. Още един рунд мариз. Това Попилиев си го описа в тефтера и заключи, че някой ме е обработвал посредством бой от завист. От завоя на Струма до Гръцко всичко обърна Попилиев, но жълто герданче никъде не откри.

Разправят, че дома ме докарало краставо магаре – с въже съм бил вързан и съм се влачел по земята след добичето. Както съм лъщял чисто гол и съм се тътрел в праха, по раните ми мухи се залепили – му-у-ухи – цял рояк, кожата ми не се виждала. Де що муха имало по Струма, върху мене кацнала.

- Каква е тая мърша, дето се влачи след магарето? – викнал баща ми. – Я го прогонете, да не зарази кокошките с пипка!

А те вместо мърша, мене намерили. Като ме видяла какъв съм, мама припаднала, а баща ми си сложил главата в една каца с вода за успокоение. Що да ме правят – първо ме измили, викнали от Перник доктора. През това време Попилиев обърнал селската мера за следи, намерил ми чепиците, окачени на дървесата, и толкоз. Докторът от Перник рекъл:

- На рентген трябва да се закара. Всичките му кости са размърдани, бих отбелязал, като че някой специално му ги е размествал!

Обаче не могли да ме закарат на рентген, така съм виел и ревял, че никой не се наел да припари до кревата ми.

- Жени, – казала баба ми. – Я да викнем Стефана, на Баювата вдовица момичето, нея я бива да намества кости. Нали тя вдигна Пройкович да ходи.

- Не! – отрязал баща ми. – Такива парцали в моята къща никога!

Така съм стоял три дни, кога в свяст, кога не, докато дошъл един доктор от София. Гледал ме лекарят, цъкал, и рекъл:

- Или в Швейцария трябва да замине на лечение, или от него човек няма да стане! – Така съм бил скълцан. Баща ми заключил вратата и ревнал:

- Опитай се да го оправиш!

- Не смея – заинатил се докторът софиянец. – Ами ако още повече го повредя! – И дим да го няма.

Дошъл още един софиянец, аз така съм бил подут и посинял, че той още от вратата се застраховал:

- Тая болест не е по моята специалност!

Баща ми волю-неволю допуснал у нас Стефана. Направил си сметка, че ако ме кара до Швейцария, по пътя ще издъхна. Стефана ме погледала, погледала, па рекла:

- Господин Кондов, ще го изправя на крака. На четиридесетия ден, ако този тука не стане и не изиграе пред вас криво хоро, аз ще се изправя пред входа на кметството и ще накарам де що човек мине, да ме заплюе!

- Оправи го тогава! – рекъл баща ми. – И ще имаш хилядарка от мене.

- Тц! – отсекла Стефана.

- Колко искаш тогава? Две хилядарки?

- Тц!

- Колко тогава! – вбесил се баща ми и ако до него не стоял Попилиев да го възпре, щял да удари момичето с кривака си.

- Искам Кондовата нива! – викнала Стефана.

- Какво! – ревнал баща ми. – Ти си луда, ма! Аз по-добре син да нямам…

- И няма да имаш – уверила го Стефана. – Ако до два дена не започна да го намествам, помни ми думата, още повече ще се надуе и ще пукне.

- А да видиме! – заинатил се баща ми. Започнали да чакат. А ставало точно както описала Стефана. Ръцете ми се надули като възглавници. Все по-син-зелен съм ставал. Дошла камионетка да ме кара към София, ама аз съм загубил съзнание. Тогава Стефана пак дошла.

- Господин Кондов, сега е късничко да го оправя, обаче…

- Каквото искаш, ще го имаш! – прекъснал я баща ми.

- Искам Кондовата нива и още искам, като Цветан се оправи, да го взема за мъж!

- Ти ли ма, дрипо! – ревнал баща ми, като че някой го изкормвал. Ама мама заплакала горко, баба и дядо се разридали, баща ми беснял, строшил един долап съдове, едно стъкло от прозорец направил на пясък, пък накрая клекнал.

- Ще го лекувам у нас – заявила им Стефана. – Та като оздравее, поп Мутаф веднага да ни свърже като мъж и жена.

И на това се съгласили моите. Така че – пренесли ме в къщурката на Баювата вдовица. Свестил съм се и паметта се прибрала в главата ми чак на десетия ден от лечението. Поп Мутаф дежурел около Стефанини с епатрахиля и молитвеника, и аз още не бях съвсем на себе си, когато божият човек ми честити:

- Браво! С хубава булка се сдоби, Цветане. Честити да живеете, куп рожби да ти роди!

После ми каза, че Тодорка Добренова се надиплила някъде по странство, във Франция, със стария ерген, търговеца на тютюн. Прав й път! Крива й пътека! А аз се видях женен за Стефана. Щастие, човек, щастие! Костите ме болят, но ми весело, грея и пея! Баща ми ме съветва настойчиво:

- Отрови я, бе!

Как да я отровя, като не беше празна и чаках да се появи на света първото ми отроче, онова, дето съм изработил, като я маскарих? Как да я отровя, като беше ху-у-убава, по-хубава от всичките триста декара на баща ми? Пък и друго нещо има, него не съм го обаждал на никого досега. Дори и на господина Попилиев, въпреки че е честен копой и си струваше да му кажа.

Малко преди да се роди първият ми син, Стефана ме извика.

- Това го знаеш, нали? – разправя и ми показва едно жълто герданче – ситни мъниста от стъкло, нанизани на връвчица.

Нещо ме пресече през гърдите. Не мога да си глътна въздуха – зобя, хапя вятъра с уста, дъх нямам. Онова жълтото герданче, същото.

- Аз те бих, Цветане, и кокалите един след друг от ставите ти изваждах. Аз те съживих и наместих. Само детето, дето чаках от тебе, те спаси. Сега си свободен. Ако искаш – прибирай си имота и сбогом – Господ да ти помага!

У нас, до календара, още виси това герданче. Стефана искаше да го изхвърли, аз не дадох. Трима сина имаме, та чак когато се роди последното ни дете – щерката, около шията й го вързах, дано като майка си хубаво и сърцато да порасте.

На никой за тая работа не съм разкривал и само аз знам кой е единственият провал на Попилиев. Иначе името на човека пак летеше като ястреб по Струмско и се говори, че дето има лошо дело, той го разбулвал от А до Я.

Пък и провал ли е то, неговото? Благодарение на тоя човек аз се свързах със Стефана,двамата заедно побеляхме, и още викам с пълно гърло: – “Сполай!”