ПАНТЕОНИ – ЧАСТ 4

Веско Лазаров

 

 

 

ПАНТЕОН НА БЕЗПЪТИЕТО В ТЪРСЕНЕ НА ВЕЛИЧИЕ И СЛАВА


АПОСТОЛИТЕ

АПОСТОЛ - произлиза от гръцката дума Апостолос, която означава Изпратен, лице, което се е отдало самоотвержено на някаква идея.

АПОСТАТ - от гръцкото Апостатес, което означава Отстъпник, Изменник, Вероотстъпник.
Както вижда уважаемият читател само една сричка в окончанието променя изцяло поведението на лицето, за което е употребена тази квалификация.

Апостолите са библейски личности. Те са отдадени изцяло на проповядването на Христовото учение. Те са били всеотдайни проповедници сред хората, а повечето от тяхстанали мъченици на Христовата вяра.

Освен за вярата, през Османското иго в България се явяват апостоли, които проповядвали и се борели за свобода и човешки правдини.

Първият апостол, носещ достойно това име, е Васил Левски /Дякона/. Животът му е отражение на българската народна съвест - правдини, вяра, идеал, исторически възход на всичко омайно, истинско и добро.

С безпримерната си дейност, с величието на подвига си, с безподобната си смелост и хладнокръвие, с готовността си за саможертва пред олтара на Отечеството е пример за подражание.

За трудностите в апостолското си дело и всеотдайността му в служба на Отечеството, на 1 Март 1871 година той пише: "Аз съм се обещал на Отечеството си жертва за освобождението му..."

Във вечния копнеж за свобода Левски не познава дрямка и почивка, не вкусва от блаженството на покоя.

Нравственият образ на Левски, безкористието и скромността му се виждат в тефтерчето му. Един документ за чист и добродетелен живот. Той служи на делото безвъзмездно, защото знае, че служи на своя народ, търпи лишения и несгоди защото вижда, че народа страда, носейки ярема на игото. Народът знае за апостолската му дейност, ехо от която стига и до турските власти.

Право е казано, че когато другаруваш с човек на път или в неволя, тогава го опознаваш. Препоръчаният от Каравелов за пръв помощник Димитър Общи се оказва лекомислен, своеволен човек - фатален помощник на Апостола. Другият му помощник - Ангел Кънчев, за да не престъпи клетвата, сам слага край на живота си на Русенската скеля. Двама помощници за цяла България!

Апостолът не може най-сетне да избегне предателството и бесилото, за да бъде обезсмъртен в съзнанието и паметта на цял народ.

След обесването на Апостола, организирането на революционна мрежа и комитети заглъхва. Заглъхва, за да избухне с нова сила, само след няколко години.

Революционните борби и въстания на поробените народи в Османската империя не стихват. Въстанията в Босна и Херцеговина възкресяват надеждите за освобождение на България. По решение на Букурещкия БРЦК набързо и неорганизирано избухва въстание, жестоко потушено с насилие и удавено в кръв. Новоизлюпеният Гюргевски БРЦК решава да продължи изграждането на революционни комитети. България е разделена на четири революционни окръга. За всеки окръг са определени апостоли.

За трети революционен окръг със седалище Враца, са определени двама апостоли - Стоян Заимов и Иваница Данчов.

Нека запознаем по-обширно читателя с житията и апостолската дейност на тези личности!

 

СТОЯН ЗАИМОВ

 

Роден на 12 Август 1853 година в град Чирпан. Ражда се полусирак, защото месеци преди това баща му е бил съсечен от турци-разбойници. Завършва Старозагорското петокласно училище. Заимов става учител в хасковско училище, чийто главен учител е ломчанина Петър Берковски. Последният е бил добър приятел с Левски. При пристигането си в Хасково Апостола и Берковски основават революционен комитет. Заимов не е чужд на делото.

След обесването на Апостола като негов заместник на сцената излиза Атанас Узунов. Той решава сам да изпъл­ни смъртната присъда над хаджи Ставро Примо. Покушението не успяло и Узунов бил заловен.

Новите обувки на Заимов и лекомислието на Узунов, стават причина за осъждането му на вечно заточение в Диар Бекир и поставят началото на революционната му дейност. Ето как става това:

При тръгване за дома на хаджи Ставро Примо за изпълнение на смъртната присъда, Атанас Узунов обува новите обувки на Заимов. След залавянето му, турските власти обявяват награда за този, който познае намерените вещи у Узунов. Обущарят, който е направил обувките ги е познал и се изповядал пред духовния си пастир поп Аргир. Последният отива в Конака и съобщава за изповедта. Веднага затворили Заи­мов заедно с колегите му Петър Берковски и Мирчо Попов.

Само девет месеца след заточението в Диар Бекир /25 Ноември 1874 година/ Заимов избягал от там, като купил паспорта на полският емигрант Антон Бенковски. По повод на това бягство, Ботев пише във вестник Знаме следното:

"...нашите мъченици в Диар Бекир са хвърлени отново в хладните и безчовечни турски тъмници. Причината за това било побягването на двама от заточениците, които се не знаят нито где се намират, нито какви са станали..."

В писмо до Иван Драсов от 1 Март 1875 година, Ботев пише:

"Диарбекирските братя са направили твърде зле, дето пишат, че са побегнали. Тамошните арапи казват пред правителството, че са се удавили."

През Януари 1875 година пристига в Букурещ.

"Всички са във възторг от подвига му, а Стефан Стамболов в момент на несдържан екстаз му подарява новото си бело астраганено калпаче, което бил купил в Одеса и нарича Заимов "Диарбекирски орел".
От казаното до тук става ясно, че заточениците в Диар Бекир са били на свободен режим. Беглец е не само Заимов, но и още един заточеник. Афиширането на бягството им е станало причина за засилени репресии спрямо останалите заточеници.

На нареченият от Ст. Стамболов "Диарбекирски орел" много му харесва това определение. Започва да го изпол­зва наляво и надясно, още повече, че той е първият "Диарбекирец" в редовете на българската емиграция в Румъния.

Облеченият в ореола на "Диарбекирски орел" му е мно­го лесно да се издига в очите на хъшовете в Румъния.

Разказва Заимов и сам почва да вярва на думите си...

До този момент, а и по-късно той не е ловил огнестрелно оръжие. Врачани му купуват револвер и нож, които той никога не е използвал по предназначение. Изключение правят изстрелите в нощта на 19 Май 1876 година. Даже след крахът на въстанието, когато го залавят турците, единственото му хладно оръжие е една нащърбена мотика. Но, за това ще говорим по-нататък!

В средата на 1875 година отива в Браила, където издава хумористичният вестник Михал, който Ботев нарича парцал, а Заимов - теле. На 12 Август 1875 година обновеният в Букурещ Централен комитет възлага на Заимов да подпали Цариград. Подпалването трябвало да бъде начало на въстанието.

За подпалването на Цариград, в средата на Август 1875 година заминават с параход Гаврил Хлътов, Иваница Данчов и още двама човека. Заимов пътува с паспорт на името на Антон Драганов. Групата престояла 15 дена в Цариград без да свърши работата, за която била изпратена. В планът на групата влизало дори убийството на султан Азис. С това убийство се заел лично Гаврил Хлътов.

Докато мъдрували в Цариград, въстанието в Стара Загора избухнало и зверски потушено. Цариград и султан Азис останали непокътнати, а Заимов и Данчов заминали с английски параход за Румъния.
Прибрали се в Гюргево, където са основали Гюргевският комитет. За членове на комитета са подбирали само "свои" хора.

"Само по препоръка на властимеющите се приемаха за членове на комитета лица, които още с нищо не бяха доказали бунтовническите си способности... Така например Гаврил Хлътов /Бенковски/, Иваница Данчов и Никола Славков бяха приети по препоръка на Стоян Заимов". 

Врачани, в лицето на Мито Цветков, са разполагали с доста солидна сума. Това е добре дошло за апостолите в "Казармата", които спокойно се разполагали с тези средства.

В писмо от Декември 1875 година до свой приятел в Русе Н. Обретенов пише:

"Помисли ти и приятелите какви патриоти има по онези страни, те изпратили човек за апостоли, а нашите русенци не могат да съберат пет пари".

1-100 наполеона за Търновския комитет, сумата е похарчена за бинокли, компаси, карти, револвери, ками и пътни на апостолите от Гюргево до Търново

II - 100 наполеона за Сливенският комитет похарчени за същата цел

- 75 наполеона за Панагюрския комитет – похарчени за същата цел

- 50 наполеона за Софийския комитет - похарчени за същата цел"

Съществуването на последния /Софийски/ комитет е съмнително, защото определеният за апостол Н. Славков е хванат от турските власти в с. Калугерово, преди да пристигне в седалището на комитета /БА/.

Освен това около 200 наполеона е похарчил Врачанския комитет за отопление, осветление и наем за "казармата" в Гюргево, за покупки на военни карти, бинокли, компаси, револвери, саби, ками, пушки от най-нова система и "пътни" на апостолите от Гюргево до центровете на окръзите им. Горната сума е похарчена от Мито Цветков делегат на Врачанския комитет в Гюргево. Предметната сума е похарчена във вид на заем, но и до ден днешен заемите не са върнати на Врачанския комитет.

Осигурени материално от Мито Цветков, членовете на "казармата" в Гюргево продължават своите кроежи, своите планове.

"През изтеклото време Заимов ходи няколко пъти в раховските села и във Влашко и пак се връщаше. В Рахово, Берковица, Лом и Видин нямаше комитети. Такива в Раховско имаше само в селата Бяла Слатина и Галиче, през гдето получавахме пощата от Влашко." 

Апостолите П. Волов и Г. Бенковски са в Гюргево, където е и Диарбекирския орел. Оплакали му се, че нямат средства да заминат за Панагюрище. /75-те наполеона, дадени им от Мито Цветков отдавна са ги похарчили БА/. С широка ръка той им дава писмо до касиера на Врачанския комитет Ангел Йоцов. Те пристигнали във Враца на 6 Януари 1876 година и на база писмото получават 65 рубли сребърни монети "катеринки".

Интересна е съдбата на тези "катеринки". В едно писмо до Ст. Заимов от 15 Март 1876 година Бенковски му съобщава, че не е похарчил нито една от "изтритите катеринки" и ще ги пази до деня на въстанието непокътнати и в случай на победа - ще ги изпрати на султан Абдул Азис за да си изплати той дълговете към Англия.

Бенковски не успява да изпрати "катеринките" на султана, но според 3. Стоянов, в разгара на въстанието в Панагюрище събира майсторите-златари и им заповядал да обковат сабята му с "катеринките" и "да направят голям печат-държавен".

С писмо до Заимов Г. Апостолов съобщава, че оръжието за Враца е закупено и е на склад в Бекет. Ще го пренесат четниците. От Заимов се иска само като научи точният ден на минаването на четата, да изпрати петдесет конски каруци, които да превозят оръжието и четниците.

По решение на Гюргевския комитет Никола Обретенов и Никола Славков са назначени за апостоли. Обретенов за Орханийско, а Славков за Софийско. На път за там Н. Славков е заловен от турската власт в с. Калугерово.

Не изкарал и месец апостолство Н. Обретенов се завръща във Враца. Това става на 5 Март 1876 година.
"Из пътя за с. Калугерово, срещу Обрусен, Статков срещнал Обретенов, че се връща във Враца. И наистина, той вечерта се яви в града и запитан ни каза, че съзаклятни­ците в село Извор му били казали да си върви: страхували се от турците, като бил той там..." 

Така във Враца се събират четирима апостоли, без да вършат някаква революционна дейност. Врачанският комитет е объркан. Всички членове в него са били участници в първия революционен комитет, основан от Дякона. Те добре познавали революционната работа и стила на организацията, ръководена от Дякона. Самият той почти не използвал определението апостол, въпреки, че дейността му е била наистина апостолска.

Настанен в дома на баба Йота хаджи Ангелакьова той се чувства превъзходно. Ето какво пише Заимов 20 години след Освобождението:

"След като се установих в къщата на баба Йота в качеството си на главен апостол и организатор тя, къщата на баба Йота, се обърна на главна квартира, от която денонощно влизаха и излизаха тайно и явно тайни агенти и куриери на революционното дело. Всички тия куриери и агенти баба Йота приемаше и изпращаше, хранеше и поеше за своя сметка, при това отгоре даваше пари за пътя и покупка на други неща..."

"В знак на памят на годината 1876 година, на агетаторството ми във Враца на баба Йота Ангелидива от Стоян Заимов.

Москва"

Заимов живеел сам в чорбаджийската къща на баба Йота, но Обетенов и Апостолов желаят същото, а не ергенския дом на Андро Златарски, където били настанени. Започнали крамоли, претенции, капризи, които врачани се чудели как да задоволят. Виждайки безизходицата и това, че от присъствието на тези "апостоли" революционното дело не печели нищо, комитетът решил да се лиши от апостолската им дейност и да ги изпрати поживо, поздраво там от където са дошли - във Влашко.

"Всичко туй ставаше през март 1876 година. Заимов пак ходи във Влашко и се връща, пък Обретенов и Апостолов останаха скрити в къщата на Андро Ат. Златаров. Най-после около 2 Април комитетът намери за добре та изпрати във Влашко Обретенов и Апостолов, и във Враца остана само Заимов: казаните господа постоянно се караха за първенство, изявяваха разни претенции и дори един ден поискаха да се разходят свободно из градските улици без да искат да помислят за последствията. Първите двама донякъде отказваха да заминат, но, като им се каза с добро, че трябва да се махнат от Враца и като ги снабдихме с пари /по 20 наполеона БА/ - те най-после склониха". 

От това личи каква е "апостолската" им мисия, какви апостоли са и колко са милеели за делото. Своенравието им достига до там, че при възникнал спор за пари между Апостолов и касиера на Врачанският комитет Ангел Йоцов, Апостолов го заплашил с револвер.

Останал сам във Враца Заимов дава свобода на творческата си фантазия.

Заимов бил писал на Бенковски писмо, в което му съобщил, че в неговия революционен окръг всичко било готово за въстание, не можел да спира момците и др. Това писмо занесе Наум Стоянов в Панагюрище. Но види се, че Заимов бил писал още и това: че имаме пушки за продан, защото след седмица откакто Стоянов се бе върнал, дойдоха във Враца петима панагюрци. Тях бе изпратил Бенковски с писмо до Заимов и носеха 2000 турски лири да им даде пушки.

А установено е, че четата на Ботев се въоръжава преди всичко, не с друго, а с оръжието на самите врачани, което те не успяват да прехвърлят през Дунава.

По тези пратеници, които искали да купят 200 белгийски шишанета и 200 револвера праща отговор на Бенковски:

"... не 200 белгийски шишанета, не 200 револвера, но нито два арнаутски пищова не можем да ви продадем: и тук, по нас се усеща голяма нужда от оръжие, както и у вас, пари много, а оръжие малко".

В писмото си до дейците в Търново, Заимов пише:

"Април 24,1876. Братя в Търново,

Първо и последно идем да ви кажем, отберете ни, че 11 Май няма да мине без пукот на пушки в този окръг. Да дойде и сам Господ да ни каже, че трябва да се почака, няма да се слуша. Думите ни се говорят от разпалени мисли и истинност в цело. Отберете ни, ще се бунтуваме тогава. За по-голяма увереност окървавяваме писмото със собствената си кръв, знак на истинността. Ще осветиме 11 Май с народните байраци. БУНТ и БУНТ!

Отгово/ре/те с депеша: "Ще продам стоката на търговеца по вадето. Тази депеша ще ни увери, че вий сте на същото мнение.

Писахме на Панагюрци същото. Отговориха ни, че 1 Май няма да минат. Панагюрци ни пишат, че и вий сте на техното мнение.

Горната депеша ще се удари на този адрес: х. Ангел Димитров.

Поздравяваме ви за последен път. В СТАРА ПЛАНИНА ще се видим.

Двигател на бунта в Зап/адна/ България - Ст. Заимов.

НАРОДА

Няколко подписа

Със собствената си кръв се подписваме за уверение:

С. Заимов"

Други подписи, освен на Заимов няма, но и до днес кръвта върху него все още аленее.

Два дена след първото писмо, Заимов пише следното писмо:

"Братя във Влашко,

Новината е голяма. От голяма важност! Бунтът пламна в Панагюрище. Бенковски и Волов се уловили; Народът напада на правителството, избива чиновниците, разсипва правителството и ги изваждат. До днес бунтовниците казват да са до 6000 души. Един табор от 600 души от София е отишел на бунта. Само 600 души са били в голяма София и тях са пратили там. Телеграфите и железниците са пречупени, пътищата са строго завардени от бунтовниците.

Тия сведения са взети от вярно място. Човекът, който ни съобщи новината, е бил в София. Очевидеца отиването на табора, слушал за бунта в Панагюрище. Човекът е от първенците ни.

Нам не остана друго нищо, освен да дигаме и ние. Братя! Скоро, че скоро стоката проводете. Тука всичките до един, и до един наистина, от богатите вземаха живо участие в работата ни. Пари, доколкото събера, до пет-шест дни ще ви проводим. Проводихме хора за стоката, молим ви скоро им я предайте, няма да чакаме повече от 5-7 Май, ако и да бяхме се обещали до 11. Чакаме! Хора без оръжие не провеждайте, такива юнаци се намират в народа.

С. Заимов Комисията 26 априлий 1876 година."

Авторът ще даде думата за коментар на летописеца на Априлското въстание Захари Стоянов.

"...Авторът им, апостол в сърцето на България, главнокомондующи, както бяха всички апостоли, сече и хвърля с диктаторски тон, когато му скимне, тогава ще да подпали огъня и срути турската империя. В друга епоха и с по-спокойно разсъждение и научаване работите всеки би забелязал, че тоя ГЛАВЕН ДВИГАТЕЛ В ЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ е прост лафчия и нищо повече, защото сам известява, че огънят е пламнал вече в Панагюрище, пътища и телеграфи са завардени от бунтовниците, войската е смутена, а той стои още и мъти яйца във Враца. Както и да е, но мнението на патриотите в Румъния е било твърде високо за Враца, за нейните бунтовници и апостоли, ето защо и за там решиха те да тръгнат. Имало хора, които се усъмнили в думите и фразите. Прокопий Дянков разказва, че когато се решавало да стане минуването на Козлодуй - Враца, Сидер, тоя стар и горещ патриот, който предлагал Свищов - Търново да премине четата, заплакал.

- Помнете ми думите, Заимов е слаб човек, няма да направите нищо - казал той, никой не го послушал.''
"Докле ние мислехме, че във Враца ще избием лесно турците, един ден се изтърси турска войска около 200 души, въоръжени с пушки система Шнайдер...

Един ден комитетът реши да нападнем една нощ войската, да и вземем оръжието ... и в същото време да прогласим въстанието".

Но и сега Заимов показал своето твърдоглавие.

На разгорещено заседание главният апостол Заимов категорично отказал предложението на касиера на Врачанския комитет А. Йоцов да нападнат гарнизона и се въоръжат. Мотивирал се с думите: "Господа, какво ще каже Европа, че нападаме нощно време войската да й вземем оръжието?"

Докато двигателят на бунта мъдрува и пише писмата си, времето тече. От Влашко пристига хабер, да се провъзгласи въстанието, защото след няколко дена ще пристигне четата на Ботев.

"По едно време - 7 - 8 Май - известиха ни с писма от Влашко да прогласим въстанието, защото четата на Хр. Бо­тев щела на 17 същи да мине Дунава в посока към Враца. Комитетът веднага се събра на заседание и като взе предвид, че нямаше защо да очакваме пушките, пък и Сокачев не се обади никакъв, реши: още в същия ден Саво Петров и Ст. Хр. Савов да тръгнат през Рахово за Влашко, да се срещнат с подписалите писмото и да ги помолят да се отложи минуването на Ботьовата чета за 1 Юний, когато и ние ще прогласим въстанието, а до тогава Саво и Стефан да отидат до Крайова и да купят поръчаните пушки". 

Тази среща е много закъсняла и двамата пратеници се качват на "Радецки" и тръгват заедно с четата за Враца.

"... Както е познато от нашите Записки още /т.1./, Враца се считаше за трети окръг от революционният в тая година район. Тук беха апостоли: С. Заимов, Г. Апостолов, Н. Обретенов, Иваница Данчов и Спас Соколов мисля, единственият окръг, гдето имаше най-много апостоли. Заимов като Диарбекирски заточеник, старши от всички, почнал малко помалко да злоупотребява почестите, които му са отдавани от другите. ТОЙ НЕ БИЛ АПОСТОЛ /курсива мой БА/, но станал нетърпим и дребнав бегликчия, груб и честолюбив. Другите апостоли беха светци в секо отношение, вино, ракия не туряха в устата си, а той се разположил в къщата на познатата патриотка баба хаджийка и почнал моабети с мезета и манджи. По едно време достигнал до подобно съображение, щото почнал да прави заседания и скритом, от своите другари. Последните, оскърбени и докачени, теглили се настрана. Той се пуснал по-нататък и настроил врачанската революционна комисия, да ги пропъди, което и станало. По тая причина Г. Апостолов и Н. Обретенов с голям риск се впуснали по шосето и минали в Румъния през Рахово, като оставили и апостолство и ок­ръг. Това станало още в края на месец Март.

Сега Заимов останал сам в цел окръг, разпасан приготовлявал кърваво въстание, като писал писма до другите окръзи и в Румъния, както видеха вече читателите. Писал той онова, което му раждало въображението, а не действителността и положението. Панагюрище, Копривщица, Батак и цела Тракия въстанаха преди месец, царуваха, угаснаха, вече трева израстна върху пепелищата, а Заимов се мъдри още в къщата на баба хаджийка, пише кървави писма и само заблуждава другите, че на "11 - ий Май и Александър да дойде, пак ще има пукот на пушки..."

Известието за преминаването на нашата чета в Козлодуй на 17 Май, която чета врачаните щяха да срещнат с талиги, свари Заимов още разпасан.

След боя на Милин камък четата се придвижва във веслешкия район. Тук Ботев очаква въстаниците от Враца.

И така, ние имаме два въстанически лагери, на два часа далеч един от други, Ботев на Веслец с 150 души, а Заимов в черквата "Възнесение" във Враца.

Последният писал кърваво писмо, че работата му е готова, който ден поиска може да въстане, господар е на положението, играй си с турците. Другият, основан на тия известия, запътил се и дошел до гърбът на Заимова. Тръгнал на помощ, а то излезло противното. Кому да помага? Помага се на човек, който е почнал вече да върши нещо, който е дал знак за съществувание поне... 

В дните, когато Ботев напразно очаква въстаниците от Враца да се присъединят към четата Заимов упорства. Причината за това упорство е засегнатото честолюбие на Заимов, който не упорства много да бъде изпратен на помощ на Ботев, след като разбира, че трудно ще се наложи над врачанските дейци, които настояват войводата /Ботев БА/ да командва цялата съюзена чета. А такъв развой самообявилият се за "Двигател на бунта в Западна България" апостол не иска да допусне. Изглежда безумният от стратегическа гледна точка замисъл /извън пилеенето на ценно време/ да бъдат събрани всички селски бунтовници във Враца и чак тогава изпратени във Веслец, цели Заимов да отиде при Ботев с многочислена сила под негов контрол и да се наложи като "Върховен главатар".

"...Сеч и обир са почнали по сичките линии на градът, страх, трепят и второ пришествие настанало за българското население. Ни по-малко, ни по-много - двадесет български глави паднали в един час по улиците! /броят на жертвите е над 30! /БА/ И свещеник Коста, честен и благороден пастир. Заимов останал непокътнат..." 

Едва сега Диарбекирският орел разбрал, че не може да лети. Усетил колко тежко било астраганеното калпаче, подарено му от Стефан Стамболов. Беше се самоиздигнал на високо, и като не можеше да лети, много трудно беше приземяването му. Закъснялата горчива истина го принудила да слезе на земята и потърси спасение в заветното Влашко.

Понеделник 22 Май 1876 година. Лек ветрец гонеше, розовеещите от лъчите на изгряващото слънце пухкави облачета. По поречието на Дъбника се стелеше утринна мъгла. Около него, намокрена от росата, пъстрееше тревата на голяма ливада. Във въздуха се носеха песните на ранобудните птици, а в далечината се чуваше закачливия глас на кречетало от воденицата на Кольо Съйков.

На маса под чардака на хаджи Мановия хан любопитните лъчи на изгряващото слънце огряха няколко човека в бабитски каяфет, които си пиеха сутрешната ракия. Това бяха субашата (полицейския началник) на село Малорад арнаутина Асан, Дели Мехмед и Кара Юсеин. Една малка група от много потери, които плячкосваха "държавите" на врачани, търсейки комити. Те бяха нощували в хана и се готвеха да отиват във Враца.

Конете им бяха оседлани и чакаха в яхъра. По едно време към тях се присъедини и евреина Хаим, който пътуваше по търговия.

На ракиената раздумка се водеше разговор за комитите слезли на Козлодуй, убити и изгорели в колибата на Димитър Делибалта от тлаченския предводител на банда башибозуци Исмаил. Кахъреха се, че кярът им е малък, а и не могат да занесат във Враца поне една набучена на кол комитска глава.

Субашата допиваше поредното си юзче ракия, когато по пътеката покрай Дъбника се появи група хора. Тя се състоеше от четирима мъже и една висока, слаба, попрегърбена циганка със забрадка и мотика на рамо. Групата излезе на шосето под ханчето.

Циганката вървеше след мъжете.

- Бабичка гърбава, ама пъргава - подхвърли Хаим.

Групата с циганката минаваше моста на Дъбника, когато турците се загледаха след нея.

- Стара, гърбава, ама пъргава! Как мислиш Юсеин ага? Гледай я какъв е узун (дълга), черно лице, а бели крака! Виж как мъжки стъпва бабата! - обърна им внимание субашата Асан.

- Мъжки стъпва, а с фуста и шамия, Черно лице, а бели крака. Тая не е таферна! - усъмни се Дели Мехмед. – Из гората шетат комити, та трябва да се оглеждат такива хора. Дръпнеш шамията, калпак падне, хванеш мотиката - пушка гръмне!

- Аз ще проверя! - каза раболепно Хаим.

- Хаиме, запри бабата! - нареди субашата. Да я огледаме, баба ли е - дядо ли е.

- Бабооо! - викна Хаим и забърза по нея.

Бабата не чуваше и продължаваше, като поразтегна крачките. Като преминаха моста, мъжете се отбиха в дясно по пътя, който води през гората за Шаровитица, а бабата продължи по шосето из баира. Из нагорнището Хаим отново извика и се затича. Тя се извърна, видя че евреина я наближава, а седналите пред хана турци я наблюдават и се спря.

- Ела! - повика я с ръка Хаим. Когато я доближи, той взе мотиката от нея и я поведе към субашата, който допиваше последната глътка ракия. Когато Хаим доведе бабата, той я огледа със смешлив поглед и я попита:

- От Враца ли идеш бабо?

- Аха - отговори бабата с писклив глас. Закъснях, а трябваше да съм отдавна на лозето.

- Е, е, е кога и колко може, не се кахъри! Днеска няма да работиш, ще идем в града!

- Как ще така? Толкова път да бия и да не прекопая нито ред!

Субашата извади една връв и я подаде на Хаим. Той остави мотиката и хвана ръцете на бабата, за да ги върже отзад. Бабата светкавично се дръпна, свали шамията от главата и отпаса сукмана. Турците се дръпнаха изненадани и се хванаха за ножовете, защото пред тях израстна мъж с окърпени селски дрехи.

- Стойте! - извика уплашено той. Аз съм комита. Карайте ме във Враца при пашата! Не ме колете! Аз съм па­ша на комитите. Ще разкажа за всички комити във Враца и целия санджак.

- Вържете го! - ревна свирепо субашата.

Така "Двигателят на бунта" в Западна България, човекът, който пишеше кървави писма, попадна в ръцете на турците. По зла ирония на съдбата на стотина метра от ливадата, където само преди месец около 500 врачански съзаклятници провеждаха военно учение. Вместо с пушка и въстанически дрехи, той беше заловен в женска фуста и мотика в ръка.

Когато стигнаха в Мезлича субашата влезе при каймакамина Махмуд Садки бей и му докладва за заловения "паша на комитите".

- Доведи го веднага при мен! - Нареди каймакамина. След малко вратата се отвори и пред него се изправи с вързани ръце, "баш комитата".

- Кой си ти?

- Аз съм паша на комитите във Враца и целия санджак! - Махмуд бей скочи от стола и учудено попита:

- Ти разбираш ли какво говориш?

- Всичко разбирам и всичко ще ви кажа бейм! Аз съм Стоян Заимов.

Каймакаминът го изгледа продължително и плесна с ръце. Яви се едно заптие, на което той нареди:

- Да се затвори този комита в отделна одая и да се пази много строго! Кажи на паша Махмуд бей да дойде при мене!

След малко в кабинета му влязоха полковник Махмуд бей, полковник Хасан Хайри и майор Тефик бей.
- Заповядайте ефендилер! Седнете! - с голямо темане ги посрещна Садки бей и им посочи миндерите. Извиках ви да ви доложа, че субашата на Малорад залови и докара тук пашата на комитите на Враца и целия санджак.

- Де холан! Искам да го видя! - каза засмян полковник Махмуд бей.

- И вие повярвахте на този безумец? - запита майор Тефик бей.

Каймакаминът нареди да доведат Заимов. След малко вратата се отвори и в кабинета влезе "пашата на комитите".

- Как ти е името? - Запита полковник Махмуд бей. Стоян Заимов.

- От къде си и с какво се занимаваш?

- От Чирпан. Работата ми е да уча българския народ да се бори против Османската държава. Да даде султана сво­бода и права на българите, каквито имат турците.

- Ти си комита? - запита полковник Хасан Хайри.

- Да, комита съм. Паша на комитите във Враца и целия санджак.

- Кои са ти помощници във Враца?

- Ще ви кажа по-късно! Всичко ще напиша.

Върнаха Заимов в кауша. След това заптието се разтича да извика военните началници, турските и българските първенци. Всички да видят "Пашата на комитите".

Още същия ден Заимов бе изкаран пред Мезлича. Председател беше Хасан Хайри паша. Разпитваха го за помощниците му и той посочи някои от българските първенци - Иван Николакьов, Иванчо Печеняков, Димитър Бошняков и други, които нямаха нищо общо със съзаклятието.

След няколкодневни разпита полковник Хасан Хайри изпрати следното донесение:

"Враца 25.05.1876 година.

До командира на войсковата дивизия във Видин.

Комитата Стоян Заимов от Чирпан, който дошъл тука от Букурещ за да организира въстание, днес, с Божия помощ и под могъщата закрила на Падишаха, е заловен от двама башибозуци в лозята на Веслец. От разпитите му се установи, че на Врачанска, Берковска и Орханийска околии той е бил агентът, т.е. апостолът; че за снабдяване с оръжие на тая банда комити от Враца били събрани от Димитър Бошняка, Иванчо Печеняка и Иванчо Николакъов 800 лири; от Орхание чрез Славко - 70 лири като всичките били предадени на Стояна и изпратени в Букурещ; в Рахово пък, чрез Тихов, даскал Сребро и чорбаджият Цеко от Баница се събрали 185 лири, които били изпратени в Букурещ лично от речения Тихов, а в Берковица и Ломска околия парите събрал старозагорчанинът Апостооолов, но колко са били, той не можел да знае, че ако тия лица бъдат заловени и арестувани, от тях ще има да се научат още много неща.

От посочените тука лица Димитър Бошняка е изпратен във Видин, а Иванчо Печеняка и Иванчо Николакъов току що са арестувани.

За арестуването на лицата в Рахово, Берковица и Орхание, трябва да се даде нареждане до каймакамите им.

При все че Стоян знае да чете и пише по Френски, Руски и Турски, той обаче пише собственоръчно едно изложение на български език. Донасям със задоволство, че щом бъде завършено, същото ще ви бъде предоставено с превод.

Полковник Хасан Хайри" *

(* Сборник , "Хр. Ботев" - 1949 г. стр. 712-713)

Всичко изложено тук е исторически достоверно. Ето как описва случая Захари Стоянов в книгата "Христо Ботьов - опит за биография" София 1980 г. стр. 543-544.

...Като се свършило клането във Враца, той бил вече артък човек в този град... Облечен в женски дрехи - кьосеобразната му физиономия спомагала за това, - с паничка ходел, уж да проси оцет, а солдатите го побутвали от тук, от там... Добри врачански граждани, ни­кой не го предал, при всичко че под земята го дирели. Това им прави чест.

Най-после като видял, че за него няма живот, че после издигането на байрака той мърцина живей, взел една мотика и се упътил по пътя за Рахово, уж че отива да копае кукуруз... на един час разстояние вън от града има ханчета, които се казват Хаджи Манови. От вън на пейката стои билюкбашия и разказва за победите било над врачани, било над Ботьова. Ето че се подава и нашия апостол с мотика на рамо...

А ето част от обясненията на самия Заимов по повод изложеното от Никола Обретенов, писани в книгата на А. Бурмов "Хр. Ботев и неговата чета" 1974 г. стр. 595-596.

"... Това не можахме да осъществим, понеже във Вратца дойдоха внезапно черкези и редовни войски с артилерия, започна се терор. Вратца бе блокирана, по улиците турците убиха десетина българи и четниците се разбягаха, като ме оставиха в най-безпомощно състояние. След като избягах по-сетне от Вратца, облечен като овчар аз бях заловен в едно от близките села, от черкезки разезд и предаден на военните власти."

Мито Анков в "Спомени за размирните години (1872-1878)", стр. 53-54, описва случая така:

"...После узнахме това: Кога на 19 Май Заимов избягал от черквата Възнесение, крил се подред в неколко къщи, но като от вред го пъдели, най-сетне - на 22, той се снабдил с женски дрехи (сукман, престилка и шамия) и с мотика на рамо тръгнал по Раховското шосе. На хаджи Мановите ханища - 5 километра далеч от града - сварил башибозуци и черкези, които го познали по високия му ръст..."

За това, какво е писал в "изложението" от Враца и какво е казал от разпитите си във Видин можем да съдим по написаното от Б. Недков - "Турски документи за Ботевата чета. Сб. Христо Ботев" 1949 г. стр. 739-741.

"...още по-малко може да се говори за "геройството" на Заимов пред съда. Във Видин пред турските власти неговите показания вече разплитат много нишки на заговора, поради което, по думите на Видинския Мютесариф, било отбелязано "че ще избегне смъртното нака­зание, а може би ще бъде назначен на някоя държавна служба..."

Разбира се, че ако към споменатия Заимов се прояви благосклонност и същия бъде уверен, че ще избегне смъртното наказание, то той ще съобщи още много неща.

И така пътят му за Влашко свършил само 5 километра от Враца. От тук поел пътя за Видин, а от там за Русе, за да завърши с отменена смъртна присъда.

Учудващо, а да се каже и нещо по-силно, е отношението на турските власти към С. Заимов. То е в пълен контраст с отношението им към останалите съзаклятници. Ето някои примери, направили впечатление на врачанските съзаклятници:

При конвоирането на съзаклятниците към Видин, Заимов е натоварен в конска кола самичък. Почти всички останали се движели пеша с белезници или вързани един за друг със синджири.

В Берковската казарма всички са натикани в един кауш, а Хасан паша взел при себе си Заимов в отделна стая.

В Пазвантчи сарай - Видин, Заимов е затворен отделно от останалите.

В Русенския затвор Заимов пак е на почит!

"Там до самата порта извътре в една стаичка съзряхме, че беше арестуван Заимов, променен с нови европейски дрехи". 

По-късно той влиза във връзка със затворниците-врачани. Помага им с каквото може.

"...Заимов снабдяваше с пари бедните от нас. Беше забогатял. Как тъй? - неизвестно". 

"Въпреки, че защитата беше блескава, комисията пак осъди Заимов на смърт чрез обесване. Щом биде прочетено решението, туриха на ръцете му белекчета. Обесването беше отложено за след обед, а Заимов отново заведоха в затвора. В означеното време голема навалица хора се тру­паше около сарая, за да види обесването на Заимов. Бехме и ние. Дълго време всички чакахме и най-сетне беше разгласено, че със султанска телеграма било заповедано: осъдените на смърт съзаклятници да бъдат заточени в Азия до живот. И тъй Заимов спечели: ако беше обесен преди обяд, така щеше да си отиде.

В своето "Минало" Заимов пише, че преди да го бесят, на 11 Август го развеждали из русенските улици като мечка вързан със синджири, придруждавали го телялин и пр. ТОВА НЕ Е ВЯРНО /курсива мой БА/, защото както преди малко казах, още в същия ден смъртното му наказание беше заменено с доживотно заточение в Азия." 

Кога точно е заменена смъртната присъда на С. Заимов с вечно заточение не е известно.

Едни твърдят, че под натиск на световната общественост и възшествието на престола на султан Абдул Хамид, смъртната присъда била отменена още по време на съдебното заседание, други - че телеграмата за помилване пристигнала от Цариград в момента, когато Заимов бил поведен към бесилката.

Вероятно присъдата е била отменена още по време на съдебното заседание. При залавянето му във Враца, а по-късно, се вижда какво е било отношението на турските власти към него. Още при разпитите му във Видин, Видинският Мютесариф пише:

Писмо /чернова/ от Видинския окръжен Управител Халил Рифат паша До Областното управление в Русе

 

"Екстрено!

 

Второ донесение до Областното управление

 

Лицето, Заимов, на когото е било възложено от страна на революционния комитет в Букурещ да вдигне въстание срещу османската държава и българите в Раховска, Врачанска, Берковска, Ломска и Орханийска околия, както и да достави военни материали, е заловено във Враца и доведено във Видин. Тъй като се е разбрало, че същият притежава пълни сведения относно безредиците, НАПРАВЕНО МУ БИЛО ОБЕЩАНИЕ И УВЕРЕНИЕ, ЧЕ ЩЕ ИЗБЕГНЕ СМЪРТНОТО НАКАЗАНИЕ /курсивът мой БА/ и може би ще бъде назначен на някоя държавна служба; и действително сведенията, които той при разпита дал, а именно, че те /въстаниците/ се опирали дори и на руския и австрийския кабинет, се оказаха много пълни и подробни. При все че имал още неща да каже, той замолил да бъде изпратен в Цариград, та да го каже в столицата.

Разбира се, че ако към споменатия Заимов се прояви благосклонност, то той ще съобщи още много неща. Тъй като ще е необходимо въпросния да бъде призован в Русе, заедно със снетото му дознание, очакваме да наредите потребното."

Много красноречива е характеристиката, която му дава 3. Стоянов!

"...В едно е само той виновен пред нас, че не бил човек за бунтовник, както казахме, а е станал такъв, а това не е престъпление, не е негова грешка. Ни енергия, ни решителност, ни искра от бунтовнически огън е притежавал той; но при липсуването на тия качества едно е той притежавал; бил е патриот. Станал апостол и главнокомандуващ по необходимост, против волята си може би. Мъчил се е и той за добро, трудил се е, но толкова можал. Какво може да искаме от Заимов, който пушка не е хващал в ръцете си? Писал кървави писма, че тъй му кефнало, помислил, че това е звучната метода!"

"Силите не му стигнаха. Силите му не бяха достатъчни, за да съумее да организира навременната доставка на оръжие за въстанието, да окрили, да запази в пълна тайна делото. Не успя и в решителния момент да наложи с цената на всичко волята си, да поведе на решителен бой масите.

Колелото се завъртя. Бързо. Стремително. Само за няколко часа. И го отхвърли. Встрани от коловоза."