ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(СЕДМА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 19: ВОДА, СУША И ОТНОВО ВОДА. ПЪРВИ КИЛОМЕТРИ ПО ОСЪМ

Дойде и моят миг – отново да се спусна по течението на някоя могъща река.

 

Събуждам се и се чувствам така, сякаш тръгвам на път днес. Подготвям се за финално плаване по река Осъм. Няма умора в мен. Може би водата е тази, която ме зарежда и ми дава сили да продължа.

 

Не губя време. Пренареждам багажа си, систематизирам го така, че да мога да имам достъп до всичко от първа необходимост. Отново в употреба влиза бидонът ми. В него подреждам храната, като съм напазарувал прилично количество провизии – енергийни блокчета, ядки, малко плодове, маслини, мед и шоколад. Полуготовите супи също присъстват в менюто ми, защото вечер, след цял ден гребане, са незаменима храна, която на всичко отгоре се приготвя и много бързо.

 

Радва ме фактът, че в това мое пътуване хората ми помагат – кой с каквото може. Някоя баба ще даде два пряснооткъснати домата, някой дядо – изстуден айрян. Така че с немного финанси успявам да се прехранвам. Разбира се, за жестовете, които ми указват, съм безкрайно благодарен.

 

Осъм е красива и величествена река. Потеглям от Ловеч. На излизане започва да капе дъжд, но вярвам, че в това се крие известна символика. Ще ми върви по вода. Всъщност като се замисля, и без да вали, едно е сигурно – пак ще ми върви по вода. Освен ако аз не реша друго. Засега обаче ми е добре да се нося по течението и смятам да се възползвам от него максимално.

 

Няколко часа гребане ми напомнят за умората, която бях натрупал по река Въча. Ръцете ми се изморяват, но зная, че това ще се промени още утре, когато смятам да натисна греблото по-сериозно. За днес съм си поставил цел – село Умаревци. Достигам до него след 4 часа. Харесвам си място на брега. Божествено е. На излизане от Ловеч реката не ми направи добро впечатление – замърсена е сериозно, но няколко километра по-надолу по течението се е самопречистила и вече смея да твърдя, че е доста по-добре. Има много птици накацали край двата й бряга. Много риби подскачат и плуват заедно с мен пред носа на каяка.

 

Каякът ми е в добра форма. Въпреки километрите и перипетиите не е сериозно пострадал. Няма пробойни. Моля се да издържи до края на приключението ми. С две думи – днешният ден е уникален. Мечтая си, всички следващи дни, до края на експедицията ми, да бъдат такива.

 

ДЕН 20: ЩРИХИ ОТ СЕВЕРА. ДОЙРЕНЦИ И ДЕВЕТАКИ

Времето през отминалата вечер ме притесни за пореден път. В далечината откъм село Бохот загърмя, а мълнии започнаха да раздират небесната шир. Този път се подготвих подобаващо, защото вече се бях „опарил“ не един път с летните порои, започващи изневиделица.

 

Ама нали това е и част от същината на пътуванията ни – да се учим. Може и да не стигнем до никъде, но поне в пътуването си ще израстнем. Събуждам се бодър. Още по-радващ е факът, че не е валяло. Утрото край реката е зареждащо. Дишам дълбоко в продължение на няколко минути, вперил поглед далеч на север – някъде към обозримия край на това великолепно плаване, което, искам – не искам, след няколко дни ще приключи. Все по-често си мисля за него. А когато тези мрачни мисли нахлуят в главата ми, гледам да ги прогоня с по-светли такива – например за бъдещи експедиции из прекрасната ни страна.

 

Хапвам обилно и потеглям с настроение. За съжаление скоро то се помрачава, защото в този участък Осъм е изключително маловодна. В продължение на няколко километра се налага да дърпам каяка си, газейки до глезените във водата. Добре, че каякарските ми обувки са все още здрави. В подобни условия съм загубен ако трябва да ходя бос. Въпреки всичко запазвам висок дух. А Господ се грижи за мен и в случаите, когато се уморя много, ми изпраща някой дълъг разлив, в който сядам в каяка си и греба. В места като тези греба здраво, за да наваксам с разстоянието за деня.

 

Преминавам покрай доста рибари, които ме поздравяват вяло и се чудят защо рибата не кълве. Със сигурност аз не съм една от причините за това, но хората ме гледат като някоя допълнителна пречка, която се явява ненадейно покрай плувките им в и без това малкото вода. Смятам, че завързването на разговор с тях би било безпредметно.

 

Минавам покрай няколко бента. Упражнението е все още прясно в главата ми. Марица и Въча ме научиха как да го правя най-бързо и безопасно. Решавам да отскоча до Дойренци. Бяха ми казали, че селото е много красиво. Уви, оставам разочарован и се тюхкам, че съм изгубил повече от час с това отклонение. Единственото нещо, което снимам, е църквата.

 

След това отново натискам греблото и греба до село Деветаки. Малко след моста на селото акостирам и си подготвям бивак. Изкушен от нещо, повтарям грешката си с Дойренци – отивам до Деветаки, но отново оценявам отклонението си като чиста загуба на време.

 

В небесата над мен плуват вълшебни облаци, а полята са позлатели от залязващото слънце. Гледам със задоволство тази прекрасна панорама и мислено пресмятам разстоянието, което съм изминал днес. 

 

Привечер се отпускам с облекчение в хамака си, а птичите песни ме унасят и приспиват…

 

ДЕН 21: БЕНТОВЕ, БЕНТОВЕ, БЕНТОВЕ…И НЯКОЯ ПРИЯТНА СРЕЩА

 

Денят започва добре. Отново се будя свеж и зареден с енергия. Потеглям рано, за да избегна горещините през деня, които в последните дни отново се превръщат в мои спътници. Събирам бивака си на две – на три и натискам греблото.

 

Определено мускулите ми са свикнали с постоянното напрежение и дори започвам да си мисля, че съм готов за някое още по-голямо приключение. На всяко загребване в спокойната река, мислено прехвърлям по някоя и друга дестинация. Отмятам ги, така да се каже…

 

Цялото поречие на река Осъм около Деветаки е изпъстрено с красиви и разнообразни скали. Наслаждението ми е пълно. Откривам дори тайнствен водопад, който пада на малки струйки по бигоровите скали директно в коритото на реката.

 

Това, което ме мори днес, са бентовете. Почти на всеки завой са. Очевидно реката е доста луда по време на пълноводие, та се е наложило да бъде укротена, особено около мостовете. Свиквам с постоянното напрягане на мускулите ми, което се налага да правя всеки път, когато преминавам през някой бент.

 

Шегувам се мислено, че съм в състояние да остана край някой бент и да помагам на преминаващите каякари с пренасянето на лодките и багажа им срещу скромна сума пари. Вече съм усвоил техниката почти до съвършенство, така че няколко лодки биха ми отнели не повече от 15 минути. Но едва ли има толкова много каякари – ентусиасти като мен, които преминават често от тук.

 

По обяд се отбивам до Александрово. Край реката срещнах Паолина и Ростислава с тяхното куче Рони. Заприказвахме се. Оказа се, че са чули за пътешествието ми. Поканиха ме на обяд. Поговорихме си приятно. Не бях общувал толкова продължително с дни. Към нас се присъедини и Душко. Прекарах с тях час-два. Презаредих батериите в буквалния и преносния смисъл и потеглих отново.

 

След обяд ситуацията с бентовете не бе по-различна. Голямо мъчение. В един момент реката се стесни и стана странно плитка. Каква ли бе причината? Или се просмукваше под скалите, или я отклоняваха някъде, където не бях успял да видя. Решавам да нощувам под Летница, защото силите ми са на изчерпване...

 
 

 

Следва