ПАНТЕОНИ – ЧАСТ 6

Веско Лазаров

 

 

ГЕОРГИ АПОСТОЛОВ


Неговата дейност описва най-добре Мито Анков. Фамилията му е апостолска, но деянията съмнителни. Прави му чест, че отдава живота си в сражение на четата. Поклон пред светлата му памет!


Обвинения на апостолите към врачани


Повече от едно столетие Враца и врачани са упреквани за неуспеха на Априлското въстание и разгрома на Ботевата чета. Неуспех претърпява Старозагорското, а по-късно и Априлското въстание. За успеха или неуспеха на едно начинание, най-важна е ролята на тези, които го организират и ръководят. В случая това са така наречените апостоли. До тук се запознахме накратко с апостолската им дейност.

Прицелната точка на Ботева и четата беше Враца, която даде големи парични средства за купуване оръжие и приготовление на четата. Всички вярвахме, че ще намерим не само Враца въстанала, но целия Врачански окръг, а вместо това научаваме, че врачани захвърлили пушките си в нужниците, скрили се по таваните и предпочели да ги избиват по улиците, вместо да се съединят с четата...

Това не е истина! Врачани не са страхливци и предатели. Въпреки, че е забавено обявяването на въстанието по вина на Двигателят на бунта - Диарбекирският орел събитията се развивали с главоломна бързина.

В черквата нямало място за всички съзаклятници. Напълнил се двора, в който пламъкът на много свещи заблестял, помъчил се да прогони мрака на нощта, но се спрял учуден и объркан. Лицата, които беше озарил били странни. Това били лица на хора обречени на гибел, лица, върху които силата на вярата се борела с ужасът и отчаянието. Беше страшно да се гледа, но още по-страшно беше онова, което ги очакваше - безчестие, грабеж, пожар и смърт. Ужас гореше в очите на тези сурови мъже, които години наред гледаха смъртта в очите и не трепваха. Те знаеха, че техните мишци са слаби, но имаха една, която агарянците нямат - вярата им в Бога. Настъпваше нощ, съдбовна нощ пред буря. В глухата нощ прозвуча гласът на Мито Анков:

"- Братя, няма какво да се мисли! Ние сме се клели още на дякон Левски - царство му небесно! Пред него сме целували светото Евангелие, камата и револвера и сме се врекли курбан за народната свобода! Дошло е време да си направим курбана! Не е нито лесно, нито радостно, ама нема що! Четири години как сме станали комити. Може ли сега, когато е дошел реда ни и нашите братя от четата ни чакат да покажем комитската си сила и сговорност, да речем: е нека чакат! Не може братя да чакаме!"

Още не заглъхнали думите на Анков, поп Косто Боюклийски продължил:

"- Братя, бунтът се почна! Не може да бъде другояче! Клели сме се и никой от нас не ще стане клетвопрестъпник. Да се вдигнем и се бием! Башибозукът и черкезите, като вълча глутница се въртят около града ни. Ако се вслушаме, ще чуем воят им. А той е много силен. Зад тях стои царската войска с пиринчените топове, затова е толкова зла. Но спомнете си братя, че в Светото писание е казано: Бог не е със силните горделивци, а с правите, които смирено му искат подкрепа. Да се помолим за Божията подкрепа и ще победим!"

Думите му заглъхнали в одобрителен шепот. Тези силни и решителни мъже добре знаеха силата на своите кремъклийки и калпав барут. Добре виждаха, че само с юнашки сърца не се купува свобода. Единствено вярата в Бога ги крепеше.

Страшно проехтели изстрелите нощем по някое време. Градът се разбудил от тях. Вън в тъмната нощ, проблеснало заревото на пожар, но той бил нищо в сравнение с онзи пожар, който беше запален преди четири години в душите на съзаклятниците. Това беше пожар, който само смъртта може да загаси.

Една сянка се движеше внимателно покрай стоборите на задрямалия в очакване град. Кой беше този страхливец, и не беше ли се клел и той пред Евангелието да пожертва живота си за свободата на България?
Ала страхливците се броят на пръсти. Страхливците все още не успяват да заразят с отровните си думи сърцата на всички и комитета решава: Бунт! На оръжие братя!

"...и хората се чудеха на ума си - как така лесно са си изкопали сами гроба. Та нали те сами си нахлузиха примката на вратовете. Никой насила не ги карал да целуват кръста, евангелието, камата и револвера. Пък и тоя Диарбекирец не беше дошел сам. Не друг, а самите те го бяха извикали". 

"...И сам Данчев се убеждава действително, че не съществуват причини, за да се упрекват и най-малко врачанци в бездеятелност, нежелание или неготовност да помагат със свои сили на движението. ОСВЕН ТУЙ, ПРИ ВСИЧКА ВЪЗМОЖНОСТ ДА СЕ ПОДУШИ ПОСЛЕДНОТО ОТ ВЛАСТТА, НИТО В ЕДНОГО НЕ СЕ ЯВИЛА ПРЕСТЪПНАТА МИСЪЛ ЗА ПРЕДАТЕЛСТВО..." /курсивът мой! БА./ 

Врачанските съзаклятници са вярвали искрено и безпрекословно в истинността на думите и делата на апостолите. Особено на Двигателя на бунта, Диарбекирският орел Заимов. Именно тази вяра е причина за провалът на въстанието във Враца и разгрома на Ботевата чета. За да не бъда голословен ще преведа някои факти в подкрепа на твърдението ми.

Невероятният инстинкт за самосъхранение и опита им в революционните борби принуждава тези "апостоли" да вземат предварителни мерки за своята сигурност и безопасност при евентуален провал на въстанието. Всички добре знаят трагичния край на Старозагорското въстание. Вече ни е известно как завършва мисията на Заимов, Бенковски и Данчов с подпалването на Цариград. ТЕ НЕ СА БИЛИ УВЕРЕНИ В БЛАГОПРИЯТНИЯ ИЗХОД НА ГОТВЕНОТО ОТ ТЯХ АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ.

"...потвърдително № 178, издадено от сръбското дипломатическо агентство в Букурещ от което съвсем ясно се разбира, че Стоян Христович Заимов, Георги Димитриевич Апостолов, Кирил Ботев и Никола Обретенов са сръбски поданици.

В потвърдителното са написани ясно и четливо, както но­мерата на паспортите, така и времето на техното издаване:

Заимов - №75/2280 от 20 Януари 1876 година

Апостолов - №84/2289 от 1 Февруари 1876 година

К. Ботев - №81/2296 от 5 Февруари 1876 година

Обретенов - №48/2253 от 2 Януари 1876 година

Данчов - за него секретарят и сръбският консул потвърждават, че е сръбски поданик още от 1876 година."

По-късно през второто тримесечие на 1877 година, намиращите се още от края на 1876 година в Метерханата на Цариградския затвор изпращат прошение. То е адресирано до Ат. Узунов, Г. Живков, Тома Кърджиев и Филип Симидов. Въпреки това молбата им не е удовлетворена. По този повод Кирил Ботев пише писмо на Евлоги Георгиев /27 Юли 1877 година/, в което между другото се казва:

"... Г-н Христич, не че не може, но не иска да ни освободи."

Както е видно, Обретенов първи повежда хорото, на което за месец се ловят всички апостоли от Врачански революционен окръг.

Нека оставим това деяние на съвестта им, а уважаемият читател сам да прецени дали това са апостоли или апостати!

Прошенията, жалбите и писмата не спират На 29 Юли 1877 година Кирил Ботев пише писмо до Евлоги Георгиев, което в края завършва с думите: "...Мъките, които теглим, са за неописване, НО НИЕ СМЕ СИ КРИВИ, ЧЕ ЖИВИ СЕ ДАДОХМЕ В РЪЦЕТЕ НА ПОГАНЕЦА".

Все пак, в думите на младия Кирил Ботев прозвучават нотки на разкаяние. Той е един от малцината, който не описва подвига си. Нежеланието си да пише обяснява с това, че ако пише истината ще засегне много хора.

Доживелите Освобождението "апостоли", верни на себе си, описват наляво и надясно геройствата си и заслугите към Отечеството. Сами си дават индулгенции и анатемосват всички останали. Благодарение на което заемат високи постове в освободеното отечество. Те си приписват правото да бъдат съдници, даже и на своите другари. Така например, Тодорин Томов - Яврията не е Ботев четник, въпреки че докато Заимов умува, той се присъединява към четата на Веслец. Участва в сраженията до разбиването й. Отначало е признат, но по-късно е отречено участието му. Връх на безочието и лицемерието им е издаденото свидетелство на банкера на Ботевата чета и четник в нея - врачанинът Мито Цветков Бакалбашийски.

 

Свидетелство

 

Подписаните апостоли по приготовлението на общото въстание през 1876 година и съучастници от "Ботьовата чета" даваме настоящето свидетелство на наследниците на покойния Мито Цветков Бакалов от град Враца в удо­стоверение на това, че покойния Мито Цветков като член на тайния български комитет във Вратца, СТАНА ПОРЪЧИТЕЛ НА ЕДНОГО ОТ АПОСТОЛИТЕ /курсивът мой! БА/ за свободата на България, да дигне на кредит лой и пастърма, която продадоха в Румъния. С взетите пари от тая продажба се улесниха материално апостолите от Априлското въстание през 1876 година, именно: Ст. Стамболов, П. Волов, Г. Бенковски, Ст. Заимов, Н. Т. Обретенов, Г. Икономов, Ив. Данчов и др., които минаха в България да приготвят революцията и се купи оръжие и др. припаси за въоръжаването на "Ботйовата чета".

След освобождението ни, ако и да се доказа, че парите от лойта и пастърмата бяха употребени от Революционния комитет за организиране на въстанията и въоръжаване на "Ботийовата чета" които предизвикаха освобождението на България, Мито Цветков като поръчител /курсивът мой!БА/ бе осъден от съдиите на Свободна България в град Вратца да заплати сумата, за която бе поръчител, но като беше съвършено разорен /личното му участие в "Ботйовата чета/, съдебната власт продаде бащината му къща в гр. Вратца и заплати на кредиторите му.

 

30 ноември 1895 година

 

Подписали:

Апостол от Врачански окръг и участник от "Ботйовата чета"

Н. Т. Обретенов

Апостоли и поборници:

Иваница Данчов

Стоян Заимов

Христо Симидов

 

Това свидетелство е връх на наглостта и безочието им! Бакалбашийски става поръчител на "едного от апостолите". Според писанията на Иваница Данчов, той е авторът на идеята и той е закупил лойта и пастърмата. СЪГЛАСНО ЗАКОНА ТОЙ ТРЯБВА ДА БЪДЕ СЪДЕН И ВЪРНЕ ПАРИТЕ. Никъде няма документ за такава сделка! Читателят видя, че има полици, в които Бакалбашийски е задължен и се подписва като купувач - "аз платец на горните гроша Мито Цветков Бакалбаши"

След тази присъда /Август 1878 година/ Бакалбашийски е напълно разорен и след няколко години /4 Юни 1881 година/ завършва жизненият си път в пълна мизерия.

Някои четници и поборници също имат трагична съдба. На 3 Май 1906 година се самоубива Ботевия четник Пенчо Симов от с. Българене, защото му продали къщата за дългове. Остави бележка: "Борих се, освободихме България. И накрая властта ми продаде къщата и остави жена и две деца на улицата."

Илия Йолов - Ботев четник от село Ослен Криводол. След Освобождението станал горски пазач в село Тлачене. Убит от засада заради честната си служба.

На всички е известна съдбата на стария хъш Македонски.

Нерадостна е съдбата на Димитър Горов, банкерът от Букурещкия и Гюргевския революционни комитети!

Преди да умре, богатият някога Горов казал на жена си: „Ето тия три франка са останали от всичкия ми имот... "Запали ми една свещ с тях на гроба."

Злочест е краят на Димитър Паничков - печатарят печатал много от изданията на българската емиграция в Румъния. Между тях е издаваният от Ст. Заимов вестник "Михал". Последните години от живота си изживява в Свищов. Долнодунавецът /свищовлия/ Иваница Данчов събира за себе си 9 декларации, като 4 декларации са от Свищов, но за дяда Паничков не проронва и дума, въпреки че е бил Чест гост на Паничков в Браила.

Смъртта му - пише с право акад. Никола Начов - не подсети поне тези лица, които някога, бедни скитници, хапвали залък хляб от скромната му трапеза и намирали подслон в жилището му в Браила, а сега бяха добре поставени и материално, и обществено, да кажат поне две думи за него."

Докато повечето останали живи четници и семействата им живеят в недоимък и лишения, почти всички "апостоли" са на държавна служба и доживяват дълбока старост. За какво ли си говорят двама стари бойни другари - Заимов и Обретенов? Дали си спомнят, че те и техното "апостолство" струват на врачани повече от 2000 наполеона и над 30 убити?

Заимов - един Главен апостол, който не знае номера на революционния си окръг. В спомените си от м. Юли 1878 година го наименува Трети, а по-късно от Трети става Пети, а Пловдивският си е бил Трети. Каква къса памет на човек описал геройствата си с големи подробности в близо 700 страници.

Данчов пръв през 1878 година описва геройствата си в едва 130 страници, като ги издава два пъти. Човекът апостол и организатор на Ботевата чета не знае, че знаменосец на четата е Никола Симов-Куруто. В своите писания за знаменосец обявил Анастас Джумалиев.

Обретенов е по-скромен. Писанието му е също 102 страници. Затова пък неговият зет - летописецът на Априлското въстание Захари Стоянов е много по-словоохотлив.

Описаните деяния от самите "апостоли" показват, че по-скоро те са апостати. В черният пантеон те мъждукат със своите потъмнели нимби. Както и да ги лъскат в своите писания, родилните петна на някои от деянията им остават.

Нека Бог ги съди! И да им даде прошка! Прошка от врачани те отдавна са получили, но забрава за стореното - никога!

Драги читателю, когато прелистваш това скромно писание, нека помислите ти да бъдат чисти! Да са чисти, както съвестта и делата на тези достойни врачани!

 

ПАНТЕОН ИА НАРОДНАТА ПАМЕТ, ПРЕДАНИЯТА И ЛЕГЕНДИТЕ


За движението и сражението на Ботевата чета от Козлодуй до Околчица във Враца са пристигали откъслечни сведения. По това време в града е имало пет роти редовна войска - две роти, дошли преди идването на четата, командвани от Ибрахим бей, две роти дошли от Оряхово под командването на Махмуд бей и една рота дошла от село Цибър с командир Тефик бей. На 23 Май дошел Хасан Хайри бей с две дружини и две оръдия. Само богатия откуп, който му бил даден спасил града от пълно разрушение.

Привечер на 20 Май 1876 г. на площада до градския часовник била побита глава на кол, вероятно от Милин камък. След два, три дни били донесени побити на колове и разнасяни из града главите на няколко четници, които по-късно били наредени на площада пред хана на Христо Савов. Други 6 глави били изложени пред голяматта порта на старото Николачково училище /Домус чаршия/. По-късно тези глави били хвърлени от заптиетата под Табашкия мост. Учителят Мишон Тодоров и няколко баби в една нощ ги прибрали и занесли в черквата "Св. Дванадесет апостоли", тогава "Св. Пе­тър и Павел". Църковната прислужница баба Сава и поп Гено ги опели тайно и ги погребали в църковния двор.

При сражението на Клено и Купена са паднали петима четници. Труповете им турците наредили на селяните от селата Медковец, Паволче и Челопек да бъдат погребани чак след два месеца. Сбъдва се пророчеството на Ботев - "...бело ми месо по скали и орляци..."

На 23 Май били заловени в Балкана Прокопий Дянков /Свищов/ Марко В. Печеняшки /Враца/, Стефан поп Димитров /Русенско/ и Кънчо Скорчев Дрявна/. Те са предадени на полк. Хасан Хайри бей, който при влизането си във Враца, ги водел пред войската си като боен трофей.

Нека видим тези събития през очите и спомените на врачани съвременици и свидетели!

Много се е писало за Ботев, за епилога на неговата чета И причините за неуспеха на Врачанското въстание и, все пак, до днес никой не е могъл да повдигне напълно завесата, която закрива една голяма тайна, и да изясним истинските причини за този погром...

И днес ние сме принудени да правим заключенията си по новооткритите факти и догадки и онова, което е останало "да се говори" за тези събития, поради което въпросът за смъртта на Ботева и неуспеха на Врачанското въстание ще останат открити дотогава, докато не се установи самата истина...

Ето защо, искам и аз да дам някои сведения, до които съм се добрала, като преглеждах записките и отделните проучвания и научни трудове на баща ми, Васил Атанасов Бояджиев, който до смъртта си продължи издирванията си във връзка с делото, за което се бори и умря Ботев. Тези сведения намерих в негови бележки и вярвам, че ще бъдат полезни и ще се вземат под внимание и имат предвид при бъдещата работа на нашите историци в стремежа им да се доберат най-после до истината. Защото не е възможно току-така този величав и гениален замисъл и изпълнения подвиг на Христо Ботев и неговите сподвижници да бъде тъй нещастен в своя епилог. В епилога има празноти, даже и противоречия, въпреки че времето, което ни дели от него, да е още твърде кратко. Без съмнение, известна случка да се схване от присъстващите по различен начин, обаче, в основата си, истината във всички тези показания би трябвало да се покрива, а в Ботевия случай това не е така, защото, докато един казва: "Ботев бе Ударен с куршум в челото" Друг го отрича: "Не, в гърдите и Даже картата, която извадихме от пазвата му беше кървава!" Един твърди, че "куршумът дошъл от към Вола", а друг - "из високата ръж, гдето видял да бяга водачът на черкезите".

И когато това става и присъствуващите виждат и запомнят до най-малки подробности обстановката, при която е било извършено убийството на Ботева, в същото време никой от тях не забелязва, къде точно е бил ударен - в главата или в гърдите.

Баща ми е присъствувал на тържествата и на 25-годишния и на 50-годишния юбилей от смъртта на Христо Ботев, даже е участвал и в комисията, назначена да установи мястото на убийството, но не като член, а като любител. Имал е възможност да изслуша показанията на всички свидетели - Ботеви другари, но е останал с впечатлението, като че ли нещо се премълчава...

И, все пак, смъртта на Ботева остава, в действителност, неустановена!

Късно вечерта, след разпръскване на четата, а може би и на сутринта, което ще е по-вероятно, турският аскер и башибозук обхождат лобното място, което е станало гробница не само на Ботев, а и на някои от неговите другари, отсичат им главите, набучват ги на колове и, предвождани от даулджии, ги разнасят из Враца за страх и назидание на раята и за да види населението, че Ботевата чета е избита и въстанието - потушено. Най-после главите биват занесени при часовника, на чието място днес се издига паметникът на Христо Ботев и оставени там, с набучени в земята колове, а по-късно биват хвърлени в реката до Табашкия мост, откъдето през нощта ги прибира поп Гено и ги погребва при църквата "Св. Св. 12 апостоли". Днес, обаче, никой не може да посочи точно мястото, където са били погребани главите, за да се види и разреши един важен въпрос: Къде е бил ударен Христо Ботев - в гърдите или в главата.

А сега ето що пише баща ми в своите бележки във връзка с горния въпрос:

"Когато главите набучени на колове, били понесени към полицейския участък, а по онова време нашата къща е била единствената българска къща в турската махала, кадъни, наши съседки, извикали на майка ми: "Ела, козум, да видиш вашите, дето искаха да правят ново царство, ела да видиш баш-комитите!" Те насила завели майка ми да гледа през пролуката на една тараба срещу полицейския участък. Показали и две глави, които били носени най-напред и й обяснили, че едната от тях е на бимбашията, а другата на неговия ортак. Когато още беше жива майка ми, а ние тогава невръстни деца, тя неведнъж ни е разказвала тази случка, защото ние постоянно искахме да ни я повтаря. За първата глава, тази на "баш-комитата" ни разказваше следното: "След даулите вървеше един башибозук, който играеше кючек и носеше, набита на кол, глава с дупка на челото. Отзад косата беше ниско остригана, а отпред буйна и голяма малко сплъстена от засъхнала кръв. Под косата на челото имаше голяма дупка - рана със съсирена кръв. Лицето беше обрасло с брада, а очите затворени." За другите глави тя добавяше "Имаше подобно още една глава, но без рана, а останалите глави, които разнасяха, бяха различно обръснати и остригани. Повечето бяха без шапки. Внесоха ги в участъка. На мене ми стана лошо и припаднах. По-късно чух, че главите били хвърлени зад Табаните в реката и че някой ги прибрал през нощта."

"Като ученик в отделенията, - бележи баща ми - аз учех в училището, което се намираше в двора на църквата, "Св. Св. 12 апостоли". Когато щяха да поставят новата камбанария, беше необходимо да се изкопаят четири дупки за краката на камбанарията, които бяха разположени две до зида към улицата, една до навеса пред клисарницата и една срещуположно. Тогава, при разкопаването, работниците извадиха от едната дупка няколко глави, на които никой не обърна внимание, защо са те тук, как така са закопани само глави и пр. Тези глави бидеха наново закопани до крайния устой към улицата на камбанарията, почти до самия зид. Тук имат думата нашите историци. Аз съм длъжен само да съобщя този факт."

Най-великият син на България, гордия и недостижим поет "революционер, който стъпва на Българска земя с бляскава сабя в дясната ръка и изкомандва: "За клетва!", подканяйки с нея другарите си да се закълнат във вярност и целунат свещената земя, остава верен до край на клетвата си: "Братя, да тая земя, която ще прибере нашите кости, когато ще за свободата на целокупното ни отечество!.

Неговия девиз завинаги е "Свобода или смърт!" Но кога ще узнаем най-после цялата истина за тази смърт и кой ще ни каже, от кого и как е убит Ботев?

Подло убийство из засада. Разгромяване на четата. Родолюбиви сърца тръпнат в уплаха. Главата на войводата-герой е набучена на кол и заедно с главите на героите от Милин камък се разнася из Враца за страх и трепет на раята. След тая респектираща демонстрация, главите са хвърлени в барата под града.
Искам да изнеса още един факт, който никому, досещам това, не е известен и който заслужава внимание, макар, че за сега не мога напълно да го документирам. Изнасям спомена и то твърде отдавнашен.

През 1899 и 1900 учебна година баща ми бе пратен за Директор на класното училище в Бяла Слатина. Тук ние се запознахме с един бивш четник на Ботев, който се бил преселил, доколкото си спомням, от Павликени и имаше доста имот в Бяла Слатина. Този четник е Кольо Черкеза. /БА/

Не един път тоя човек е разправял за последните часове на Ботев... Четникът разправяше...

"Смъртта на Ботев е изпълнена с тайнственост... Мъгла покрива всичко... Пронизан с куршум в челото. Тъй знаем всички... На моя въпрос какво стана с трупа на героя, защо няма никакви положителни сведения, за това четника каза нещо, което не мога да изнеса... Струва ми се, че в тая покрита с тайнственост смърт има нещо велико и легендарно. И в тая скъпа жертва и саможертва се таи най-вече обаянието на Ботева, което възпламенява и пленява душите и сърцата на нашата младеж, за да остави там дълбоки следи и до края на живота..." 

В едно интервю, взето от Димо Сяров, Стоян Заимов е потвърдил, че не е виждал главата на Ботев. По този въпрос той е отговорил:

"Може да съм писал някъде подобно нещо. Опровергайте го. Аз лично не съм видел главата Ботева. Подведе ме друг, който ми разправи тази измислица. За смъртта на Ботева слушайте само това, което пише Обретенов..." 

На 20 Май 1919 година в бръснарницата на турчина Акията, на площад Ботев във Враца, няколко студенти чакахме редът си да се обръснем. Акията беше собственик и сам бръснеше. С него бръснеха и двамата му синове, а третият син, който беше анормален, чистеше помещението. По случай Ботевите тържества в града имаше дошли около 2000 души Ботеви поклонници. Тема на разговори между поклонници и граждани беше: "Кой уби Ботев?". На същата тема в бръснарницата се водеше горещ, интересен разговор. Някои казваха, че Ботев е убит от Димитър Мазната за да му вземе парите, затова сега "Мазните" са богати; други, че го убил черкезин в колибата на едно лозе във Веслец; трети, че двама овчари от Челопек го уловили, взели му чантата с жълтиците и го хвърлили в "Ямата" на Свинския връх над Челопек; че... и прочие и прочие. В разговора се намеси и Акията. Той каза следното:

Говореше се между нашите турци, че турчина Мустафа Чауш - "Мустафето", който в турско време е бил началник на полицейската охрана на врачанския каймакамин е убил Ботев. По време на строежа на паметника на Ботев във Враца 1890 година е имало съдебно следствие срещу Мустафа. Скоро то било прекратено "по липса на доказателства". По случай 25 годишнината от смъртта на Ботев 1901 година, по инициатива на Васил Кънчов, врачанин, Председател на Народното събрание, била назначена комисия, която да издири и уточни на кой връх е убит Ботев и кой го е убил. Мустафа пак бил разпитван. Това се разправяше от Цено Монков, агент в Общината и Мито Данчов - старши стражар във Врачанско околийско и полицейско управление, но "немалко доказателства". Откъде се бяха породили съмненията против Мустафа? През "Рамазан" - турски религиозен празник, ние турците си правим "госте". Едно семейство отива на гости в друго и после обратно. Ние имаме родство с родът на Банярците и затова през Рамазан им ходехме на госте и те идваха у дома. Еднаж бяхме на гости у Юсеин Банярски, който в турско време бил близък на каймакама и кадията. Взел активно участие при преследването на Ботевата чета. Нападали са откъм мина Плакалница. Юсеин каза:

"На другия ден след разбиването на четата, Мустафа Чауш, който беше взел участие в битката с четата в планината, като командир на сборен отряд черкези и башибозуци, ми донесе глава с брада и каза:

"Това е главата на войводата!"

Аз заповядах тя да се постави при другите глави край шадравана. От къде Мустафа е взел тази глава и до днес не знаем.

Всички турци във Враца разказваха, че Джамбулет е убил Ботев, веднага след тази битка е убит и Джамбулет. Есента на 1912 година - продължи Акията - при спор между Мустафа, тогава му казваха Джамбаз Мустафа, защото беше търговец на добитък, с брата на Никола Войводов, Димитър или Христо, ударил с бастуна си Мустафа по главата, вследствие което наскоро починал."

Това е записал в спомените си Тодор Бучински.

Родолюбието и признателността на врачани към героите е пословична. За това говори факта, че през 1879 година, в отговор на писмо-апел, са събрали волна помощ и дарили 102 франка за построяване паметник на Васил Левски в София. Събраната сума е изпратена, съпроводена с писмо /20 Март 1879 година/. В него се проявява интерес към майстора и какви средства ще са нужни за построяването на паметника. Мотивът за това питане е желанието на врачани да издигнат паметник на Ботев, който е загинал във Врачанския балкан.

Със средства на признателните врачани е построен паметник на Ботев, открит на 22 Май 1890 година, който:

"... е и първият скулптурно-архитектурен паметник, издигнат след Освобождението в Княжество България, при това за увековечаване на българин." 

Четири бронзови глави на Ботеви четници, набучени на кол, стоят от четирите страни на почетен караул около своя войвода.

Български юнаци от небесата виждахте вашите тела, оставени на жаркия пек и хищниците. Не бяха виновни братята ви, а агарянците, които забраниха да бъдат положени вашите тела в майката земя, за свободата на която отдадохте живота си. Вашите глави, набучени на кол, вместо ужас, пораждаха гняв и смелост у братята ви - роби.

Когато възкресяваме безсмъртието на тези велики дни, трябва да знаем, че това е времето за сбъдване на една вековна, изгаряща мечта. Мечта, към която са били устремени върховните усилия и незабравимите жертви на най-достойните български чеда. Тези чеда, които гледаха на безкористния си подвиг с чистите очи на обречени жертви за свободата на Отечеството.

Може би никога не ще открием истинския гроб на Ботев, за да сведем глава и се поклоним. Но великия му завет, разпръснал мрака на робството продължава да сияе в душата на народа. През тази епоха пачето перо и бунтовническата сабя на Ботев станаха съдба и свещенодействие за най-достойните синове на нашия народ.

Днес много паметници, като пътеводни звезди бележат пътя на Ботев и неговите юнаци. В деня на 135-тата годишнина задълбочено трябва да размислим за неизмеримото величие на жертвите за постигането на петвековната ни мечта

 

ДА БЪДЕМ СВОБОДНИ!

Забележка: Публикацията на книгата спира дотук. Считам, че с нея е показана нейната същина. Останалото са допълващи авторски изследвания.

Алекс Болдин