ЕКСПЕДИЦИЯ РЕЧЕН ПЪТ - "БЪЛГАРИЯ ОТ КРАЙ ДО КРАЙ"

(ПЪРВА ЧАСТ)

пътепис от ВИЛИАН СТЕФАНОВ

 

ДЕН 1: ЗАГУБВАНЕ В ДИВОТО

 

Ето го и него  – денят, в който трябваше да потегля на път. Път дълъг и с неизвестен край. Толкова много нощи бях прекарал в очакване. Сънувах самодиви, забравени друмища, непроходими гори, мочурища, неочаквани срещи…

Вече повече от час крача с ентусиазъм в дивите гори, разположени на юг от село Мугла в Родопите. С две думи – чувствам се добре, приятно изтръпнал от това, което ми предстои. В отлична форма съм. Умът ми е отпочинал, а духът ми – бодър.

Приключението ми започна. Бяха ми казали, че край Мугла има територии, в които човешки крак не е стъпвал. Никога. Е, движейки се в посока към стария граничен кльон и браздата, се уверявам в това все повече.

Над мен висят канари. Настръхвам от величието на планината. В душата ми се е настанило спокойствие, което ми дава сили. Трудности за мен няма. Но все пак това е едва първият ден от епичното ми приключение. Ще видим как ще се чувствам в следващите дни на самота и изпитания.

Пробивам пътя си към Шабаница и Старата гора. Толкова девствени кътчета от Свещената планина. Гъсто е. Клоните на смърчовете са сухи и порязват тялото ми болезнено. Нямам друг избор освен да продължа. Раницата е малка, но тежка. Съвестта ми – чиста. Да, тръгнах на път с чиста съвест и ясното съзнание, че дори да се случи нещо фатално с мен, не дължа нищо никому. Бил съм добър с хората, въпреки че много от тях ме подведоха, нараниха, огорчиха. Аз бях аз, бях себе си, бях честен…

 

Достигам граничния кльон. Самотата е навсякъде. Скоро пред мен се появява и порутена гранична застава.

Стряскам се. В нозете ми се въргаля главата на средно голям сръндак. При това откъсната. Без очи и без език. Вълци? Мечки? Хора?

Край мен има половин дузина прясно обърнати големи камъни. Само мечка би сторила това. Вероятно звярът е много близо до мен. Пулсът ми става все по-учестен. За момент губя контрол над себе си.

Мръква се. Търся място за бивак. Източно под връх Каурчан съм. В гората е завет и измамно уютно. Избирам две дървета, между които закрепям хамака си. Паля огън.

Вечерям и се отпускам блажено край пламъците, които стоплят душата ми и повдигат духа ми. Колко верен приятел е огънят. Дори когато си сам в нищото.

Нощта е кошмарно студена. А  ми е и първа. Опитвам се да се абстрахирам от постоянните шумове. Клоните пращят под нечии тежки лапи. Дали звярът не ме преследва. Или всичко това са просто страховете ми…

Надявам се да дочакам утрото…

 

ДЕН 2: ВАЖНА Е НЕ ЦЕЛТА, А ПЪТЯТ, ИЗВЪРВЯН ДО НЕЯ

 

Срамежлив слънчев лъч прониква през клоните над мен. Гората под Каурчан е вълшебна – вдъхва ми спокойствие и внася още повече хармония в душата ми. Тялото ми започва да се стопля. През изминалата нощ имах чувството, че ще измръзна. Високите и усойни части на Родопа не са шега работа. Дори в разгара на лятото.

 

Когато човек потегли на пътешествие, чийто край е някъде далеч в обозримото бъдеще, трансформацията в душата му е неизбежна. Може би именно затова пътуваме. За да търсим и откриваме себе си, да се опълчваме на демоните вътре в нас. Първите няколко дни от пътуването винаги са изключително ключови – вероятността да се откажеш е огромна. Самотата, несгодите и коренно различният начин на живот са в разрез с твоето „вчера“.

Ако не се поддадеш на всичко това обаче, ти продължаваш напред. Вече няма „вчера“. Има само тук и сега. Защото от това зависи оцеляването ти. Избираш сам дали да се самосъжаляваш или да се бориш.

Закусвам на крак. Раздвижвам се, подскачайки на левия крак. После повтарям същото с десния. Все още оборудването ми е ново, но за миг си представям как би изглеждало в края на приключението. За съжаление вчера съм изгубил едната си камера.

Тръгвам. Няма умора в мен. Правя няколкочасово спускане покрай Чаирска река. Тук, в горното си течение, тя е просто един поток. Скоро навлизам в ждрелото й, а събирайки вода от други поточета, които се вливат в нея, след няколко километра вече е доста пълноводна. Във вировете й се стрелкат пъстърви. Иска ми се да уловя някоя от тях за обяд, но времето ме притиска.

 

Днес ще вали. И още по-лошо – прогнозата за гръмотевични бури и градушки най-вероятно ще се сбъдне. Съдя за това по тежките, кълбовидни облаци, в които, от известно време, наблюдавам странни фуниевидни циклони. Усещам напрежението във въздуха.

Разстоянието, което трябва да измина днес е над 20 км. Все още не мога да се отпусна и да се наслаждавам. Вглъбен съм в целта си и в стъпките, които трябва да измина до нея. Въпреки че тя не е от първостепенно значение. По-важен е пътят, извървян до нея. Надявам се в следващите дни това да се промени.

Докато размишлявам, едри капки дъжд започват да барабанят край мен. Търся подслон. Намирам се край село Грохотно. Сякаш Господ ми изпраща покрив в последния момент, преди водният ад да се изсипе с пълна сила. Откривам стар хамбар, който очевидно е необитаем. Има купа сено, в която решавам да преспя.
Унасям се преди още да се е мръкнало. За моя изненада вратата проскърцва. Забрадена жена на средна възраст надниква в сумрака, вижда ме и плахият й глас долита към мен: „Мюмюне, ти ли си?“ Едва сдържам смеха си, но със сериозен и нетърпящ възражение тон отвръщам: „Не е Мюмюн. И аз го чакам!“
Заспивам с усмивка…

ДЕН 3: ГРОХОТНО – ДЕВИН. ГОЛЯМОТО КЪПАНЕ В РЕКАТА НА МЕЧТИТЕ

 

Тази сутрин, подслонен в хамбара, в който пренощувах снощи, се излежавам до по-късно. Светлосенките по пода и стените на постройката ме карат да се зарея в мечтите си за миг. Да се върна назад във времето, да си припомня отдавна отминали случки, лица и събития. Осъзнавам, че тази ретроспекция, която правя почти постоянно, е част от цялостния процес на себепреоткриване. Усещам промяна в сравнение с предходните дни от приключението ми.

 

В тялото ми няма болка и умора. Спал съм върху импровизиран дървен нар, но в сравнение с предишната нощ, сякаш съм бил на хотел. Закусвам, събирам багажа си и потеглям на път. Предстои ми да навъртя немалък километраж. При добро стечение на обстоятелствата ми се иска привечер да съм достигнал в покрайнините на Девин, където смятам и да пренощувам. Някак си спокоен съм, защото вече предусещам свободата, която безкрайната водна шир ще ми подари само след ден. Зная, че ми предстоят неповторими мигове, в които ще плавам във водите на река Въча, язовир Цанков камък, Въча и Кричим. След това ще се спусна отново по течението на реката, докато заедно с нея се слеем в едно и се влеем във величествената Марица.

Вървя по горещия асфалт, едновременно с това съзерцавам пейзажа край себе си и занемявам всеки път, когато вдигна глава. Величествено е. За пореден път разбирам защо толкова много обичам да пътешествам. Когато човек пътешества, той не е сам. В него е частица от Бог, която ние сме свикнали да наричаме душа.

 

Дълбоките ми разсъждения за прекъснати от примамлива гледка. Вдясно от себе си забелязвам дълбок вир. Изкушавам се. А и вече определено е време за душ и освежаване. Събичам се и се хвърлям във водата. Оказва се доста студена. Не издържам много, излизам на напечените камъни, за да се стопля. След малко отново потъвам в сините води на река Въча.

Освежен, продължавам по пътя си. Все така горещо е, но сякаш не усещам онова напрежение, което изпитвах преди да се изкъпя. Достигам до скалния феномен Слона. Щракам няколко снимки и продължавам към Девин. Близо съм. Прогърмява, но не се притеснявам. Все ще намеря къде да се подслоня в случай на нужда.

В Девин се намира каякът ми. Предвидливо го бях оставил там, за да си спестя носенето му в този първи, най-тежък етап от пътешествието – Мугла, Шабаница, Старата гора. Имах нужда от климатизация и привикване към терена, а и със сигурност суровите условия щяха да са оставили своя печат върху лодката ми още в началото на експедицията. И сега щеше да има нужда я от лепене, я от цялостна подмяна.

В Девин попълвам запасите си с малко храна и батерии за челника. Знае ли човек. Може да ми се наложи да греба през нощта, ако горещините не позволят да правя това през светлата част на денонощието. Не се бавя в града. Бързам обратно към реката, за да ме поеме течението и да ме отнесе далеч от злободневието, суетата и преходното. Защото водата има свойството да отмива всичко пошло от душите ни…

За броени минути надувам каяка и разпределям товара от раницата си равномерно. Това е важна част от цялото приключение, защото неправилно разпределеният товар ще ме забави много и ще ми коства ужасно много усилие. Храната поставям в непромокаем пластмасов бидон, закрепен в задната част на каяка. Останалото са резервни дрехи, аптечка, питейна вода, спален чувал, хамак и лично оборудване. Те са в раницата ми.

Последните няколко бързея преди вливането на реката в язовир Цанков камък и укротяването й поемат лодката ми. Чувството е неописуемо. Нося се без усилие. Откога чакам този миг свобода. Навлизам в язовира. И той, като повечето планински водоеми, е със стръмни, почти недостъпни брегове. Придържам се към левия бряг. Само на 2-3 метра от скалите вече не успявам да видя дъното.

Така прекарвам остатъка от деня – редувам гребане и почивка. Докато намирам бряг, достатъчно удобен да акостирам. Малкият, закътан залив ме изкушава. Чувствам се защитен. От всички страни съм заобиколен от скала. Завет е. Недостатъкът е, че няма възможност за разпъване на хамака. Неволята обаче ми дава друга идея. Намирам няколко пръчки и разпъвам мрежата против насекоми над лодката. Ще спя в нея.

Самотата и тишината тази вечер ме карат да се отпусна бързо. Над мен се е разсипало такова небе…за чудо и приказ. Сякаш ще хвана звезда, ако протегна ръката си.

Спя блажено до 3 часа сутринта, когато съм събуден от странен шум. Нещо драска по каяка ми. Ставам и посягам към обувките си, за да огледам околността. Уви, едната ми обувка я няма. Насочвам челника си към скалата и какво да видя…лисица, захапала обувката ми. Тръгвам след нея. Поведението й е странно. Като че ли не иска да избяга от мен, а да ми покаже нещо. Възможно ли е да е свикнала с хора? Едва ли. В този район не идва никой. Пуска обувката ми и прекарва до мен повече от час. Давам и хляб.

Изтощен от среднощна емоция, заспивам…

 

 

Следва