ДЪЖД

разказ от Здравка Евтимова

 

 

 

Кучето й се казваше Дъжд. Стъпките му приличаха на дъждовни капки, които се разбиват върху прозореца след полунощ. Животното го чакаше вечер и Гаврил мислеше, че остава в този град заради него. Ако той си отидеше, Дъжд щеше да си умре гладен. Ана забравяше да го храни, не го къпеше, защото цял ден стоеше сама, заровила нос в преводите си, а в книгите й постоянно бликаха езера от любов и омраза.

Вкъщи нямаше храна, тя стоеше на компютъра като прилеп, с разрошена страшна коса, с речници, разхвърляни под масата, на пода, до компютъра, Дъжд лежеше някъде в ъгъла. Ана ругаеше дългите изречения, пиеше – от едното шише мляко, от другото тъмна бира, от която погледът й светеше като на болен човек, а компютърът я подхвърляше в светлината си.

Тя не обръщаше внимание, че Гаврил се е прибрал, надигаше млякото и го изсипваше в паничката на Дъжд, Дъжд не лочеше, гледаше я и стъпките му щастливо угасваха в ъгъла. Понякога Ана даваше на кучето бира и тогава погледът му беше старо изстинало огнище. Гаврил отиваше в кухнята и правеше сандвичи, там бяха натрупани чинии в мивката, обувките й бяха нахвърляни в коридора, тя бе обула различни чорапи и винаги носеше негова фланела – първата, която й попадаше под ръка, обличаше якето му дори. Не бе отваряла прозореца, бе спуснала завесите, макар че прозорецът им гледаше на север, към един стар склад, неизползван от години. Все пишеше преводите си и дишаше спарения въздух, не го поглеждаше, въобще не го виждаше, когато й донесеше сандвич, поглъщаше хляба, отново без да вдига глава към него, оставяше го да заспи и ругаеше тихо.

Дъжд бе свикнал и стоеше вярно до нея, вгледан в сянката й, в речниците и компютъра. Гаврил заспиваше на матрака, върху който бяха разхвърляни дискове, листове хартия, нейни книги и някога, посред нощ, в просъница, я усещаше до себе си.

Тя не го чакаше да се събуди докрай, целуваше го диво, сякаш за наказание, и го обичаше, без да му каже нито дума. Понякога го заливаше с ругатни – хладни, безкрайни като дъжда през ноември.

Гаврил повече не можеше да живее така. Не понасяше мъртвия въздух, който единствен го чакаше, не желаеше повече да среща кучето й, любовта й - облак, който бързо заминава нанякъде, и го забравя замръзнал, изтощен, болен от глад.

Няколко пъти си беше тръгвал, но кучето й тръгваше след него – стъпките му, по-леки от дъждовните капки, биеха тротоара заедно с ударите на сърцето му. Гаврил предполагаше, че някой ден животното ще умре сред речниците и сред измислените герои на книгите. Няколко пъти Дъжд го следваше – далече зад локвата, зад пазара на стари автомобили, където Ана излизаше да се вдъхновява.

Тя не се хранеше добре, лицето й ставаше все по-бледо, все по-дълго, скиташе се сред колите втора употреба и не отговаряше на продавача – постен като върлина хлапак в сини дочени дрехи, който я питаше какво ще обича. Кучето Дъжд наистина довеждаше дъжд след гърба й и откъдето минеше тя, винаги се стъмваше. Гаврил се боеше, че когато той си замине, Ана щеше се изгуби, просто нямаше да може да се върне при северния прозорец, компютърът й щеше да си остане включен, светлината на монитора щеше да убие героите, които тя бе измислила. Нямаше кой да вдигне завесите, да изхвърли спарения въздух, пълен с идиоми, сред които тя живееше. Беше му омръзнала гладната й любов, ненаситна и глупава. Тя грохваше върху него, премръзнала като мрака, Дъжд стоеше наблизо, притихнал, невидим и той все по-пършив, с все по-рядка козина.

Един ден Гаврил си тръгна, Дъжд го последва и повика първия сняг в града. Ноември не изчака дори да отминат пазара за стари автомобили, изсипа снежинки зад гърба на мъжа. Дори когато Гаврил се метна на автобуса, кучето затича след него, с проскубана мръсна козина, хилава сянка, която издъхваше в дъжда. Той щеше да съжалява, ако някоя кола смачкаше кучето. Този ден то бе усетило, че Гаврил няма да се върне повече тук.

Този ден Дъжд гони автобуса до гарата, където приятелят му се метна на първия влак, оказал се случайно за Видин. Проскубаният кожух затича след влака, но скоро загуби състезанието и грохна до старите изоставени вагони в глухия коловоз. Гаврил въздъхна с облекчение, когато експресът се напъха в тунела и Дъжд изчезна от очите му, изплезил език като пламък срещу дъжда.

Дано не го е сгазил някой влак, помисли си Гаврил. Дано. Много често по-късно трябваше да се бори с мисълта за онази стая с прозорец към пазара и черната локва до металната ограда, за компютъра й, който раждаше думи в студа, за сандвичите, които сега никой нямаше да й приготви.

Много пъти му се искаше да се приближи отново към онова място – пазара за стари коли, където тя се разхождаше и мълчеше заедно с постния хлапак. Когато се появеше тази мисъл, той се радваше, че живее на другия край на България, че между него и речниците й се е проснала цялата Стара Планина, река Искър, влакове, камиони и мостове.

Гаврил мразеше мостовете. За да убие желанието за онова място, си купи куче, което също нарече Дъжд, но то не довеждаше облаци по небето, то не изглеждаше все по-измършавяло, все по-проскубано, все по-невъзможно красиво - като Ана. Гаврил се чудеше какво ли е станало с нея, но нямаше живот за губене.

Разбира се, че си намери друго момиче, което блестеше от чистота, което го обичаше и го чакаше. Наоколо й не стърчеше силует на стар компютър, не се чувстваше влага и мирис на локва, но понякога в съня си Гаврил чуваше шум от тихи капки дъжд.

Веднъж, напук на клетвата, която бе дал пред себе си, напук на красивата си чиста стая, сякаш съвсем случайно се метна на влака за София. Беше си обещал да слезе на следващата гара, беше решил твърдо да слезе. Оказа се, че шестстотин километра не са достатъчни да го откъснат от стария пазар за разнебитени автомобили.

Слезе от таксито и за да не се затича, да не се развика, изпи една водка. Това винаги му помагаше да се успокои. Но сега Стара планина я нямаше и не можеше да му помогне. Нямаше ги мостовете. Къщата си беше там и локвата беше там – още по-големи, по-тъмни. Изведнъж той чу зад гърба си шум от дъждовни капки. Зад гърба му валеше.

Отвъд Стара планина нямаше никакви облаци. В къщата му имаше персийски килими, първокласни електроуреди на реномирани фирми, имаше книги и скъпи картини. Нямаше нито един речник. Беше споменал пред приятелката си, че по-рано познавал някаква преводачка, беше разказал за героите й в белите клавиши на компютъра, и приятелката му изхвърли всички речници от неговата стая. Приятелката му се грижеше добре за техния дом.

Гаврил стоеше пред стария склад. Не можеше да помръдне, нещо се счупи под гръдната му кост. Стара планина не го беше спасила. Мостовете също. Обърна се и видя едно куче - толкова мършаво и изнемощяло, че сърцето му извика от радост. Едно куче с толкова проскубана козина, че Гаврил изведнъж се втурна към него. Едно куче със стъпки от дъжд вървеше и го гледаше – в очите му имаше сто камиона речници, герои и книги, които се мятаха от радост, че го виждат. Имаше толкова дъжд в стъпките на това куче, че Гаврил се развика:

- Дъжд! Дъжд! Ела!

Кучето смело се приближи към него и остави ръката на Гаврил да потъне в проскубаната му козина.

- Дъжд, какво правиш, Дъжд? – каза Гаврил.

След малко се показа жена, толкова бледа, толкова прозрачна, че Гаврил не можа да си поеме дъх. Беше най-красивото същество, което бе виждал. Уплаши се. Знаеше, че трябва да си тръгне, но не можеше. Не биваше да й се обажда. В никакъв случай.

- Ана! – прошепна Гаврил.