ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ПЕТА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 13: ПРЕСИЧАНЕТО НА СТАРА ПЛАНИНА

Вече не съм сигурен дали съм късметлия или карък. Когато бях в ниското, жегата ме убиваше. Сега, когато пресичам Стара планина, температурите паднаха драстично, заваля дъжд, а вятърът и мъглата се редуват да ме следват.

 

През изминалата нощ спах в параклиса край хижа Рай. Ако кажа, че измръзнах, няма да е достатъчно силно, за да изрази това, което преживях. Кошмарният студ ме полази още около 22 часа. Леденият ураган преминаваше през двата отвора, предназначени за прозорци от двете страни на олтара с такава скорост, че недовършеното здание се тресеше. На моменти имах чувството, че ще се срине върху мен. Около 4 сутринта температурата не надвишаваше 3-4 градуса. 

 

Едва дочаках 7, за да се вмъкна в хижата и да закуся. Не останах очарован от закуската, но се нуждаех от чаша чай отчаяно. Разболявах се. Гърло, гърди, глава – всичко ми бе изтръпнало. Трябваше да се мобилизирам и да потеглям на път. Реших да се кача до Ботев през Тарзановата пътека. Сгреших, защото отпадналостта ми стана причина за драстичното забавяне по маршрута. Катерих се повече от 3 часа.

 

През целия път бе студено, падаха мъгли, вдигаха се мъгли, капеха капки дъжд. На върха не бе по-различно. Видимостта бе намалена. Потърсих познат, работещ като метеоролог на върха, но се оказа, че ще бъде тук чак през септември. Нямах повече време за губене, а и нямаше какво да правя. Няколко кадъра за архива и хоп – превалих билото. Паметен момент от цялата експедиция. След Родопите, Стара планина е второто ми голямо изпитание, а лошите метеорологични условия допълнително затрудняваха придвижването ми и вземането на трезви решения.

 

Преминавайки в Северна България, времето се оправи. Започнах уверено спускане към заслон Ботев и хижа Плевен. Наложи се да се движа по опънат стоманен парапет, който подсигуряваше туристите в този тежък участък. Настигнах човек, водещ няколко кончета, които караха провизии за заслона. Заговорихме се, поотпочинахме. Сподели ми, че мечките били голям проблем за него и животните, които гледал – овце и коне. Само тази година изяли половин дузина овчици. Човекът сам се справял с напастта – къде законно, къде – не дотам.

 

Достигнах хижа Плевен. Бе пълно с хора. Аз усещах как все повече страня от тълпите. Прекарал две седмици в изолация и самота, общуването с много хора не ми беше сред най-приятните занимания. Въпреки това, от куртоазия обмених по няколко изречения с няколко колеги – туристи.

 

Планирах да спя край хижата. Парадокс – тези, които спят в палатки, ги таксуваха по 5 лв., а тези като мен, които бяха избрали хамака, не дължаха нищо никому. Намерих два здрави бука, разположени на порядъчно разстояние един от друг. Подготвих бивака си. Легнах веднага. Завих се през глава. Тресеше ме, вдигах температура, а притеснителното бе, че състоянието ми се влошаваше бързо.

 

Как ли щях да прекарам нощта, която се очертаваше да бъде не по-малко студена от вчерашната?…

 

 

ДЕН 14: БЕЗКРАЕН СТУД И НАДЕЖДА ЗА ПО-ДОБРО ВРЕМЕ

 

Нощта е още по-кошмарна от миналата. Събуждам се в 6 часа сутринта измръзнал, свит в ембрионална поза и със събути обувки. Идея си нямам кога съм ги събул и какво се е случило.

 

Лошо ми е. Измръзнал съм и нямам сили да мръдна. Става ми още по-неприятно, когато забелязвам скреж по хамака си. Било е не повече от 2 градуса тази нощ. Ставам, едва се раздвижвам, а днес имам доста път. Потеглям без много суетене в посока Априлци. Блъскам по пътеки, черни пътища и асфалт над 20 км. На моменти съм близо до решението да прекратя експедицията. Не чувствам крайниците си от умора и измръзване. Размишлявам доста върху последните два дни…

 

Струва ли си всичко това? Каква е цената на това, което съм предприел? Защо? Какво ще се случи след като завърша експедицията си? И други подобни въпроси глождят съзнанието ми през целия ден. Не срещам хора, а това ме подтиква допълнително към подобни разсъждения.

 

В 14 часа просто не издържам и лягам на крайпътна поляна. Лежа като труп повече от половин час. Силите ми се възвръщат. Продължавам към Априлци и след около 4 км влизам в градчето. На пръв поглед не съм впечатлен особено. Трескаво търся място за почивка. Нямам голям избор. Градинка в центъра е първото, което попада в полезрението ми. Нямам сили, нерви и желание да търся друго място, въпреки че зная, че може и да не успея да се наспя добре в центъра на градче, в което идвам за пръв път. Не зная до каква степен е оживено през нощта, но решавам да рискувам.

Няколко часа лежа в хамака си. Не се чувствам добре. Правя планове за утрешния ден. Искам да посетя църквата в Гумощник с паметната плоча на загиналите при потъването на Титаник българи.

 

ДЕН 15: ЗАВРЪЩАНЕ В БЪДЕЩЕТО

Определено днешният ден е един от най-наситените на култура и история досега от началото на маршрута ми. Още не мога да осъзная, че съм преодолял изпитанията на Стара планина и се намирам на по-ниско, безопасно и цивилизовано място. Определено спя добре през отминалата нощ. Странното е, че се сънувам зова на Балкана. Сънувам див буков лес, в който се загубвам. Лутам се в продължение на часове, докато накрая се озовавам пред портите на тайнствен манастир. 

 

Откривам символика в този сън и решавам днес да не подмина нито един храм, покрай който преминавам. Може да е било заради леката температура, която все още ме мъчи, но пък може и да е знак. След ставане неведоми пътища ме отвеждат до Новоселския девически манастир. След това продължавам без посока и именно тази неопределеност ме отвежда до местността Черковището, църквата Св. Параскева и гробищата. Попадам на много стари надгробни плочи.

 

Църквата Св. Параскева ме удивлява с това, че е изградена изцяло от бетон. Причината е, че няколко години по-рано Чирпанското земетресение я разрушава. А разрушен храм означава лоша поличба. Хората решават да я изградят отново, но този път – изцяло от бетон.

 

В ранния следобед разглеждам и едно селце по маршрута ми – Велчево. Място с изключително красиви стари къщи, за което важи общобългарската тенденция на жестоко обезлюдяване. Ходенето ми спори. След Велчево напредвам бързо и достигам до Гумощник.

 

Денят ми е ознаменуван и от приятни срещи. На изхода на Априлци виждам бай Васил – 83-годишната ходеща легенда на цялата околия. Помни Втората световна война. Помни преминаването на българските и руски войници през селото. Помни преминаването на Цар Борис. 

 

Не след дълго ме застига каруца с двама дядовци в нея, весело клатушкащи се поизровения асфалт:

- Ти си смел мъж! – възкликва дядото от ляво – симпатяга със синьо елече и тениска.

- Ех, дядо, ако успея сега да си намеря и някоя смела жена, равен няма да имам! – отвръщам му аз, подсмихвайки се под мустак.

 

Под мустак е буквално казано, защото вече 15 дни не съм имал възможността да се избръсна. Но с всеки изминал ден свиквам с брадата си все повече. Дори възнамерявам да не я бръсна, когато се завърна в цивилизацията.

 

Бивака си изграждам на хълм с гледка, на около 2 км от Гумощник, където се надявам да намеря покой и да се възстановя след поредния ден, изпълнен с емоции, приключения и приятна умора. Заспивам щастлив, че имам България. И че я нося в сърцето си.

 
 

 

 

Следва