ЧАШИ ЗА КОЛЕДА

 

В провинция Рур на Коледа нямаше да работи нито един магазин, а той не си беше купил хляб. Валеше дъжд, витрините бяха пълни с коледни елхи. Иван нямаше на кого да купи елха. Живееше сам - стажант по медицина, който не обичаше празниците. Миналата Коледа също беше сам. Колегите му се разпиляха в различни градове на Германия. Така и не можа да се прибере в Бургас,самолетните билети бяха скъпи, нямаше къде да отиде и пое към болницата. По-леките случаи бяха освободени за празника. В цялото отделение бяха останали трима човека. Иван се отби първо при госпожа Винерт и тя му разказа за внуците си, заминали отдавна в Чили. Очаквала да й се обадят, подхвърли тя, но още не го бяха сторили. „Ще ми се да можех да се разходя, хер доктор” - прошепна старата дама. Студено е, отвърна Иван. Какво ли друго можеше да й каже? После постоя при господин Остерхаут, пенсиониран данъчен инспектор, много тих и строг, който повтаряше името на жена си. Тя си бе заминала преди година, но въпреки това побелелият, сух мъж притискаше фотографията й в дланите си ибъбрейки на особен диалект, по-скоро холандски, все питаше – „Как си днес, Катрин?”

Третата пациентка в отделението беше Матилде. Тя не погледна към Иван при влизането му в стаята. Само прошепна, че на Коледа си купува броколи. После, без да го поглежда, каза на висок глас - Лятото няма да дойде за мене.”

- Сигурен съм, че, зеленчуците ще ви заведат при него, фройлайн Крон... Матилде – излъга смутено Иван. Тази вечер, точно на Коледа, той си беше запазил лист зелена салата. – Вземете. Представете си, че е броколи – каза той на момичето. Глупости, как може салата да се сравнява с броколи, но Матилде взе и каза – „Данке, вкусно е. Сега разбирам, че Коледа е дошла.”

Господин Остерхаут докосна Катрин на снимката и помоли Иван да изпеят „Щиле Нахт, хайлиге Нахт”, песента за тихата свята нощ, която довеждаше Коледа. Стажантът не умееше да пее и призна: - „Не мога”, но господин Остерхаут измърмори нещо на своя холандски диалект, после преведе на немски: - „Ти само започни в началото.” Иван седна на стола до леглото, от което бившият данъчен служител, дребен като възглавница, го гледаше със сини полупрозрачни очи. „Щиле нахт”- подхвана ниско, несигурно стажантът. Изведнъж господин Остерхаут каза: - „Да! Ти пееш толкова хубаво, Катрин, като онзи ден на Блаузее, когато за пръв път пя за мен. Разбирам, че Коледа идва, Катрин.” Иван го гледаше - този бледен човек, потънал в чистото легло - и макар че съвсем, ама съвсем не умееше да пее, момчето от Бургас продължи с дебелия си басов глас – да шепти за тихата нощ, най-святата нощ.

- Може ли - обърна се към него възрастната госпожа Винерт. - Може ли да ми звъннете по телефона? Аз ще си представя, че се обаждат внуците ми от Чили. Знаете ли, понякога те се сещаха за мен… – и телефонът зазвъня. Иван, който беше страшно пестелив, да не кажем стиснат, бе набрал номера на фрау Винерт, и подхвана: – „Здравейте, Уте Винерт…”

- Гюнтер, Томас! - изрече кроткият щастлив глас на старата госпожа, който беше останал съвсем сам и глух в празната стая на отделението. - Обадихте се, мили мои. Обадихте се, знаех си, че не сте ме забравили. - Иван я слушаше - този глас, който тичаше в телефонната слушалка, беше тих и слънчев, като онзи хубав коледен ден в Чили, където сигурно беше топло и слънцето беше голямо колкото цялото небе. Матилде, момичето с тясното бледо лице, даде на Иван дървено прасенце, каквито продаваха по десет цента в „Лидъл”, и му каза: „Да ти донесе щастие!” Той нямаше какво да й подари, затова написа върху гърба на листа с менюто за следващия ден: - „Скоро ще оздравееш”. Наистина ли, попита Матилде равно, без особена надежда. Иван все още стажант, знаеше, че Матилде е зле, но добави върху менюто за следващия ден: – „Ще оздравееш. Гарантирам ти.” Стажантът разказа на господин Остерхаут за книгите си и стаичката, в която живееше - една прекрасна квартира, пълна със знание – достатъчно да вдигне на крака всички болни хора по света.

Тази година Коледа беше още по-влажна, в клиниката бяха освободили леките случаи и Иван отново нямаше къде да отиде. Самолетните билети бяха станали още по-скъпи. Беше си купил овесени ядки. Ако поне дъждът бе утихнал, можеше да потича из празнично украсения град. Улиците бяха толкова красиви, че му стана непоносимо да стои с книгите и с празната чаша, в която никак не му се искаше да си направи чай. Дали така му се бе сторило, или някой наистина потропа на вратата? Толкова ли бе изгубил ума си заради празничните светлини? Виждаше Бургас, майка си, вълнолома, откъдето си бе отишло детството. Усети топлия вятър, който понякога се връщаше в сърцето му.

- Влезте - извика той. – Отключено е.

Може би бе някой от пощенската служба. Вратата се отвори и в тясното преддверие влезе възрастна жена. След нея се показа въздребен господин с прозрачно сини очи.

- Фрау Винерт! – не можа да повярва Иван.

Старата дама пристъпи към него по тясната пътечка между книгите и го прегърна, нещо съвсем нетипично за резервирана госпожа от Аахен, провинция Северен Рейн Вестфалия, където хората са сдържани и хладни като коледен дъжд.

- Здрасти, момче - каза старият господин, който също прегърна Иван - нещо още по-нетипично за бивш данъчен инспектор от Бон. Там хората бяха още по-студени, като пронизващия коледен вятър навън. – „Господин Остерхаут!” – изрече несигурно Иван и за първи път, откакто беше в Германия, съжали, че стаята му е претъпкана с книги и няма къде да настани човека, от джоба на палтото на който се виждаше фотография на стара жена. Това беше Катрин. След малко на вратата на тясното жилище отново някой почука.

- Да - каза Иван, който не чакаше никого. Той нямаше кейк със стафиди, а магазините в Германия, разбира се, не работеха на Коледа. Влезе момиче, младо и слабо, със сини очи, както повечето германки.
- Матилде… тоест госпожице Крон - измърмори Иван.

- Здрава съм, както ми написахте миналата година - каза Матилде. - В болницата ми казаха, че за Коледа са освободили всичките леки случаи и дойдох. Нося това – добави тя и му подаде тава, от която мирише на хубаво.

- И аз нося – каза госпожа Винерт. От нейната тава не миришеше на нищо, защото коледният й пай беше вече изстинал. Господин Остерхаут, който беше просто Людо – още миналата година им бе разрешил да го наричат така - запя тихо „Щиле Нахт”, за святата чудна нощ. Матилде също запя. Колко добър, мек глас има тя, рече си Иван, който въобще не можеше да пее, но и той запя. И госпожа Винерт, която беше просто Уте, запя.

- На здраве, докторе – обади се басово Людо. Само той се беше досетил да донесе вино, защото мъжете, каквото и да става, се сещат за вино. Иван обаче нямаше толкова чаши.

Но Коледа наистина беше дошла.