ГОЛЯМОТО

 

Грозен беше Аго. Когато се съгласи да гледа мен и сестра ми Синка, ми се видя неугледен, с жълто като прахта по улицата лице. Отначало вярвах на хората, че ни осиновил, за да прибира детските пари, които отпускала държавата. Колко съм била глупава.Той продаваше стари черги, откупуваше дрехи за стотинки. Трупаше черни, бавни левчета и ми казваше:

– Чакай, Цинче. Ще съберем достатъчно пари да те отведа до морето. То е голямо и синьо. Така му викахме – „Голямото синьо“. – Ще съберем пари за Голямото синьо, Цинче. Сега ще ти покажа какво е морето – той ни правеше море – на мен и на сестра ми – в един буркан. Сипваше вода, после слагаше синьо от водни бои и аз ръсех отгоре половин пакет сол. „А ма, ненормалнице – крещеше Ванча, жената на Аго. – Лочиш ли я ти тая сол, пиеш ли я?“, а аз се зъбех – да, пия я! Мъжете ме харесват повече така.

Тя се гърчеше, тази глупава Ванча, и викахме доктор Господинова да й вкарва маркучи във вените и да я спасява. Проклета беше дъртата Ванча. Търбухът ми бил ненаситен за мръсни постели, така говореше за мен като пораснах. Сестра ти какво е чедо, а ти си чума! Аго ни правеше море в оня буркан. Аз все сънувах кораби и риби от злато.

– Не бой се, Цинче, момичето ми. Ще имаме хляб и тая седмица – казваше Аго. Болеше го главата, но аз го целувах вечер по голото теме. Нямаше нито едно влакно по черепа, горкият, като варосана стена беше главата му. На мен ми изглеждаше красива, като кораб в далечината. Всеки ден пусках стотинки в буркан за мотора, с който щеше да ме отведе до морето.

Целувах момчетата за стотинки в задния двор на училището и тогава разбрах, че го мога. Сигурно от истинската ми майка, оная, дето всеки ден излизала на магистралата, се е прехвърлило у мене. Търчаха момчетата след мене, и трупах стотинки за мотора на Аго, за да видя Голямото синьо.

– Ти можеш да пееш като птица, Цинче – каза ми един ден Аго. – Виж, Синка, сестра ти, е толкоз добро дете, но не може да пее като тебе. Доктор Господинова е златен доктор. Всичко живо дето ходи из града, тя го е вдигнала на крака. Но и тя не може да пее. Ванча прави най-хубавия боб, но не я бива да пее.

Ти го можеш, Цинче. – Песните ли? Тях ги чуваш. Те си стоят в гърлото от само себе си, само трябва да зинеш и излитат на орляци. – Ето ти тия пари, Цинче – каза ми Аго. – В София има конкурс за такива, дето могат да пеят. Иди. Покажи им какъв глас е пораснал в Радомир, „Арката“.

– Ама нали ще ходим до Голямото синьо, тате Аго? – казах му аз. – Нали десет години ги събираме тия стотинки в тоя буркан за Голямото синьо.

– Ти си моето Голямо синьо, Цинче – казва ми той. – Вземи парите, не искам мотор. Пък ние ще си правим наше Голямо синьо в тоя буркан. Ще си правим Голямо синьо и ти ще ме изпееш оня песен за Диляна, дето белела платно. Тая песен ще ни е кораб, искаш ли?

Аз пеех, той слушаше и главата му, без влакно коса по нея блясваше в пот, отеклото му лице се отваряше, усмихваше се грозното му, болно лице, и аз знаех, че сме там, на Голямото синьо, и той се вози на някой огромен кораб. Тогава го целувах по челото.

– Така никога няма да те боли главата – казвах му. – Синка му носеше бобената чорба на Ванча, а аз се молех все някога да се съгласи да си купи мотор, да отиде до Голямото синьо.

Даде ми парите от оня буркан. Аз вместо на конкурс, отидох на море с Наум, онзи, дето ни продаваше дрехите втора употреба, не можахме да стигнем до морето. В мотел „Ралица“ на четири километра от Радомир спряхме. За три дни изядохме и изпихме всичките пари. Наум ми казваше, че съм страхотна, пък съм била толкоз млада, почти дете. След този Наум дойде друг Наум, после втори, трети, десети.

– Изкара ли конкурса, Цинче? – пита ме Аго, когато се върнах онзи, първия път, от мотела.

Не можех да му кажа, че аз и втората употреба сме изпукали всичките пари за три дни – левчетата от старите дрехи, скъсаните черги, щърбавите чинии, които той продаваше из цял Перник, Кюстендил до Мелник чак. Не можех да го погледна в очите. Беше ми мъчно да седя до него, докато той правеше нашето Голямо синьо. Гърлото ме свиваше, когато ми казваше:

– Нищо, втори конкурс ще има, Цинче, чедо. Там ще ги биеш, гласът ти е голям като небето. Като знанието на доктор Господинова е голям, а тя е изцерила де що човек ходи из нашия край. Даже е по-голям гласът ти, Цинче. Знание се трупа, а глас не се трупа. Той си е там, като Голямото синьо. Не се вижда ни край, ни бряг в твоя глас.

Така си отиде Аго. Не узна, че не се явих на оня конкурс в София и на никой конкурс в София не се явих повече. Но пак няма ни край, ни бряг в гърлото ми.

Родих едно хлапе, мършаво и слабо червейче, на Наум. Така – нека се радва Аго, че има внук! Но този Наум е като всички други – аз решавам какво ще правим, също както Ванча решава, когато държи шията на пилето на дръвника и се гласи да я прекъсне.

Само заради Аго си мисля, че има и други хора. Такива, които могат да видят Голямото синьо в тебе. Могат да зарежат мотора, за който цял живот са мечтали. Тате Аго, не си ми баща, но те имам като сто бащи, като хиляда бащи, като най-голямото мое синьо те имам, Аго. Да знаеш, донесох на гроба ти един буркан от истинското море. Но то не е нищо, тате Аго. То нищо не е. Има бряг, и сол има в него.

Но в нашето Голямо синьо, тате Аго, няма край и няма бряг. И в тебе няма край, и бряг. Да знаеш, че за мене доктор Господинова е голямо синьо, защото те спаси толкова пъти с хапчетата си. Дори на Ванча съм простила, защото те гледа и защото тихо те изпрати до Черни връх, при тишината, откъдето няма връщане.
Никой не може да ме командва, Аго. Ти ме научи като имам голямо и синьо, да не се плаша от нищо. И в сестра ми има голямо и синьо. Сигурно в нея е отишла другата половина от кръвта на майка ни, доброта половина. В очите й от време на време си се спирал ти и ми се струва, че там си останал.

Толкова е глупава, горката. Защо се хвана с онзи бедняк, Спас горския от Радомир? Ожени се за него, заряза Испания, и се зарови в оная стара съборетина, на горския. Но може би това е то, голямото синьо у човека, тате Аго. Да срещнеш някой като Спас и да намериш нещо в него, дето няма нито край, нито бряг. Синка го може това. То си е в нея, от майка ни е. То не е глас да се чуе, не е картина, да го видиш. То е като твоя мотор, с който си мечтаеше, тате Аго, за да ни заведеш на морето.

Но морето нищо не струва, тате. Нищо не струва пред нашето море, което ти ни правеше в буркана – вода от чешмата, синьо от водните боички и половин пакет сол. Дано и за сина ми някой направи море. Дано Спас направи голямо синьо за Синка. За мен си зная, няма да има, но нищо. Аз ще направя море за някого. Никой не може да ме командва. Ако някой опита, просто не знае какво го чака. Тате Аго. Тате Аго!