НАТАЛИ

 

Пак ли отиваш при Натали, питаше я майка й. Да, казваше Светла и излизаше. Така всъщност започна нейната измислица, защото наистина нямаше Натали. А тя нарече самотата си Натали: така майка й беше спокойна, че Света не остава сама, а Света отиваше в библиотеката, където миришеше на красива книжна прах, на стихове, които спяха между страниците, на хора, отдавна забравени между дебели прашни корици, но нейната самота ги помнеше. Библиотекарките я познаваха, знаеха стола, където обикновено седеше, отговаряха с усмивка на тихото й „добър ден“. Но самотата й бе не само библиотеката, това беше дългата алея от кафене „Лолита“ до гарата. Една съвсем малка гара, където бързите влакове от София за Кулата съвсем не спираха, само пътническите – един сутрин, един вечер, поклащаха вагоните като облаци, уморени от товара човешко електричество. Светла вървеше бавно по алеята, от двете страни на която тревата се издигаше – висока, зелена врата към слънцето. Там бяха тополите, окичени с гарвани – черни гвоздеи, заковаващи листата във въздуха. Гнездата им бяха пълни с малки гарвани, които се учеха да летят над Струма. Понякога Светла виждаше някоя удавена птица в реката – малко гарванче, което не се бе добрало обратно до гнездото. Тогава тополите грачеха тихо във въздуха.Светла крачеше спокойно под зелените листа дори когато валеше дъжд. Отиваше на тесния перон, сядаше на пейката, където сто човека бяха изписали или мръсни думи, или „Таня + Петьо равно на любов“, но тя не четеше мръсните надписи и не пресмяташе кой плюс кой правеше любовта. Тя беше спокойна, че майка й не се тревожи за нея.

Самотата й беше мека, топла, като вятър през юли, в нея имаше думи и гарвани, тополи и празни релси, които стигаха до края на България и продължаваха още по-далеч, към небето, към облаците, които нямаха никакъв страх от зимата. Наричаше самотата си Наталия, както онова слабичко чернооко дете от втори Б клас, на които беше класна – момиче, което още не можеше да чете. Успяваше да разчита само късите думи от три-четири букви, но какви истории съчиняваше това момиче от трите думи по три букви, които успяваше да прочете! Светла казваше, – „Прочети това!“ Момичето прочиташе „кон“, „дете“, „небе“, и конят веднага ставаше крилат, литваше към небето, където живееше едно малко непослушно дете в къща, направена от слънце вместо покрив и облаци, вместо стени. Такава беше самотата на Светла – от слънце и облаци, малка гара, обрасла с тополи, и с гарвани, които изплитаха в облаците страхотни мрежи от смелост с черните си крила. Защо майка ти не ти помогне да се научиш да четеш, Наталия? Мама е в Италия, отговаряше детето. Гледа една баба. Моята баба тука гледа дете в София. Дългите думи ги мразя, казваше Наталия. На тях буквите им тежат и те не могат да тичат. Докато ги прочета, забравям накъде са тръгнали. Затова не мога да ги прочета – мразя да ги чакам, докато стоят на едно място, тези гадни предълги думи с букви от камъни.

– Хубаво да помислиш за дом. Да се задомиш – казваше майка й. Тя самата обаче не се бе задомила. Бе лекарка в малката провинциална болница, в детското отделение, където едно хлапе Светла, на една година, прозрачно и тънко, угасваше бавно от вирусна бронхопневмония. Лекарката, която така и не се бе задомила, не си ходеше у дома, докато детето постепенно престана да угасва, започна да си пие млякото. Тази докторка, преди да осинови Светла, бе нарекла своята самота София. След работа ходеше в София на кино, на театър, или просто се мотаеше по булевардите дълго, докато стане време за вечеря. – Може би е време да помислим за някого – казваше докторката на дъщеря си. – В окръжна болница назначиха млад травматолог, можем да го поканим навечеря.

Разбира се, че го поканиха, но той не можеше да понася гарваните, нито гарата, обичаше дългите думи с много букви, които не можеха да тичат. В неговите уста те ставаха на огромни диагнози, от които всеки човек можеше да умре. По средата на вечерята Света се извини, че има важен телефонен разговор и остави майка си и младия травматолог да дояждат телешкото със сос и пюре. Разбирам, че отиваш при Натали, каза майка й, но не беше учтиво да изоставяш така д-р Томов. Той се обиди. Не можеш ли просто да си родиш дете. Не повтаряй моята грешка, моля те. Просто трябва... Знаеш ли, намери някого за няколко седмици. После винаги можеш да се отдръпнеш. Ще отгледаме детето двете.

– Но аз – започваше Света. – Не искам така.

– Нарекла си самотата си Натали – каза лекарката. – Добре. Ще поканя на вечеря доктор Илиев. Разведен е...

– Добре – мънкаше Света. Следобед оставаше в учителската стая с Наталия. Двете четяха разказчетата от читанката, пишеха диктовки, решаваха задачи за влакове и калинки. Госпожо, каза веднъж Наталия. По-добре си намери твое дете, защото аз се научих да чета дългите думи. Те вече не са пълни с камъни, а с шоколад, харесват ми и мога да се справя с тях. Нямаш ли си приятел?

– Нямам си – отговори Света. – Но това не е важно.

– Вчера майка ти дойде при мене. Каза, че ходиш на онази малката гара всеки ден. Защо? Там влаковете не спират и лавката за вафли никога не работи.

– Харесвам тополите – каза Света.

– Майка ти ми каза да намеря човек, който обича гарвани, и да те заведа при него – добави детето.

– Глупости, това е глупаво – измърмори Светла. – Хайде да решим сега трета задача на страница 67.

– Има такъв човек. Познавам го, но не го харесвам. Много е висок. Ще ти го покажа – майка ти ми каза, че иска ти да имаш деца. Мама има деца, но е в Италия. Ела, трета задача ще си я реша сама. Ако не мога, баба ще ми я реши. Слушай, вярно ли е, че наричаш гарваните и гарата, и тополите с моето име Наталия. Гарван не може да се казва Наталия. И релса не се казва Наталия. Наричай ги просто гара, релси и гарвани. Ела.

Наталия от втори В клас и нейната учителка полека тръгнаха по алеята, която водеше към кафе Лолита.

– Ето го – каза Наталия и посочи щанда за вестници. – Зад купищата разноцветни заглавия стоеше много висок мъж.

Момичето от втори В клас изтича до мъжа и каза – Ето я. Тя обича гарвани като тебе – мъжът бръкна в джоба си и подаде на хлапето бонбони. – Не, не ги искам – заяви момичето. – Аз я обичам. Не я доведох заради бонбоните ти. Не искам да стои сама с релсите. По-добре да стои с тебе.

Света се обърна бързо тръгна назад по алеята.

– Стой – Мъжът бе оставил щанда с вестниците си. Той настигна Света, хвана я за ръката, което в никакъв случай не биваше да прави и й каза – Онова дете от два месеца ми разправя, че обичаш птиците.

– Бързам – измърмори Света.

– Обичам гарата, където ходиш всеки ден. Виждал съм те там.

– Аз не съм ви виждала – каза Света.

– Детето искаше да ми даде кутията с цветните си моливи, ако те поканя на среща. Ти си много висок, но тя ще те хареса – каза ми детето. – То каза, че ти знаеш думи, които могат да летят като облаци.