ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ТРЕТА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 7: СБОГУВАНЕ СЪС СВЕЩЕНАТА ПЛАНИНА

Събуждам се необичайно рано. Умората е жестока, но може би вълнението в мен надделява и в 7 часа съм на крак. Спал съм добре. Днешният ден крие някаква символика. Намирам се на края на Родопите и ми предстои да навлезна в Горнотракийската низина, която също както планината, ще ме посрещне с изпитания. Вече не се страхувам. Вярвам, че щом не се пречупих пред Въча, няма какво да сломи духа ми.

Разтварям картата на маршрута си. Забавянето ми до момента е значително – около 50 км. По план днес трябваше да бъда в Маноле, а съм едва в Кричим. И въпреки всичко зная, че ще наваксам забавянето, с което ме изненада Въча. След закуска събирам багажа си и потеглям на път. Съвсем близо до Кричим съм и нямам притеснения за днешния ден. Времето предвещава да бъде приятно прохладно, въпреки жестоките горещини, за които синоптиците не спират да ни информират няколко дни подред.

За градче с мащабите на Кричим центърът е изключително оживен. Хората са насядали в кафенетата и градинките в централната част. С интерес наблюдават пришълеца, който навлиза в града им с две огромни раници с обща маса 35 кг. и се клатушка заплашително под товара им, брадясал, с издрани крака и разкървавен от презрамките на раниците гръб.

Моля пазача в сградата на общината да прибере багажа ми за час, докато хапна някъде, напазарувам храна и се съвзема от умората, която бавно, но сигурно ме завладява. След като хапвам, посядам на сенчестото стълбище пред общинското здание. Почти мигновено до мен се настанява 6-членно ромско семейство – майка на около 35 години с петте й деца. Започваме оживен диалог по най-различни злободневни теми. Говорим повече от час. Към края на дискусията ни подхвърлям към майката: „За колко пари ще ми продадеш дъщеря ти за булка?“ Жената се чуди, гледа мен, поглежда 13-годишната си дъщеря, пак поглежда мен и казва твърдо: „Взимай я за 1 000 евро, ама понякога нали ще ми идвате на гости?“

– Ще идваме разбира се! – казвам, „Ама нали няма да ми искаш пари всеки път?“ – продължавам да ровя…

– Няма, няма. Само по една кутия бонбони ще носиш!

Имаме сделка. Поканвам дъщеря й да тръгне с мен, като й обещавам, че ще я водя в Пловдив да й купя нови дрехи. Почти се съгласява, но в края на разговора се сеща, че я боли глава. А аз нямам нурофен. И така си оставам без булка.

Излизам от Кричим и на около 200 метра извън града подготвям каяка си за спускане на вода. Дебитът на Въча е сравнително добър. Коритото е претърпяло корекции преди години и е широко, но съвсем скоро нещата идват на мястото си и истинското спускане започва. Въча е дива река. Дори тук, в полето. Все още има бързеи, за които се изисква майсторлък да бъдат преминати. На места съчетанието от бързеи, завои и нападали в коритото дървета създават инфарктни ситуации за мен и за каяка ми. На няколко пъти косата ми се изправя, защото трябва да премина през място, широко с 10 см. повече от широчината на лодката ми. А скоростта, с която реката ме тласка, е доста прилична. В такива ситуации трябва да вземаш решения като в бокса – бързо и безапелационно.

Редуват се красиви разливи, бентове и бързеи. Изключително динамичен и наситен откъм гледки, пейзажи, флора и фауна ден. Стряскам чапли, черни щъркели и корморани по пътя си. Любувам се на обраслите с тръстики брегове. Наблюдавам пасажи с риби, които скачат пред носа на лодката ми, подплашени от греблото.

Изпитвам трудности с преминаването на няколко бента. Налага се да спирам, да изваждам каяка от водата, да премествам багажа си и малко по малко да преминавам бетонните участъци край бентовете, защото на подобни места винаги се крият неприятни изненади – остри камъни, парчета желязо и тръби, които могат да повредят лодката ми фатално и да сложат край на експедицията ми, а още повече – могат и да ме наранят.

В късния следобяд достигам Йоаким Груево. Край бреговоте на реката е седнал рибар. Възрастният човек ме поздравява. Пита ме каква е посоката ми и ми желае „Лек път!“. По-надолу се заговарям с компания младежи, седнали на десния бряг на Въча. Канят ме да се присъединя към компанията им за една студена бира. Благодаря им, но знам, че пред мен има още километри, които трябва да измина и продължавам…

Достигам преди село Кадиево. Възнамерявам да спя тук, защото започва да се мръква. Харесвам си изключително красив залив, закътан и пълен с живот, който наричам Лиманът на свободата. Изкарвам каяка си на брега, изсушавам го, защото в битката с бързеите днес се е намокрил доста, и го подготвям за пренощуване.

Вечерям и се отпускам блажено в лодката си. Мисля си, че не искам това приключение да свърши…

 

ДЕН 8: ПО ПЪТЯ НА ПТИЦИТЕ - ОТ КАДИЕВО ДО ПЛОВДИВ

Поредният динамичен ден, изпълнен с множество напрегнати ситуации. Събуждам се късно. Вкочанен. Каякът ми не е изсъхнал добре от предната нощ. Дрехите, които трябваше да играят ролята на шалте, също са подгизнали. За капак в ранно утро е превалял дъжд, който допълнително е намокрил всичко. Капките са преминали през мрежата ми против насекоми, която бях изпънал с подръчни материали снощи.

 

Бил съм толкова уморен, че не съм усетил нито дъжда, нито студа. Но когато се събуждам, съм почти неподвижен от студ и умора. Налага ми да разкърша тялото си с обичайната сутрешна физзарядка, само че този път – доста по-продължителна. Положението на гърба и раменете ми не е добро. Почти при всеки допир започват да кървят. Дано не се инфектират през следващите дни от раницата, която ми предстои да нося. Малко или много, тези дни се разглезих, защото багажът ми пътуваше безплатно, носен от течението на реката.

 

Потеглям от Кадиево, спускайки се по остатъка от течението на река Въча, до вливането й в Марица. Всичко върви по план. Движа се с добра скорост. Достигам до река Марица. Сливам се с нея. Има множество птици – чайки и чапли, които са свръхсензитивни и ме усещат от стотици метри, дори в моментите, когато не греба и съм отпуснат и неподвижен в лодката си.

 

Изненадвам се, защото течението в Марица е много слабо, едва забележимо. Трябва си здраво гребане. А се бях настроил, че ще е нещо подобно на спускането по река Въча. Бентовете ме морят сериозно. Налага ми се да премина през няколко. Не са високи – като вчерашните са, но е немислимо да не слезна от каяка и да не го прехвърля през бетона. Под един от баражите забелязвам голямо количество арматурни железа, които могат да ми разкажат играта за няколко минути. Ако силното течение ме избута в тях, ще се нараня, а с каяка ми ще бъде свършено.

Бързам с гребането към Пловдив, защото имам няколко уговорени интервюта с журналисти от различни медии, на които да разкажа как върви приключението ми на този етап. Достигам до Града на тепетата следобяд. Задава се буря. След минути започва да гърми и трещи. Време е дошло да поема на север. Стара планина ме зове – още едно изпитание, преди което обаче ме очакват куп други неизвестности. Изчаквам бурята да отмине. Използвам времето, за да презаредя батериите си и за да попълня запасите си с храна и вода.

Привечер напускам Пловдив. Застига ме втора буря. Още по-неприятна от първата. С много гръмотевици. Принуден съм да спра под един жп прелез. По всичко личи, че ще трябва да пренощувам там. Надявам се стихиите тази нощ да се смилят над мен…

 

ДЕН 9: САМОТА В ПОЛЯТА МЕЖДУ РОДОПА И СРЕДНА ГОРА

 

Има ли прераждане?! Събуждам се с тази екзистенциална мисъл в 10 ч. сутрина. И ако има такова, колко пъти една душа може да се прероди?! Спал съм превъзходно. Може би това е била най-спокойната и удобна нощувка от самото начало на пътуването ми. Какъв съм бил преди и какъв ще бъда в следващия живот?! Като се замисля, май искам да съм пътешественик. Тази „роля“ започна да ми харесва много. Пристрастих се към нея още преди десетина години, но в настоящото приключение адикцията ми към природата достигна своя апогей.

През нощта, противно на очакванията ми, не ме събуди нито един влак. Мостът, под който се бях подслонил обаче, ме предпази от жестоката гръмотевична буря, преминаваща за пореден път край мен. Изживяването бе стресиращо. В един момент въздухът се напрегна особено. В ушите ми отекна леко избръждяване. Затворих очи и отворих устата си широко. Така правят артилеристите, когато изстрелват снаряди с оръдията си. Това действие изравнява налягането и запазва тъпанчетата им цели.

 

Само секунда, след като бях позинал, на не повече от 30 метра от моста се стовари злокобна мълния. Така зловещо раздра пясъка…Така силно ме заслепи…Помислих си, че това е краят. Уви. Бурята отмина така, както бе дошла. След минути се отпуснах под мрежата против насекоми и застлал дъното на спасителната си ладия с меко одеялце, заспах от преумора.

Та, събуждането бе приятно. Или не толкова. Въпрос на гледна точка. Усещам погъделичкване по лявото си ходило. В просъница се стряскам да не би някоя змия да се е шмугнала в каяка ми и да ме ухапе или стресне. Не! Оказва се малка, полска мишка, която е поела по своите неведоми пътища. Изкарвам я от лодката, но вече разсънен, решавам да ставам. Не съм схванат. Кондицията ми е доста добра.

Потеглям в посока идеален север. Целта ми днес е да достигна поне до подножието на Средна гора около село Песнопой. Ако измина повече километри – добре дошло е. Първоначално избирам за движение жп линията, но често преминаващите влакове ме отказват от това начинание. Отделям се от главните пътища и навлизам в полята. Онези поля от детството ми, които още ме теглят към себе си с приятните летни ухания на узрял слънчоглед, царевица и жито…Редуват се с рехави дъбови горички, които ме предпазват от прегряване.

През целия ден се движа с добро темпо. Хубаво е, когато човек редува натоварването на ръцете с краката и обратно. Сега е така и знам, че само след няколко дни отново ще седна в каяка си и ще се понеса по водите на дългата река Осъм, която ще ме отведе към края на пътешествието ми – безбрежния Дунав. Но, нека се стегна, защото до края има още много слънца, много луни и много мразовити нощи, в които, потънал в самота, ще слушам само крясъците на совите…

Намирам къпини. Ям като невидял. Несъобразил добре порциона си, трябва да изчакам докато достигна до Карлово. Там ще презаредя, а дотогава ще се храня с остатъците, които открия в раницата си. Минавам през Чернозем и Долна махала. За днес съм отметнал 25 километра. Доволен съм. Никак не е зле при температура на въздуха над 30 градуса. По смрачаване си харесвам две близко растящи дървета, на които разпъвам хамака си. Страничните черни пътища, по които се движа в последните няколко часа, ме извеждат край село Сухозем. Селцето изглежда голямо, а когато отивам до селската чешма, по улиците не се мярка жива душа…

Връщам се край бивака си, отпускам се в хамака и продължавам да разсъждавам за преражданията на душите ни…Колко ли друмища имам да пребродя още и колко чифта обувки ми предстои да изтъркам, докато душата ми се почувства като в затвор и поиска да отлети от тялото ми…Колко ли изгреви ще посрещнем в уникална хармония?! За бъдещето не зная, но със сигурност искам да посрещна утрешния – в полята от детството ми, пък макар и самотен…

 

 

Следва