ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ЧЕТВЪРТА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 10: ВСЕ ПО-БЛИЗО ДО СРЕДАТА НА БЪЛГАРИЯ

Ден 10-ти е един от онези дни, за които няма какво толкова да се разкаже. Снощи, малко преди полунощ изневиделица заваля дъжд. Тъкмо бях заспал в хамака си. Трябваше да стана и да си построя импровизиран заслон, ако искам да останем сухи – аз и багажът ми. С доста мъка успях да счупя няколко клона с дължина около 1.5 м с помощта на мачетето и ги свързах с паракордата от раницата ми – безценен помощник в много случаи. Върху тях метнах парче найлон, което нося точно за подобни ситуации.

 

Сутринта се събудих свеж. Дъждът не бе продължил дълго. Земята вече бе суха, а слънцето започваше да прежуря жестоко. Потеглих отново по онзи прашен горски път, който ме бе довел дотук снощи. Краят му не се виждаше. Подейства ми леко обезкуражаващо на фона на 35-градусовата горещина. Искаше ми се да достигна до Карлово днес, но просто знаех, че няма да успея. Темпото ми бе бавно, а ако ме погледнеше някой отстрани, със сигурност щеше да разпознае натрупалата се в крайниците и гърба ми умора от вече десетте дни ходене.

 

Очакванията ми за Средна гора бяха малко по-различни – дървета, сенки и разнообразен терен. От трите бях познал само за разнообразния терен – плавно изкачване, редуващо се с плавно спускане. Явно районът бе такъв. Сигурно само на няколко километра от мен, някой друг турист се движеше по приятна сенчеста пътека, виеща се под дъбове и благуни, но аз очевидно нямах този късмет. Горещината ме изморяваше бавно, но сигурно. Пътят ми бе пресечен от костенурка. Тя навя мисли в мен колко кратък е човешкият живот и за това, че колкото и да бързаме, за разлика от тях, винаги изминаваме един и същи път – и бързащият, и небързащият – от люлката до гроба. Нямахме друг избор.

 

Не зная дали костенурката изигра повратна роля в живота ми, но със сигурност реших да намаля темпото и да бъда по-отговорен към здравето си. Поне днес. Прецених, че ще бъде най-разумно да достигна до Баня, където да се установя, да почина и да пренощувам. Състоянието ми не бе добро. Не бях далеч от слънчев удар. Краката ме боляха, а нокътят на палеца на левия ми крак вече бе близо до отлепяне и падане. Ходилата ми бяха в мазоли. Поседнах за кратко под мижавата сянка на подивяла ябълка. Въздухът не трепваше. Водата ми намаляваше. Откъснах няколко къпини, за да хидратирам тялото си. Плодовата захар повиши нивото на кръвната ми захар и ми даде прилив на енергия. Продължих.

 

Коларският път свърши изненадващо. Пред мен имаше мост, а отвъд него започваше асфалтов път, чийто асфалт вече почти не се забелязваше. Надявах се, че приближавам Баня. В маранята на 20-тина километра на север вече виждах могъщия силует на Стара планина. Мечтаех да се потопя в прохладата й, да се изкъпя в ледените води на някой от потоците й, да спя в шумата й, да слушам тишината й. Но до тогава ми предстояха още изпитания. Може би не бях дорасъл за Великата планина. Трябваше да се гърча в низините, докато достигна до момента на извисяването. А тогава щеше да бъде велик момент.

Намерих си хубава орехова градина край река Стряма. Спрях и легнах на тревата. Не ме интересуваше нищичко. Исках да почивам. Часът бе около 17, но вече нямах сили. След малко разпънах хамака си. Легнах блажено в него. Надеждите ми за почивка рухнаха почти мигновено. От някъде се появи група роми. Дойдоха край бивака ми и се заприказвахме. Оказа се, че събират орехи, за да се препитават. Опитаха да ме заставят да се преместя, за да не им преча. Дадох им да разберат, че това няма как да стане. Първоначалната им агресия прерастна в приятелско отношение. Казаха, че утре ще брулят дърветата, на които бях разпънал хамака си.

След минути потънах в безпаметен сън…

 

 

ДЕН 11: КАЛОФЕР – ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ВЕЛИКИ ВРЕМЕНА

 

Чувствам се така, сякаш съм на път от няколко месеца. За тези дни, в които избродих Родопите, Горнотракийската низина и Средна гора, имах толкова много срещи и преживявания, че навярно при мнозина това, което ми се е случило, ги спохожда в продължение на няколко десетилетия. 

 

След снощната почивка днес бях в добра кондиция и въпреки задаващите се горещини крачех уверено по горски път, свързващ Баня и село Соколица. Край рекичката полъхваше приятно. Но само на метри от нея, когато пътят се отдалечаваше, ставаше непосилно за човек да се движи. При това с порядъчен товар на гърба си. 

 

Спестих си няколко завоя от пътя, като нагазих директно в реката. Водата достигаше до под коленете ми, ала прохладата, с която бях надарен макар и за няколко минути, си струваше това усилие.

В една от многото градини край рекичката забелязах приведен човек, който чоплеше нещо в изпръхналата от суша земя. Поздравих го, навдигна глава и пъргаво се приближи до невисоката ограда. Здрависахме се. Човекът се казваше Таньо. Работил из Родопите, та само няколко минути ни бяха нужни и намерихме куп общи теми. 

Почивката ми подейства ободряващо. Таньо предложи да ми даде малко зеленчуци, които приех с охота. Домат, чушка, хляб и малко сирене са истински деликатес в планината. Ако ги съчетаеш и с красива гледка, едва ли има по-голямо щастие.

Таньо ме посъветва да отида в Калофер и да се кача до връх Ботев от там, защото ако се кача откъм Карлово, ходенето по било щяло да ме изцеди. Не ми беше нужно много убеждаване. Смених посоката рязко, като набелязах нов азимут на бусолата си. 

Бях идвал в Калофер и преди, но сега възнамерявах да посветя повече време на това изключително приятно и уютно градче. Все пак в дълго пътуване като моето би било добре да присъства и лек културен оттенък, защото в противен случай бих подивял, нали!? Разхождайки се из центъра, успях да почувствам духа на отдавна отминалите славни за България времена. Времена на безстрашни герои, подвизи и ценности. Безвъзвратно загубени и заличени с времето. Всяка крачка, която правех, ме изпълваше с възторг и гордост.
Алтернативите пред мен бяха две – да остана тук и да си избера местенце за нощувка или да поема към местността Паниците, за да бъда по-близо до изходната точка към върха. Разхождайки се, достигнах до извода, че ако остана тук, трябва да си избера място, разположено по-високо от околността, за да мога да почувствам и нощната магия на Калофер. Не ми бе необходимо прекалено дълго време, за да избера такова – Мемориала на Христо Ботев. Раницата си оставих в горичката край него и слязох обратно до града, за да си купя храна и да разгледам още няколко места, които бях набелязал.

Следобед заваля жесток порой. Скрих се на сушина, но мисълта ми все летеше към раница и багажа, които сигурно вече бяха подгизнали. Намаляването на пороя ме накара да побързам, за да скрия багажа си. Докато се изкача, дъждът спря напълно. Избрах си местенце в горичката зад паметника и подготвих бивака си.

Не бързах нито почивката, нито със съня, нито с разходките. Знаех, че ще имам време и утре…

 

ДЕН 12: ОТВЪД ОБЛАЦИТЕ. КАЛОФЕР - РАЙСКО ПРЪСКАЛО

 

Валежите продължиха през цялата нощ. Ту се засилваха, ту намаляваха. След полунощ се наложи да направя временна установка от един кол и непромокаемото ми одеяло, защото в противен случай рискувах хамакът ми да се наводни. Ботев ме гледаше безпомощно с вкамененото си лице. Единственото, което разчитах в погледа му, бе състрадание към мокрото ми оборудване.

 

На сутринта дъждовните капки бяха отмили всичко порочно от мен. Бях като нов. Тръгнах към местността Паниците – изходната точка за изкачването към връх Ботев. Знаех, че ми предстои нелек ден. Валежите затихваха, но след тях оставаха мъглите – гъсти и криещи опасности при изкачване във височина. Напредвах бавно, уморявах се бързо.

 

Може би разреждащият се кислород бе причина за вялото ми настроение и отпадналостта ми. До обяд си мислех, че ще достигна до върха, но в първите часове след пладне се отказах от тази идея. Цел не си поставях. Докъдето стигна. Домът ми бе в раницата на гърба ми, така че можех да спра когато пожелая.

 

Около 16 ч. достигнах до Райското пръскало. Отново за кратко в мен се зароди ентусиазъм да се кача до върха, та дори да започна спускане от север, но се отказах. Това бе разумното решение. Заредих батериите на камерата и фотоапарата си в хижата и се отдадох на лежерен следобед и почивка. Защото утре отново предстояха изпитания.

 

 

 

Следва