МАЛКА БИРА

 

Ах, че беше хубаво, пустото създание!

 

Ангел Малинов


Така вървеше тя с босите крака, сърцето му беше жарка буря и същевременно пълен с отчаяние казан, защото Марица можеше да го подмине. Калчо садеше дървета в горското, в прах, дъжд и вятър – не дървета, които ще ти родят круши, за да си утолиш жаждата, нито вишни, когато те е яд на някого и ти е кисело цял ден. Той садеше бор, дъб и бук, които продаваха на гърци, на италианци, на скандинавци дори, които бяха толкоз белезникави, че слънцето ги опърли за два часа и от тяхната кожа започна да пуши, та на Калчо му дожаля. Не, че беше негов разсадникът на Голо Бърдо, никак не беше негов, но той садеше и окопаваше, а като наоколо минеше Марица, малките дъбчета порастваха с двайсет сантиметра. Толкоз беше хубаво пустото създание. Беше чувал, че зиме истинската река се ядосва, водата влачи кал и камъни като хамалин, та затова попита майка й – Защо, бабо Яничке, си кръстила детето на река? Защото ако момичето има река в името си, то бяга и никой не може да й стори зло. Аз отде да знам кои реки пресичат друмищата по полето, ама си викам – ти, Яничке, искаш ли да имаш момичета с очи като потайни вирове, в които плуват сребърни риби? Добре, щом искаш, я питай даскала кои са най-хубавите реки в България, дето текат из нивята на хората. И даскалът отвръща: Арда, Струма и Марица. Аз така си кръстих щерките – Арда, Струмяна и Марица.

Калчо оттогава разбра, че Марица е неговата река и когато момичето, тънко като бреза, минеше покрай разсадника, той знаеше, че днес, утре и другиден ще е най-хубавото време за него. Марица, ето ти диви ягоди, настигаше я той, беше ги търсил двайсет и четири часа тия двайсет и четири ягоди в просеките в боровата гора. Тя ги взимаше. Калчо, благодаря, а усмивката й бе пълна с вятър, пълна с Пловдив и далечните места, по които върви реката. Той се чудеше дали другите виждат в момичето толкоз хубост, колкото виждаше той. Марица можеше да гледа на ръка, на кафе, можеше да гледа на старите ти обувки и все му познаваше – защото не само днеска, един месец беше най-щастливото време за Калчо. Да, обаче, момче, жал ми е за тебе, каза му баба Яничка. Тя заминава за Мадрид, там ще я вземат да танцува в един голям цирк за много евра, а да не гледа на непознати за жълти стотинки. Не може, бабо Яничке, тя нали бяга като река и никой не може да я улови. Аз я искам, бабо Яничке. Ще я гледам като се гледат звездите и слънцето, като си гладен и само в тях имаш доверие, и като никой – ни шваби, ни скандинавци – не искат да ти купят дръвчетата, толкоз горещо е, борчетата съхнат... Тогава тя като мине край разсадника, завалява дъжд. Арда е по-хубава, сине, нея вземи. Там, където мине Марица, бабо Яничке, след нея никне орех. Само Марица може да гледа на всичко – още човек да не се е родил и тя все хубави работи му гледа – голям човек ще стане. С толкоз много пари, че трябва да си купи два фолксвагена да ги натовари.

Случай Маричке, не те спирам да ходиш в Мадрид, там е хубаво, в Мадрид, но кой ще ми гледа не мен на ръка? Как ще ми растат борчетата и дъбовете? Като те няма, те ще увехнат – да не говорим аз как ще увехна, момиче. Реката ще пресъхне като те няма и хълмът ще се събори, разбираш ли го това? Дивите ягоди ще престанат да растат, като не ги бера за тебе, врабчетата ще си вдигнат чуковете и ще се изпокрият в съседната планина. Не те спирам да отидеш в Мадрид, но аз... Ще зарежа разсадника, ще избягам, но къде да избягам, Маричке? Нали знаеш, че те чакам вечер с шепа ягоди, къде да избягат ягодите, които съм брал за тебе? Слушай, Маричке, ще ти насяда хвойна. Хвойната успокоява, а ти си припряна. Ще видиш, че от тука, от моя разсадник, по-голям Мадрид няма. Ти само мини с боси крака покрай някое дърво и то се прихваща, но не дърво, дето ражда круши, а дърво с орлово гнездо между клоните.

Разсадникът стана голям и светъл. Там работи една жена – много весела и засмяна. Това е леля Марица, която има трима сина – Ясен, Явор и Борко, всичките хубави момчета – здрави като ридовете на планината.- Хайде на обяд! – вика висок як глас. – Хайде че отиваме да продаваме бор на скандинавците, момчета.

Слушай какво, Маричке, тия ягоди са за тебе. Знам че си заета и трябва да готвиш на децата, но спри за малко. Добре, добре, знам, че са ти хубави обувките, обаче нали знаеш – мини боса, Маричке, покрай дръвчетата. Не, никак не съм луд, моето момиче. Щастлив съм като врабец.

…До разсадника край Брезник вървят един дядо и една баба. Тя е тънка и ситна, една шепа жена, но тая шепа е силна като цялата планина и в нея има студ и сняг, жар и лято. Тая жена може да ти гледа на ръка, на боб, на обувка, и на Мадрид може да ти гледа тая жена – и всичко познава. Познава как ще станеш голям човек, ще си намериш момиче с добро сърце, едно хубаво момиче, което ще ти роди двама сина и дъщеря – красива като вятъра. А до тая ситна жена върви дядо – той е висок и тънък, дърта дрянова тояга. Маричке, казва дядото, няма да ти купя сандали, моето момиче. Мини боса край тия дървета, да ги видя как ще зеленеят още двеста години. Ще устискат. Сянката дето хвърлят, ще стигне Мадрид и оттатък Мадрид. Благодаря, че избра такива хубави имена на моите момчета, Маричке. Където отидат, все има разсадници с млади дървета. Те ще ми продължат занаята. Ще се раждат дъбове с орли между клоните.

Старата ситна женица нищо не казва, усмихва се тихо и кротко. В усмивката й има толкоз много Мадрид и бор, че дядото до нея направо й поръчва малка бира и пържени картофки, защото вече е дошъл обяд.