КОРИ ОТ ХЛЯБ

 

разказ от ЗДРАВКА ЕВТИМОВА

 

 

 

Не можеше да го гледа в очите, уж кафяви, а малко сиви, като голямо небе преди дъжд. “Хайде”, каза Васил и кучето доверчиво тръгна след него, после се покатери на задната седалка в колата. Особено куче беше Дживил, рижо – не куче, а минзухар – но толкова остаряло, че едва се изправяше пред колибата си. Веднъж окрадоха инструменти от двора и Васил доведе ново куче, бяло, с кафени петна – едва ли крадец можеше да припари наоколо.

Хайде, повтори Васил. Колата беше очукан Форд, трета или четвърта ръка. Васил мразеше приятелите му да го виждат в него, представяше си, че е като стария Дживил, с козина, окапала по гърба, с очи, в които винаги вали дъжд, а смъртта чака зад облаците. Добър пазач беше Дживил, но за него вече нямаше хляб. Васил беше на 47, когато жена му роди трето дете, рижо момче, след двете големи щерки, които вече имаха свои деца. Момчето се казваше Никола, като майка си Николина, и докато тя шеташе из къщи, хлапето и Дживил си говореха над празната кучешка паница.

- Трай, Дживиле – измърмори Васил и след малко старият форд, в който нямаше капка ентусиазъм, запърпори към гората. Васил знаеше, че трябва да отиде далече – не в Боснек, още по-далече, зад изворите на Струма. Двамата с колата едва кретаха, кучето пролайваше от време на време, сигурно се заблуждаваше, че го извеждат на лов въпреки окапалата козина и надигаше муцуна към стъклото.

Васил нарочно бе станал посред нощ – да не го види Никола. Никола – малка точица, която разделяше живота му надве – без нея мислите му въобще нямаше къде да отидат. С Никола беше пълно у дома, но бащата не може да гледа ненужно куче в двора. Не можеше да остави животното да умре от глад, а нямаше хляб за две кучета, дума да не става. Пътят стана съвсем на дупки, не път, а гилотина за стария форд, който сигурно бе возил много по-интересни хора в Италия, после комшии румънци, от които Васил го купи – те случайно минаваха през Перник и искаха да се отърват от ръждивата ламарина. Васил беше учител по български език, но нямаше достатъчно ученици и започна работа като възпитател в помощното училище – там децата се развиваха бавно и помнеха трудно; жена му беше учителка по физика, сега шиеше гоблени и си уреждаше да иде в Пескара, Италия. Пътят съвсем се изгуби, после и пътеката се изгуби, остана само баир. Хайде, каза Васил на кучето, но още преди да свърши думата, рижият кожух вече бе изскочил между храстите. Васил взе найлоновия плик – там имаше кокали и стари кори хляб, които бе събирал с жена си цяла седмица. Дори бе добавил парче евтин салам – скрил го бе на вечерята снощи. Това можеше да направи за Дживил.

За Никола бяха изваждали старателно кубчетата сланина – човек не знае що за сланина слагат в този колбас. Васил изсипа плика с костите и спаруженото парче от евтиния салам – кучето го погледна с благодарност, излая дълбоко, така лаеше когато с Никола ходеха двамата на хълма. С този хълм свършваше Перник и започваше изоставената мина, в която нямаше въглища – лъщяха само ръждясали релси и стари вагони, в които се въдеха змии и паяци. Момчето и кучето обикаляха заедно дълбоките коловози и Васил се безпокоеше да не пропаднат в някоя шахта.

На, каза той и когато Дживил облиза ръката му, мъжът не го потупа както обикновено по главата, гузно се отдръпна. Тръгна към колата, без да се обръща назад, запали я и изчезна първо по черния път, после по чакъла, после през дупките, всяка една гроб за старата ламарина, от която се бяха отървали комшиите румънци. Кучето се озърна смутено, заряза кокалите, остави дори съсухреното парче евтин салам, който Васил му беше запазил от вечерята си, и хукна след колата. Лаят му – силен, протяжен, дълбок, се смеси с есенните листа, Васил го чуваше, не се обръщаше назад, защото не искаше да види оранжевия като минзухар гръб с окапала козина и не можеше да срещне очите, в които все си валяха дъждове, а смъртта чакаше след последния есенен ден.

Накрая кучето загуби състезанието, все пак се добра до асфалтирания път, клекна и нададе тих, плътен вой. Васил караше бързо, колкото бързо може да кара това старо корито, и мразеше огледалцето, макар че в него сега не се отразяваше кучето, а покривите на село Боснек. Той виждаше гръб като минзухар, с окапала козина. Той виждаше дъжд, макар че не валеше, съвсем не валеше сега. Спря пред помощното училище, където децата учеха бавно и умовете им бяха недоразвити. Беше на смяна чак вечерта. Получаваше заплата за възпитател, ала въобще не беше сигурен, че може да възпита някого.

Прибра се в къщи – къщата, с която Перник свършваше и започваше празната мина, релсите стигаха почти до портата на двора му и внезапно свършваха. На бордюра пред къщи седеше Никола, рижата точка, която разделяше на две изреченията в живота му. Хлапето седеше направо на камъка, макар че беше есен и държеше веригата с протрита каишка, с която връзваха Дживил. Момчето бе сложило в черната кучешка паница пред краката си половин парче от евтината наденица – от която някой усърдно бе извадил кубчетата сланина. Момчето седеше на бордюра.

- Къде е…? – започна то, но баща му каза:

- Бързам, трябва да помогна на майка ти.
Рижото хлапе наведе глава, малък объл червеникав камък, търкулнал се от двора, събра веригата на топка и я пъхна под ризата си.

През деня момчето се разболя. Майка му остави гоблените, дойде и баба му, дребна жена от съседния квартал, домъкнала в престилка боров мед и сушени дренки срещу треската. Момчето нищо не каза, тихо момче като минзухар на леглото в кухнята, където беше топло. То послушно преглътна сиропа и другите лекарства. На другия ден дъждът спря, вятърът дойде от празната мина с мирис на стари вагони и паяци, улицата зад прозореца беше пълна с есен. Температурата на момчето беше висока и лекарката реши да смени антибиотика. Васил се връщаше от помощното училище – там децата, макар че се развиваха по-забавено от другите деца, бяха направили картички за рижото момче на възпитателя си. В картичките им имаше усмихнати хлапета и думите: “Оздравявай, Нико”.

Никола, чието име беше десет пъти по-тежко от самото момче, лежеше на топло в кухнята и приказваше на пуснатия телевизор, а може би бълнуваше. Васил му донесе куче – голямо, кафяво-червено, като минзухар, което бе вързано с каишката на Дживил. Момчето се опита да се усмихне и спря някъде по средата на усмивката. До него стоеше майка му с лъжица сироп и пет други хапчета.
Беше студено и дъждовно, червените покриви на къщите се топяха в облаците, вятърът се скри някъде и Васил не знаеше какво да донесе на Никола. Беше тихо и сиво, момчето му сигурно пак лежеше в кухнята. Всеки момент щеше да завали дъжд. Васил полека крачеше към края на Перник, откъдето щеше да си отиде есента. Беше невъзможно тихо. На тази улица изведнъж свършваха релсите на мината и започваше къщата му.

Ако можеше някак Дживил да се върне – но Васил го беше закарал далече, там дори Струма нямаше. И извор на река нямаше. Мъжът с посивялата коса спря. Не му се искаше да повдига глава. Когато го направи, не можа да повярва. Не можа да си поеме дъх.

Свити на бордюра пред сивата къща, един до друг седяха момче и куче.

Дживил и Никола – и двамата рижи, момчето дребно, с остригана коса, кучето – с окапала козина по гърба, два внезапно поникнали минзухара край релсите на мината.