СКЛОН

разказ от Здравка Евтимова

 

 

- Върлино, това е мястото – отсече мъжът, без да я поглежда.

Тя също не го погледна, стисна търнокопа, не каза нищо. Заблъска каменистата земя - остро, често, ритмично, сякаш някой бе издялал ръцете й от кремък.

- Ще дойда да проверя, върлино - предупреди мъжът. Беше висок и риж, слаб. - Ако дупката не е дълбока петдесет сантима, не мисли, че ще видиш и стотинка от мене.

- Ако още един път ме наречеш „върлино”, ще ти счупя крака – каза жената спокойно, след което продължи да блъска камъка. Беше мършава и се задъхваше. Сигурно много е огладняла, щом се е дотътрила тук да сади бор. Не му хареса гласът й, в него имаше яма, пълна с кокали, и куче, което ги оглозгва. Търнокопът също беше в гласа й.

- Върлино! - още недоизрекъл, тя пристъпи към него, замахна делово с търнокопа и ако мъжът не беше отскочил, желязото щеше да захапе бедрото му.

- Ти си луда, ма - викна мъжът. - Ще те изхвърля оттука на мига, върли...

- Довършиш ли си думата докрай, ще те пресрещна някъде и ще ти счупя крака – прошепна жената. - Ако не е днеска, след седмица ще е.

- Довечера идвам – той понечи да подхвърли „върлинно”, но в последния момент сдъвка мисълта си. - Ще меря всяка дупка, която си изкопала.

Склонът беше остър и стръмен, земята – спечена, кафява, със жили от грапав пясък, а под тях като нагло изплезен език, като арматура от стомана лежеше дебел слой камък. Той не си представяше как тази изпосталяла пръчка ще изкопае дупките, после как ще насади борчетата в тях. Не я харесваше, не понасяше постни жени, но никой не се беше явил от цял Радомир да рови в канарите – никой не бе луд да боде бор на тоя баир. През зимата оттам пробиваха зъбите на първия сняг; през пролетта тръгваха черни вади, ровеха ръждиви дири, режеха ждрела в камънака, вятърът се влачеше на колене, тикаше тръни, почва и пясък към къщите. Тревата стърчеше, къса и остра като жило на стършел.

Постната риеше, биеше, хвърляше здраво с търнокопа. Давиджон беше метнал тлъста стръв: ако надупчиш целия склон за две седмици, двеста квадрата от планината са твои. Давам ти четиринайсет дни. Четиринайсет. Независимо дали времето е хубаво, или пролетта обърне резбата и хукне да хвърля градушка, пороища и съдрани облаци. Това не е мой бизнес. Изкопай дупките – петдесет сантиметра дълги, петдесет широки, петдесет дълбоки – и ще получиш парцел. Бъхтай като откачена или си наеми глупци да се бъхтят вместо тебе – изкопаваш и получаваш. Ясно ли се изразих?

Не беше склон, а зъб, изтръгнат от устата на вълк единак – но ако го хване корен на бор, а не змийска люспа трева, ливадите на Давиджон и фермата му за коне щяха да останат в безопасност. Не би се страхувал от виелиците. Нямаше да го преследват наводнения, кал, свлачища. Ако не успееш да изгризеш дупки в камъка за четиринайсет дни, получаваш само храната, с която се тъпчеш, докато мозъкът ти изтича по пясъка.

Никой не се яви. Тукашните хора знаеха и меда, и отровата на Давиджон, но още по-добре познаваха черния нрав на баира. Оттук към Радомир натискаха вълците, оттук плъзваха змиите и хукваше вятърът, които издълбаваше пневмонии в гърлата на хората и копаеше гробове. Никой не обръщаше очи към този склон. Само тая стърготина. Откъде се взе?

- Откъде си? - каза Давиджон. Тя не отговори, не го погледна, като че по тротоара някой бе плюл след нея, но не я бе достигнал. Явно с тая трябваше да се пита по два пъти. - Откъде се довлече тук?

- Едва ли е толкова важно – отвърна жената, без да повишава тон. Това също го подразни. – Имам право на храна през тия петнадесет дни.

- Четиринадесет – съсече я Давиджон.

- Имам право да работя и през нощта.

Давижон наблюдаваше как замахва, слаботелесна, откачена; вдигаше търнокопа, забиваше, удряше пак, отново го изправяше над главата си, вятърът запридаше облаци и студ под небето, беше мразовито. Тя не спираше. Давиджон знаеше, че се казва Ана, но за нищо на света нямаше да се обърне така към нея.

- Ей, дъска - извика той и се наведе да проверява дупките с пръчка, дълга 50см. Беше ги издълбала точно – редовете бяха прави, под конец, бе издялала жълтата скала с кирката сякаш я бе оперирала със скапел. 50х50х50.

Бе наредил да й дават само боб за ядене; нарочно отиде сам да й го занесе. Интересно му беше да следи как блъска; от сутрин, когато слънцето е ситно колкото левче над Черни връх, до не знам си кога вечерта - по небето не оставаше нищо, освен нощ. Тя ровеше, дълбаеше, не прекъсваше, не ядеше на обяд, не вдигаше вежда да види кой е наоколо. Спас краварят също я наблюдаваше и цъкаше с език. Дала е фира откъм акъла върлината, гледай я как кове. Боян електротехниката и Вили магазинерката я следяха внимателно. Комшиите от последните къщи под склона също.

Какви ти четиринайсет – бе издълбала дупките за дванайсет дни. Вечер изнасяше пясък от парцела си, въздухът се сгъстяваше като грес, вятърът клекваше, тя мъкнеше късо длето и чук, вързани на кръста й. С тях къртеше парчета - колкото костилка на кайсия - от камъка. Сутринта Давиджон извика момчетата от Карама махала и даде на всяко по лев. Цял кошер яки хлапета, рояк оси, отхвърча нагоре към склона.

- Върлино! Върлино! - крещяха осите, но тя пет пари не даваше. Дълбаеше като кърт, дъвчеше кремък, плюеше пясък, гълташе прах. Дрънкаше желязо,чук, кирка, дупчеше склона с лопата. Дано завали, помисли Давиджон и наистина ливна страшен порой. Като милион чешми, като от съдран бент шурна вода, потопи земя и небо, изпили склона, но ненормалната чоплеше, дереше, бодеше в тинята. Защо – да я пита човек. Имаше още ден и половина пред нея.

- Дъска – извика й Давиджон - Ела си вземи манджата - но тя го отмина, като че беше фас на улицата.

- Сърдитко Петко празна му торбичката. Няма да ядеш.

- Дай ми парите за храната.

- Няма да ти дам нищо.

Тя посегна, изскубна найлоновото пликче с буркана боб от ръката му и тръгна нагоре – към дупките, които беше издълбала. Следобед му каза:

- Готова съм. Ела да провериш.

Давиджон нямаше защо да търчи да гледа. Все пак отиде. Знаеше, че дупките са както трябва, беше ги мерил всеки ден.

- Мислиш се за голяма работа? – подметна той. Огледа я отблизо. Тези дни бе изтъняла още повече, вълнена връв, изгризана от молци, лицето й – тънко, два лева, свити на четири, но не й извика „върлино”. – Съвсем си се скапала.

- Парцелът е мой – каза тя. - В момента стоиш на моя собственост и ме обиждаш. Ще броя до десет. Ако си още на мойта собственост, когато свърша с броенето, ще те запаля. Едно, две...

Не му харесваше този глас. Беше тесен, дълбок като кладенец, в който се е удавило някакво животно.

- Девет.

Давиджон не помръдваше от мястото си. Наблюдаваше лицето й - свито на четири, очите й - сгънати на десет, кафяви.

- Десет.

Тя измъкна запалка, спусна се към него и докато Давиджон се усети, крачолът на панталона му пламна.
Идиотка. Гад. Изля цялото си шише с вода върху крачола. Сега ще й го изкара през носа. Посегна да я удари. Юмрукът му попадна в дръжката на търнокопа, сряза го болка, небето лумна в огън над него. Каква е тая? Каква?

- Пръстите ти не са счупени – подхвана жената. – Следващият път ще бъдат.

Така ли? Посегна да вземе камък, но кракът й, бръз като гущер, настъпи дланта му я зарови в жълтата земя. Каква беше тая? Каква? Чакай. Ще събере момчетата от Карама, ще даде на всеки по два лева. Не. Ще брои по пет лева на джоб.

Изведнъж чу песен - дори не знаеш песен ли беше, лай ли беше, лава ли беше. Какъв глас имаше тази идиотка – обърна се втрещен, скова се в обувките си, като че гадният склон, надупчен като решето, го бе подгонил; като че всяка дупка виеше с всичките си петдесет сантиметра дълбочина. Гърлото на склона се беше отпушило и гърмеше. Облаците бяха потънали в дупките за боровете. Тази сякаш беше изкопала дупки за дървета в небето. Косата му настръхна от тоя глас.

Добре, утре ще броим пилците.

Спусна се зад драките, клекна и я загледа. Идиотката започна да вдига зид – хващаше жълтите камъни, дето беше извадила от дупките, и ги редеше един върху друг. Стена ще зида, хълма ще дели... Хубаво. По десет лева ще даде на всеки от Карама. По двайсет!

След полунощ не се изля ни капка киша, нито дъжд, нито порой не притисна къщите. Всички дупки, изкопани от мършавата, бяха запълнени до една, набутани с чакъл, трамбовани. Нямаше нито една вдлъбнатина в жълтия пясък, в черния камък. Гола, равна земя се простираше върху тъмния склон, където се раждаше снегът, където настъпваха вълците и пясъкът мътеше змии. Нямаше я каменната ограда, която тя бе започнала да гради; нямаше камъни, нито купчинки кафява пръст. Момчетата бяха натъпкали всичко обратно в дупките.

Давиджон беше запазил панталона с подпаления крачол. Спас краваря го закова на дръжка от мотика и го заби на мястото, където миналата вечер се бе издигал зидът на мършавата.

На сутринта Давиджон, Спас краварят, получил пет лева повече от всички останали за работата си през нощта, Боби електротехниката и Вили магазинерката с двайсетолевки в джобовете стояха до драките и мълчаха. Момчетата от Карама, вече изпили половината от двайсетолевките си в кръчмата на Давиджон, също се бяха наредили край драките и оглеждаха пътя.

Мършавата се показа. Беше потънала в роклята си като удавник в блато, бе отслабнала на треска, смачкан магарешки трън; двата лева, свити на четири в лицето й, сега ги нямаше.

Тя се изкатери до склона – не се хвана за главата, не кресна, не писна, не плю, не се наведе, нищо не направи. Остана щръкнала неподвижно до дръжката на мотиката и панталона с изгорелия крачол. Давиджон вдигна показалеца на дясната си ръка. Хората с двайсетолевките в джобовете се размърдаха, изпълзяха от храстите.

- Върлина! Вър-ли-на! Мърша! – викаха в такт, някак спокойно и грандиозно викаха, нагазили до глезени в жълтата земя под склона. Давиджон вдигна показалец още веднъж. Стройните възгласи изригнаха в гръм:

- У-у-у!

Склонът се надигна към небето като нож на гилотина. Нямаше нито една дупка за бор по него.

- У-у-у!

Жената удавник в собствената си рокля не ги погледна. На лицето й нямаше нито двулевка, нито десет лева, нямаше нищо върху това обло лице.

Тя запя.

Склонът млъкна. Жената се взираше пред себе си. Нищо тук вече не беше нейно, нито кишата, нито сушата, нито въздухът. Само гласът беше неин – тих и нищожен, стъпкан, изсъхнал, болно дете - не глас, но тя пееше, обърнала гръб на двайсетолевките, на джобовете, на драките, на Давиджон, Спас краваря и Вили магазинерката. Тя пееше, захвърлила търнокопа на земята, забравила очите си някъде. Не гледаше. Над нея стърчеше оглозган утъпкан склон. Тук нямаше да поникне нито един бор.

Млъкна. Обърна гръб на двете седмици камъни, прах и кафява пръст. Затъртори се надолу. Мина край драките, където още стояха Давиджон, Спас краварят, ония от Карама с двайсетолевките. Не ги видя. Не плю. Крачеше бавно, потънала до веждите в оширялата си рокля.

- Ана! – извика изведнъж Давиджон. - Ана, чакай.