ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ШЕСТА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 16: В ОЧАКВАНЕ НА ОСЪМ

Намирам се край село Старо Стефаново. Ще спя тук. Днешният ден отново бе добър, изпълнен с приключения и срещи. Все повече започвам да се приближавам към финала на пътешествието си, а тази мисъл на моменти започва да ме тревожи. Какво ще правя, когато приключа? Имам цялото време на света… Ами, може би ще потегля отново към непознати земи…

 

През изминалата нощ бе доста хладно. Събудих се рано и отидох до църквата „Св. Николай Мирликийски“ в Гумощник, където се намира паметникът с имената на удавените в трагедията с Титаник през 1912 год. За съжаление храмът бе затворен.

 

Поогледах се района. Направи ми впечатление камбанарията й, която е построена изцяло от дърво. А през едно от църковните прозорчета видях страхотния, резбован, дървен иконостас.

 

Потеглих към село Дебнево. Изминах разстоянието от 6 км само по асфалт. Времето започна да става горещо. От няколко дни ми правеше впечатление, че във въздуха започва да се носи аромат на есен. Нощите са мразовити, а дните – горещи, но измамно горещи и ако човек, решил да спи на палатка, няма достатъчно познания по метеорология, може съвсем спокойно да измръзне и да прокълне къмпинговането завинаги.

 

В Дебнево срещам бай Стефан – човек, скоро навършил 60-те години. Изкарал е 4 мандата като кмет на селото. Разказва ми пламенно за постиженията си. По негово ръководство, навремето, асфалтирали пътя Дебнево - Троян. Бил много, много деен човек. Дори сега, вече пенсионер, бай Стефан има огромната воля за живот и промяна. Не спира да ме насърчава, когато разбира за начинанието ми. А в думите му долавям лека тъга: „Ех, да бях млад колкото теб. Нищо нямаше да ме спре да тръгна с теб и да ти бъда компания по пътя. Когато пътува, човек е добре да си има другар.

 

След Дебнево продължих за Стефаново, и ето ме сега тук. Селото е изумително красив архитектурен резерват. Има си и езеро. Тази нощ смятам да разчупя статуквото и да нощувам на земята. Защото май си заслужава да поизмръзне човек.

 

Гърбът ми е възпален, имам гноен мехур, образувал се от постоянното носене на раницата, та от няколко дни се налага да я нося отпред. Боли ме и когато спя, но тази вечер съм склонен да преглътна тази болка, за да погледам някоя и друга падаща звезда.

 

 

Да, със сигурност ще си мисля за Осъм. Вече усещам вълните й, разливите й, дивите й брегове… Отново в мен се заражда онова приятно усещане – да се слееш с водната шир, да й се довериш и да се пуснеш по течението й…

 

 

 

ДЕН 17: КАЗАЧЕВО – СЕЛОТО НА КАВКАЗКИТЕ ЧЕРКЕЗИ

 

Днес няма да ви обременявам с това как се чувствам, боли ли ме нещо, имам ли храна и прочие. Нещата са повече от ясни – чувствам се великолепно въпреки болежките и гнойната рана на гърба ми, храната ми е на привършване, но за сметка на това духът ми е висок – нормални неща от ежедневието на един турист, решил да тества физиката и психиката си. Днес ще ви покажа няколко интересни снимки от едно селце – Казачево.

Снощи спах под електрически стълб. Не за друго, а поради простата причина, че там, между Стефаново и Старо Стефаново, нямаше много равни места. А под стълба се бе образувала достатъчно голяма площадка, за да разпъна постелята си. Иначе, по принцип избягвам спането под подобни електрически съоръжения.

Скелетът на металния исполин не ми попречи да наблюдавам нощното небе. Въпреки затихването на Персеидите, все пак успях да забележа няколко. Пожелавах си все едно и също желание при всяка огнена диря, която забелязвах високо над себе си.

Наспах се добре. Времето се затопляше отново и нощите не бяха като онези, с които свикнах през отминалата седмица. Събудих се рано – свеж и бодър. Приготвих си закуска. Днес си позволих по-луксозна закуска – в малката тенджерка, която носех, изпържих парче бекон – останало на дъното на раницата след последното пазаруване.

Докато пътувах с каяка, бях свикнал да държа провизиите си в бидона, където всикчо бе добре подредено по степен на важност, като започвах от най-маловажното – винаги на дъното, и достигах до храната от първа необходимост – разположена най-горе. А сега, в раницата ми бе настъпил известен хаос. Купувах неща, които понякога забравях. Само след дни това отново щеше да се промени – вероятно след два дни щях да седна в каяка за финалното си плаване по река Осъм.

Та, бекона запържих, като за аромат добавих шепа мащерка и дива мента в тенджерката. След като го приготвих, сварих и две домашни яйца – скромен жест на приятелство и подкрепа от бившия кмет на Дебнево – бай Стефан. Закуската ми бе много по-добра от менюто на някой многозвезден хотелски ресторант, а маса народ сигурно би ми завидял за импровизираната трапеза насред гората, над която пееха птици и щурци.

Потеглих към Казачево. Вървях едва няколко часа и в ранния следобед бях в селото. По пътя – нищо интересно. Жега и асфалт. Поотпочинах за около 2 часа. Селото ми направи впечатление с едно – вратите на хорските домове бяха изключително интересни. През 1860-та година тук се заселват прогонените от Крим татари и черкези от Кавказ. Тогава Казачево се е казвало Татарито. Свързвам този интересен стил и традиция именно с тях.

Повечето хора тук са възрастни и жадни за раздумка. Дори се почувствах леко обременен от проблемите на бабите и дядовците, които бързаха да ми се „изповядат“ преди да продължа по пътя си. Само за час разбрах коя баба с кой дядо се задява, след като съпругът й починал, кой откраднал старата радиоточка от коридора на кметството, кой имал борч към хоремага в размер на 34 лв. и твърдо отказвал да ги плати под предтекст, че кръчмарката леля Вена била надула сметката. И ей такива пикантерии, които ми дойдоха в повече. 

В селото имаше погребение. Един с друг хората се питаха кой е починалият. Всеки знаеше по нещо. Един знаеше къде живее, ама не и как се казва. Друг знаеше къде е работил, ама не знаеше от коя махала е. Цялата ситуация ми заприлича на разваления телефон от детството ни.

Тази какафония стана причина да си потърся усамотено местенце. Избрах си брега на река Осъм. Красота, спокойствие и тишина. Водата в реката бе доста, което ме обнадежди, че въпреки че съм избрал най-сухия месец за епичното си плаване, може би ще успея да премина тази отсечка възможно „най-безболезнено“.

Реката кипеше от живот – водни кончета, костенурки, много риба. Избрах си орех, под който да пренощувам. Прах дрехи, къпах се, наслаждавах се. Усещах как реката ми бе липсвала. 

Планирах утре около обяд да пристигна в Ловеч. Мислите ми бяха прекъснати от задаваща се мощна гръмотевична буря…

 

 

ДЕН 18: ЛОВЕЧ – ДЪЛГООЧАКВАНИЯТ

Като малки винаги ни учеха, че когато желаеш нещо много силно, трябва да преминеш през редица изпитания, за да докажеш, че наистина го желаеш и нищо не е в състояние да те пречупи по пътя ти към него…

 

Спомних си за този закон през нощта, когато заваля чудовищен порой, придружен с гръмотевици. Явно по пътя ми към Ловеч това бе поредното изпитание, поредният тест дали няма да се пречупя и откажа. Мислех, че това е още една лятна буря, която ще трае не повече от половин час. Бъркал съм. Цели три часа над мен се изливаха десетки литри дъжд, при това – студен. Подгизнах, дрехите ми не ставаха за нищо. От мен течеше вода така, сякаш излизах от морето. Одеялото ми също пострада. 

 

В миг на кратко затишие се преоблякох. Завих се с одеялото, което пазех за наистина крайно екстремни ситуации. Прекарах нощта в безсъние и студ. Малко преди разсъмване съм задрямал от умора. Не за дълго обаче. Съвсем скоро водният ад се повтори, този път една идея по-слабо. 

 

Станах, събрах багажа си, който плуваше във вода и потеглих към Ловеч. Реките бяха придошли. Преходът ми до града продължи около 3 часа. Бях там по обяд. Хапнах, починах и се отдадох на разходка. Времето се оправи, а силите ми се възстановиха.

 

Следобед имах няколко интересни срещи с приятели и журналисти, които трескаво искаха да разберат как върви странстването ми. Отделих на всички подобаващо време, а привечер потънах в гъстите сенки на хълмовете над града. Отново имах нужда от усамотение…

 

 

Следва