И ЛОШОТО И ХУБАВОТО В БЪЛГАРИЯ Е МОЯТА СИЛА

 

Здравка Евтимова отговаря на въпросите на Жасмина Тачева

 

Българските бит и дух са постоянно на път по света – в куфара на летовника, в сърцето на имигранта, в заглавията на международните новини или по стелажите на големите библиотеки. Намерили са обаче и по-бърз начин да обиколят земното кълбо, по-ефикасна рецепта да оставят следи у читателите по пътя си – творбите на Здравка Евтимова.

От родния ѝ Перник през българските граници, микрофона на BBC, издания и награди от Великобритания, САЩ, Австралия, Германия, Франция, Индия, Русия, Чехия, Аржентина, Словакия, Турция, Унгария, Македония, Сърбия и Унгария, литературата ѝ разказва заобщочовешките въпроси и търсения, оглеждащи се в богатата българска духовност.

 

Само за последните три месеца разкази на Здравка Евтимова са публикувани в редица чуждестранни литературни списания:

1. Разказът „Невъзможно синьо” (“Impossibly Blue”) на Здравка Евтимова бе публикуван в августовския брой от 2011 г. – брой № 39 – на американското литературно списание Café Irreal. Разказът на Здравка Евтимова може да бъде прочетен на английски език на уебсайтана списанието.

2. Разказът на Здравка Евтимова „Чудотворецът” (“The Miracle Maker”) беше публикуван в есенния брой на 2011 г. – Брой 32 – на австралийското литературно списание Going Down Swinging, което се разпространява като книга, като интернет публикация и аудио запис в англоезичните страни. Разказът може да бъде прочетен на английски език на сайта на списанието.
3.Разказът „По-късно” (“Later”) на Здравка Евтимова беше публикуван в есенния брой № 14 за 2011 г. на списаниетоDrunken Boat, САЩ. Разказът може да бъде прочетен на английски език на сайта на списанието.

4. Разказът “Ocean” (“Oкеан”) на Здравка Евтимова е публикуван в есенния брой 2/2011 г. на тема “Shredded Consciousness” стр. 56-59, на издателство Evertalis, Великобритания. Разказът може да бъде прочетен на уебсайтана издателството,
като се обръщат страниците, докато се стигне на стр. 56, където започва публикацията.

 

Здравка Евтимова: Чувствам се като непознат човек, изгубен в чужда планина, разсечена от пропасти, а нощта скоро ще покрие всичко. Но аз полека свиквам да виждам в тъмното, научила съм се да минавам през непроходими места. Моят разказ е там – той трябва да грабне и кал от дъното на пропастта, и вятър от зъбера. Само това ще го спаси от коша за боклук. Много още има към подножието на това стъпало, за което ме питахте, ще трябва да изкачи хиляда сипеи, трябва да измина стотици черни пътеки сама. Надавам се, че след мене те вече няма да бъдат толкова черни.

Писането е приятел. Винаги, когато си слаб и безпомощен, е при тебе. Мога да си спомня деня, когато мама донесе у нас раздрънкана пишеща машина от счетоводството, където работеше. Напечатах нещо за пръв път на пишеща машина и думите се промениха – започнаха да блестят. Това чувство за вълшебство в написаните думи все още не ме напуска.

 

Макар всяка генерализация да е неудачна, ако би трябвало да опишете всяка от националните литератури, чиито езици владеете, с по едно изречение, как бихте ги коментирали?

 

Написаното по-долу разкрива едва милионна част от възхищението ми пред Литературата; едва ли съм достойна да давам каквито и да било определения за нея. Бих желала да споделя впечатленията си на жаден читател, на съвсем обикновен човек, за когото четенето е всекидневна, ежечасова необходимост.

Българската литература – моят дом, без който ще се чувствам несретник. Тя е богата, топла, чувствам я като човек с широко и добро сърце. Досега българската литература винаги само ми е давала – щедро, без да иска нещо в замяна, без условия. В българската поезия винаги съм намирала строфи, които се ме изтегляли от пропасти и прокълнати места. Благодарна съм на българските писатели и поети и за тъгата, и за щастието, които са ми подарили.

Английската литература – неизчерпаемо богатство, традиции, смелост, високи критерии. Огромна школа за всеки читател и писател.

Американска литература – силна, богата, много демократична и гостолюбива. Почтена. Не се унижава пред никого, в най-черното отчаяние ражда сили за отпор. Борбена, непокорна. Силна.

Руска литература – прекрасна, богата, всестранно човешка, много близка до моето светоусещане, изумяваща всичките ми сетива, красива, безкрайна.

Френска литература – най-строгият учител и най-взискателният приятел, изискана, блестяща, дълбока, след самота на „Погнусата” на Сартр рядко се чувствам самотна. Непокорна. Бодлива, изумителна. Блестяща.

Немска литература – строга, красива с хладно величие, плашеща, богата като океан, в който постоянно бушува неукротима буря. Винаги съм изпитвала страхопочитание пред големите немски писатели.

Кое е онова стъпало, което трябва да бъде изкачено, за да излезе един български писател в полето на международната, световната литература, и как го изкачихте Вие?

 

Аз не съм изкачила това стъпало. Изпращам непрекъснато разкази в англоезичните страни поради това, че дълги години съм учила и работила с английския език. Всяка публикация ме изпълва с радост, отказите разказът да бъде публикуван ме държат здраво на земята, неуспехът поддържа стръвта ми към битката, насочва ме в правилната посока – как да избирам литературните списания, които биха се заинтересували от подобна проза, как да направя пробив – който е пробив на моя образ за света – в непробиваемия щит на редакторите.

Литературните списания са хиляди и това, че е излязъл някъде разказ, едва ли ме прави нещо специално. Конкурирам се с писатели, чиито роден език е английският. Това налага непрекъснато четене както на съвременни, така и на автори, чиято проза вече се е превърнала в литературна класика, за да може английският ми да бъде достатъчно правилен и чист. Онова, което е в разказа – въздухът на родния ми Перник, хората, тъгата край Струва – правят останалото.

Трудно е, но понякога е хубаво. Вече няколко пъти имам писма от непознати редактори, прочели някой разказ от мен с покана да пратя нещо и на тях. Това в никакъв случай не означава, че изпратеното ще бъде публикувано. Съвсем не. То трябва да се пребори само, ако не се пребори, умира. Понякога след публикация на мой разказ ме поканват да дам интервю, обикновено университетски или списания, профилирани за кратки разкази. Те се помнят една седмица, после потъват.

Чувствам се като непознат човек, изгубен в чужда планина, разсечена от пропасти, а нощта скоро ще покрие всичко. Но аз полека свиквам да виждам в тъмното, научила съм се да минавам през непроходими места. Моят разказ е там – той трябва да грабне и кал от дъното на пропастта, и вятър от зъбера. Само това ще го спаси от коша за боклук. Много още има към подножието на това стъпало, за което ме питахте, ще трябва да изкача хиляда сипеи, трябва да измина стотици черни пътеки сама. Надавам се, че след мене те вече няма да бъдат толкова черни.

 

Чувствате ли, че българските култура, традиции и наследство са Ви дали преимущество, уникално за нашия светоглед, което липсва у другите нации?

 

Преимуществото е, че съм израсла в България, улича съм в България. Учителите ми, професорите ми, децата ми говорят български език. Човекът, с когото вече толкова години падаме и ставаме заедно, е българин. Най-любимите ми книги са от български автори. Сънувам на български. И лошото, и хубавото в България е моята сила. Българското отчаяние е част от моята пътека. Живея в България. Тук боледувам, тук се радвам, тук губя и греша, тук дишам. Това отива в разказите ща не ща и няма как те да приличат на разкази, писани от човек в Стокхолм или в Бейрут.

В България всяка улица е разказ. Тя чака някой да го заболи толкова, че да я опише. Затова, според мен, имитациите, подражанието, водят до синдром на светкавичната писателска смърт. Бих предпочела да чета Фланъри О’Конър, вместо французин, индиец или българин, пишещ като Фланъри О’Конър. Бих чела с огромен интерес автор от Пакистан, ако той ми разказва за страната си, ако ми даде очите и ушите си, за да усетя неговия град, хората в него, вятъра и жегата. България е единственият ми шанс да кажа нещо, което би накарало някой непознат да бъде няколко секунди щастлив.

 

Когато пишете за чуждоезични издания, начинът Ви на писане, идеите и внушенията в текстовете Ви отличават ли се от тези, които влагате в творбите си на български език?

 

Не се отличават. Друг е въпросът, че в англоезичните страни има специализирани издания – за различни типове разкази, което е много интересно и дава значително повече възможности на писателите. Но пък и броят на пишещите и прехранващите се чрез писане в тези страни е значително по-голям.

Необходимо е много внимателно проучване, какви са изискванията на изданието, защото нарушаването на поставените условия автоматично води до отхвърляне на текста, без той да бъде въобще прочетен – например материалът не е форматиран в съответствие с посочените правила.

Достатъчно е редакторът да попадне на граматическа неточност, на пунктуационна грешка и гилотината е приведена в действие. Редакторът не е човек, който обучава как да се пише граматически коректно. Той е ножът, който срязва. Време е необходимо за проучване на литературните издания – човек трябва да прочете няколко последователни броя на списанието, за да усети неговата специфика.

Ако един хубав разказ не е насочен към подходящото издание, той ще бъде отхвърлен – нещо като да засяваме жито върху асфалт на магистрала. За да поникнат зрънцата, трябва земя. Да се достигне до литературната земя е необходимо писателят не само да предлага хубав разказ – това е негово задължение – но и да бъде добър навигатор, да води разказа си съм нови литературни континенти, да не се отчайва от корабокрушения (зная колко трудно постижимо е това!), напротив – нека корабокрушението му помогне да опознае литературния бряг, да го превърне в свой пристан.

 

Случвало ли се е Ваши колеги или приятели от чужбина да Ви помолят да им опишете българската литература, и ако да, какво им казвате?

 

Да, често ми се е случвало. Започвам с това, че светлите братя Кирил и Методий са създали нашата азбука и че в България честваме Деня на българската писменост като национален празник. Този факт според мен говори и за историята, и за бъдещето на нашия народ, който продължава да създава силна поезия въпреки мъчителната финансова криза.

Разказвам за големите български писатели, които са писали историята на България с кръвта си, за красивите произведения в нашата литература, с които съм пораснала – стихотворенията на Дебелянов, разказите на Йовков, „Железният светилник” на Талев, „Тютюн” на Димитър Димов. Усещам, че тези хора са писали с кръвта си, и се опитвам да покажа на чуждестранните си приятели защо в българската литература има истина, чест и сила.

Често съм рецитирала „Градушка” на Яворов, „Моя пролет, моя бяла пролет” на Вапцаров, „Приказка за стълбата” на Смирненски, Разказвала съм за „Ветрената мелница” на Елин Пелин, говорила съм им за „Нежната спирала” на Радичков, превеждала съм съвсем импровизирано „Пук” на Валери Петров – и мисля, че хората, които са слушали, вече са верни приятели на българската литература и на България.

 

Само за последните няколко месеца Ваши разкази са публикувани в издания в САЩ, Англия и Австралия. Какво е различното, което тамошните читатели могат да открият в творбите Ви, и което не са срещали у авторите в своите държави?

 

Ние, българите, оцеляваме – напук на обстоятелствата, като онези борове, които поникват направо върху голата скала и стават високи, яки, красиви – да се чуди човек откъде взимат влага, как пробиват гранита с корените си. И историята ни е такава – все ни се е налагало да пробиваме (канари – една от друга по-огромни и твърди, но ние сме се оправяли и днес го правим).

Като вятъра сме, гризем камъка и растем върху него, ако и там няма място, никнем върху пламък, върху вода, върху облаците. Човек, който е свикнал да издълбава кремък с нокти, с всичко ще се справи. Това е моето убеждение.Често не сме цвете за мирисане, но и през това трябва да се мине.

 

Как се пробуди желанието за писане у Вас?

 

Да можехте да чуете приказките, които разказваше баба ми! Песните за Крали Марко, които знаеше наизуст. Тя не можеше да чете добре, сричаше само късите думи в книжките и около тези къси думи развихряше такива истории, които ме оставяха ококорена с часове. Баща ми измисляше приказки, забравяше ги, не можеше да повтори историята, която ми е разказвал преди няколко дни. Вместо нея подхващаше друга. Беше електротехник, майстор със златни ръце. „Само думите могат да направят от детето човек”, казваше той.

Писането е приятел. Винаги, когато си слаб и безпомощен, е при тебе. Мога да си спомня деня, когато мама донесе у нас раздрънкана пишеща машина от счетоводството, където работеше. Напечатах нещо за пръв път на пишеща машина и думите се промениха – започнаха да блестят. Това чувство за вълшебство в написаните думи все още не ме напуска.

 

Споделяте, че вдъхновението за разказ или роман може да се пробуди у Вас от дочут разговор на улицата, ненадейна среща и така нататък. Как съхранявате това вдъхновение – имате ли бележник, където вписвате литературните си хрумвания, или техника на подчертаване на интригуващи пасажи в книгите, които четете, например?

 

Имам бележник, но толкова често го губя, че едва ли мога да разчитам на него. В компютъра си имам папка с идеи; минава време, идеята вече не ме пари, не е бодлива, не е вече идея. Но след сто години, както си е стояла като вирус в папката, тя избива. Сещам за нещо страхотно и спирам да дишам. Ако го забравя, се чувствам така, като че съм изгубила цялата си заплата и вкъщи няма с какво да купим хляб.

 

Създали сте многобройни книги и сборници с разкази. По какво запомняте всяка своя творба – случката, която е провокирала написването ѝ; емоционалното състояние, в което сте били в момента на писане, или нещо друго?

 

Помня картината, която съм видяла на ум. Помня как разказът се обръща в друга посока – замисъл, план, всичко става на пух и прах, свободна съм като нощ – нощта идва и това е, ходи й заповядай да се върне назад, ако можеш. Спомням си хубавата умора след края на разказа, чувството, че никой човек не може да ме спре. Разбира се, след това падам на земята с гръм и трясък – планове ме хващат за врата, срокове ме притискат до стената, разписанието на влака, работното време, сметките за плащане, имаме сто и двайсет лева до осми… Така е то.

 

Имате ли определен топос, например улицата, парка, библиотеката, където усещате, че най-често срещате идеи и провокации за писане?

 

Женският пазар в София и една пътека покрай река Струма, която води от квартал „Изток” до квартал „Църква” в Перник. Това е място, което ще накара и банкер, и човек, който остри по цял ден брадви, да напише някое стихотворение.

 

Какво име бихте дали на най-обширния и незавършен свой роман – вашия живот?

 

„Сам юнак на коня” – моля не ми се смейте, че използвам думата „юнак”. Такъв е цитатът от Добри Чинтулов.

 

Бихте ли споделили с нас нещо за себе си, което малцина знаят за Вас?

 

Имала съм щастливо детство, щастлива младост и сега карам щастлива средна възраст. Само аз зная как понасям това.

 

Интервюто е взето от сайта:

http://www.public-republic.com/magazine/2011/10/78242.php