ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ВТОРА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 4: ПРЕМЕЖДИЯ В РОДОПСКИТЕ ЯЗОВИРИ

След лисичите му работи в ранна утрин, денят предвещава да бъде спокоен. Водата в залива не трепва. Спокойствието, което цари край мен, ме опиянява. Обикновено закуската край огъня е време и за равносметка за отминалите дни. С малката разлика, че този път нямам огън. Дъвча бавно последната филия сух хляб, която е останала в бидона ми с храна. На ум прекарвам километрите, които съм изминал. Не са много, но не са и малко. Отново се връщам на онзи психологически момент, когато човек е склонен да прекрати начинанието си поради една или друга причина. Смятам, че този момент вече е останал далеч зад мен.

 

Пускам каяка на вода. Не се бавя, за да мога да напредна с километрите, преди слънцето да запече жестоко. Ръцете ми започват да привикват към постоянното гребане. Вчера съм гребал 6 часа и половина без да спра за миг, защото в язовира имаше течение, което веднага би ме върнало с метри назад, ако спра да греба. Съвсем скоро трябва да презаредя запасите си с храна. Намалели са. Не се притеснявам, защото зная, че скоро трябва да достигна до Михалково. Може би още тази вечер, ако всичко върви по план…

Гребането днес ми се опъва. Ръцете ме болят. Първите пришки се появяват по дланите ми. Използвам стар памучен парцал, който намотавам на дясната си ръка. Тя е водещата при мен и очевидно съм я натоварил повече. Придържам се край десния бряг – там, където нощувах. Слънцето се издига уверено над хоризонта, но все още съумявам да се крия от лъчите му, движейки се под сенките на дърветата от тази страна. Зная, че след два часа или ще трябва да спра на сянка, или просто да рискувам да изгоря жестоко.

Цанков камък е нов язовир. Все още бреговете му са недостъпни в голямата си част. Може би след години ще е различно. Преди 7-8 години, когато язовирът не бе построен, идвахме да караме каяци в непокорната Въча. Дивите бързеи бяха толкова внушителни, че не веднъж мои приятели от чужбина, все още аматьори, се плашеха от тази дива стихия и в последния момент отказваха да гребат, измисляйки си най-различни оправдания – едни ги заболяваше корем, на други пък каяците се бяха пробили. Все такива интересни работи.

Сега Въча е укротена и от хидропотенциала й се произвежда електроенергия, като заедно с останалите язовири – Доспат, Въча, Кричим и поредица от ВЕЦ-ове, изравнители, тунели и тръбопроводи, образуват гигантската за мащабите на страната ни хидроенергийна каскада Доспат – Въча. Вярвам, че през следващите дни ще имам интересни преживелици във водните обекти от каскадата.

Привечер достигам до язовирната стена на язовира и навлизам вляво от нея – в ръкава, където се влива река Гашня. Стръмните брегове ми отнемат време, докато намеря подходящо място да изляза сух и да изкарам каяка си. В края на залива попадам на удобна скала. В момента, в който акостирам, към мен се приближава човек. Върви бързо, гледа в мен, но аз все още не разбирам какво се случва.

- Не видя ли табелите, че зоната край стената е абсолютно забранена за външни лица?

- Ами не, не ги видях! – леко троснато отговарям аз, изморен и бързащ да намеря място, където да пренощувам.

- Странно, сигурно е вятърът. Отнесъл ги е. Преди седмица отново направи така, та трябваше да поставяме нови. Обаче, знаеш ли, сега трябва да те арестувам!

- Моля? Че за какво ще ме арестувате? Не съм престъпник и не смятам, че съм извършил нещо нередно!
Дали от твърдия ми тон, дали от друго, но човекът омеква. След минути идва още един негов колега – охранител и двамата хващат каяка ми без да разбирам какво се случва. Не ми казват нищо. Единият промърморва нещо, но така и не го чувам.

Изкарват каяка ми на сто метра от язовира. Искат да ми помогнат, защото виждат изтощението ми. Казват ми, че ми правят компромис, защото ме разпознали от едно от интервютата, които давах за медиите дни преди да тръгна на път. Молят ме повече да не се връщам там, защото  следващият път нямало да ми се размине. Сгъвам лодката и потеглям към Михалково, което не е далеч.

Там не намирам приятели. Хората ми се струват странно дръпнати и студени. Харесвам си място под селото, край реката. Връщам се до местния магазин, за да презаредя с провизии. Това последно изкачване и слизане ме изтощават. Лягам в хамака си, хапвайки няколко залъка. Не ми се яде от умора.

Отпускам се. След минути се стряскам силно. Сънувам кошмари. Настръхнал съм. В съня ми излиза непознато женско лице, което се приближава към мен. Дори съм изкрещял насън от уплаха. Вече не знам дали ще мога да заспя. Върбите шумят заплашително край мен. Реката ромоли, но някак зловещо. Спомням си, че преди десетина години нощувахме на палатки пак в този район. Тогава местен човек на име Гроздан ни спомена, че тук е имало старо гробище. Край Михалково е минавала границата на легендарната Тъмръшка република. Убитите отстъпници и предатели погребвали без да ги е опял ходжа извън пределите на самоуправляващата се общност от помашки села.
Будувам почти до разсъмване, свит в хамака си…

 

ДЕН 5: КОШМАРЪТ НАРЕЧЕН ВЪЧА - I ЧАСТ

 

Чувствам се смазан. Заспал едва преди разсъмване, усещам, че днес няма да е от силните ми дни. В мен се поражда притеснение дали не започвам да изоставам от предварително начертания график. Спомням си средата на месец юли, когато финално преглеждах картата и имах няколко неясноти по маршрута. Няколко бели петна, за които нямах достатъчно информация, но същевременно нямах и друга алтернатива за преминаването им. Едно от тях бе река Въча в средното й течение.

 

Нямам апетит. Дали от притеснение или от преумора, не знам, но предпочитам да пропусна сутрешното хранене, въпреки че знам колко важно е за мен през тези дни на изтощение. Гората край мен изглежда спокойна и няма и помен от среднощните привидения. Явно сенките на мъртвите бродят само нощем, не можейки да намерят покой вече повече от сто години.

 

Качвам се в каяка и започвам гребане. Опитвам да засилвам темпото, но в крайна сметка преценям, че днес няма да мога да греба със скоростта от вчера. Изминавам няколкостотин метра по течението на реката, защото нивото на язовир Въча през този сезон е по-ниско от обичайното и водата се е отдръпнала доста. Навлизам в язовира. Става горещо. Днес имам да греба повече от 12 км само в язовира. Дали ще успея?! Гърбът ме боли.

 

По обяд спирам на сянка край брега, за да хапна няколко сушени кайсии. Стомахът ми е свит. Язовирът няма край. Единственият ориентир за мен в този ден е  маранята. Измамно подвеждаща, че приближавам. Всъщност май все повече се приближавам до страховете си да не се проваля. Но в следващия миг отново получавам просветление и сякаш силите ми се възвръщат. Продължавам да греба.

Привечер достигам стената на язовира. Гребал съм 7 часа към имагинерната точка, която се отдалечаваше от мен през целия ден. Излизам на брега по стръмна скала – единственото възможно място за акостиране. Искам да си спестя неприятности като тези на Цанков камък, затова гледам да се държа по-далеч от стената. Е, все пак отново попадам на охрана. Човекът е по-благосклонен, но ми дава да разбера, че преминаването през Въча няма да е лесно. Моля го да ме упъти как да слезна под стената, за да продължа да греба по реката към язовир Кричим, но клатейки глава, човекът ми обяснява: „Слезнеш ли в реката, колегите стрелят на месо!“ Не зная как да приема думите му. Шегува ли се, сериозен ли е!? Спадам каяка си и го прибирам в раницата. Бях забравил какво е да мъкнеш толкова много багаж – цели 35 кг.

 

Решавам да не питам никого, а просто да вървя по интуиция. Потеглям по асфалтовия път, клатушкайки се под тежкия товар. На километър по-надолу забелязвам тясна отбивка вляво и малка табела „хижа Въча“. Спускам се надолу с последни сили. Озовавам се под язовирната стена, където се намира и ВЕЦ Орфей. Водата в коритото на реката е много. Успокоявам се, защото въпреки предупреждението на пазача за стрелба на месо, съм решен да се спусна по нея до вливането й в язовир Кричим. Но това – утре. Сега е време за почивка.

 

Няма как да разпъна хамака си, затова надувам каяка отново и решавам да спя в него. Мислено проклинам днешния тежък ден и същевременно съм доволен, че се „преборих“ и с Въча. За едно съм сигурен обаче – неизвестното предстои. С поглед, зареян в красивото нощно небе, си обещавам да продължа винаги напред докато мога, докато дишам и докато все още съм способен да мечтая.

ДЕН 6: КОШМАРЪТ НАРЕЧЕН ВЪЧА - II ЧАСТ

 

Събуждам се късно – 9.30 часа е. Слънцето се е издигнало високо над хоризонта. Все още съм в сянката на стар мъждрян, избрал да изживее живота си край влажните брегове на река Въча. Тялото ми е схванато сериозно. Но умората в мен е била толкова много, че дори не съм бил в състояние да се събудя и да сменя позата, в която съм спал цяла нощ.

 

Тази сутрин менюто ми се състои от кускус. Истински деликатес в тази пустош. За разлика от вчера имам апетит. Това е добър знак. Готов да бъда застрелян от някой освирепял стражар, в името на каузата спускам каяка през тясна пътека, едва забележима от високите коприви, които малко по малко я превземат. Краката ми са свикнали с натоварване, болки и неволи, така че няколко ожулвания вече не са проблем. Достигнал на брега, съм леко разочарован. Водата е по-малко от снощи. Очевидно ВЕЦ-ът е спрян. Ирония на съдбата. Или някой си прави шеги с мен.

 

Все пак преценям, че ще стане за каяк, а и без това язовир Кричим е много близо. Пускам се по течението. Колко хубаво е усещането да не нося раница на раменете си. Чувствам се лек като перце. С минимално усилие лодката се движи грациозно между големите камъни в речното корито. Навлизам в устието на язовир Кричим. Днес няма вятър. Греба уверено в тесния каньон и сякаш нищо не е в състояние да ме спре.

 

Размишлявам колко бързо човек променя настроението си и как то е в тясна зависимост със случващото ни се. Вчера по това време проклинах всичко край себе си, а днес настройката ми за света е повече от великолепна. Това обаче не продължава през целия ден. На няколкостотин метра пред мен забелязвам стената на язовира. Оглеждам се за удобно за акостиране място, но такова не виждам. Брегът е стръмен. Неприятно стръмен. С много усилие се хващам за клоните на стар люляк, който използвам като опора да изляза на брега. С внимание изваждам багажа си, защото един погрешен ход би коствал загубването му в тъмната водна бездна. За мой лош късмет, тъкмо извадил съдържимото от лодката, загубвам равновесие и за да не се ударя, пускам каяка. Напрежението, което се поражда в този миг, го изтласква на 3-4 метра от мен, но при тази дълбочина трябва да се намокря, за да успея да го хвана преди да отплава. Свалям тениската си и влизам във водата. На метър от брега нивото подминава кръста ми. Още една крачка и вече достига до шията. С голямо усилие правя още половин крачка и успявам да хвана борда на лодката. Този път държа здраво, защото не ми се влиза отново в студената планинска вода.

 

На стената ме посреща охраната, зорко наблюдавала всяко мое действие. Човекът любезно попълва запасите ми с вода, защото от няколко часа съм останал без капка. Сядам на сянка край него, почивам и си приказваме. Получавам информация за нивото на река Въча под стената на язовир Кричим. Уверява ме, че имало достатъчно вода. Да, ама не, както по-късно се убеждавам…

След половин час спускане по пътя под стената правя първи опит да достигна речното корито. Почти сухо е. Няколко малки вадички се процеждат едва-едва между изгладените камъни. Образуват коварно дълбоки вирове с дължина 10-15 м, което означава. че трябва да вадя и пускам лодката на вода стотици пъти. Това упражнение би било много по-коварно и изтощително от цял ден гребане в някой ветровит язовир.
Чудя се как да подходя. Пробвам да се движа по реката пеша, качил каяк над раменете си. Сигурно се питате колко дълго бих издържал така. Малко. До първото неприятно падане върху хлъзгавите камъни. Няма да я бъде. Не виждам къде стъпвам, а и раменете и вратът ми се изморяват за отрицателно време. Сгъвам каяка и продължавам да се движа по речното корито. Падам втори път. Телефонът ми потъва в недълбок вир. Мисля си, че вече съм загубил единствената си връзка със света. Изваждам го от водата, но за мое щастие все още работи. Ще видим до кога.

Излизам на пътя. До Кричим ми остават 3 километра. Движението по асфалт се оказва по-лесно от колкото по камъните в коритото на реката. Почти по тъмно достигам до покрайнините на града, където замръквам. Бивака си организирам на невисока скала над водата, която би ме предпазила при евентуално прииждане на реката през нощта. Ще спя в каяка, като отново разпъвам над него мрежата против насекоми, за да съм абсолютно защитен. Ще се наспя, ще презаредя силите си и ще продължа утре. Надявам се на спокойна нощ и несломима воля през идните дни.

Някак си мислено се подготвям за раздялата си с планината. Само след няколко часа ще я напусна. Бяхме верни един на друг в продължение на седмица. Заедно преживяхме много. Съдбите ни – моята и тази на голямата река – се сляха в една обща съдба. Когато си замислих, че един голям етап от пътешествието ми е на път да приключи, се натъжих леко. Вече чувствах неподвластната планина с величествените си гори, скали и реки като моя закрилница. Тя не ме предаде. Изцеди силите ми до краен предел, изпита ме, но не ме предаде…

 

 

Следва