Щъркел в Индиана

 

 

 

Емиграцията е процес, който продължава цял живот. Много са нещата, с които трябва да се свиква в чужда държава, но това не е най-трудното. Най-трудното е да се почувстваш у дома. Има толкова много неща около тебе всеки ден, които ти напомнят, че не си си у дома, че единственият начин е да се осланяш на въображението си.

Помня един ден, преди много години, връщайки се вкъщи по четиристотин  шейсет и пета магистарала, видях познатия силует на Витоша в далечината. Не повярвах на очите си. Каква ти Витоша, бе Викторе? Та централна Индиана е плоска като палачинка и около Индианаполис са се ширнали безкрайни царевични полета. Софийско поле да ти се привижда - кажи речи, ама Витоша. Независимо от това, тя си беше там, на хоризонта. Копитото, билото и Щастливеца. Всичко, както си го спомням. И даже имаше снежец на Алеко. Така се бяха разположили облаците на небето над Индианаполис в тази част на магистралата. Оптическа измама, ще кажете. А аз за малко се почувствах у дома. И оттогава, има ли облаци на небето, често си представям, че съм в София и в далечината се извисява Витоша.

Когато за пръв път разказах за мартениците на приятелите си тук, те избухнаха в смях. „Какво пък толкова смешно съм им казал“ - си помислих. Американска му работа. А те ми обясниха, че смехът е предизвикан от факта, че мартеницата се сваля, когато видиш първия щъркел. Тук такива птици няма. Пълно е с най-различни видове птици в Индиана, но няма щъркели. Представяте ли си?! Казаха ми, че ако не искам да нося мартеницата цяла година, трябва да отида в зоологическата градина, за да видя щъркел в клетка. Сви ми се сърцето. Къде съм попаднал?! Та тука я няма птицата на щастието. Птицата на семейния уют. Няма я птицата, която донася на крилете си пролетта.

Оттогава мина много време. Но всеки месец март си спомням за този нерадостен факт, когато идва време да сваляме мартениците. Първо започнахме да ги сваляме на трийсет и първи март. Това вършеше работа, но не беше истинско. Какво е тридесет и първи март? Просто ден от календара. Какво е щъркелът? Той е птицата, която донася на крилете си пролетта. Видиш ли го, независимо на коя дата, пролетта е вече тука. Това винаги ми е липсвало досега.

Природата в Индиана е много красива. Нищо, че няма планини и щъркели. Тук е страната на езерата, полята и горите. Множество реки лъкатушат през индианските царевични полета. По бреговете на реките има красиви, залесени паркове.  В горите често са закътани живописни езерца. Има четири големи езера, ширнали се в централната част - Морз, Гайст, Ийгъл креек и Мънро. От тях само Мънро е напълно естествено. Останалите си имат по една дига, която да задържа водата. Красива е Индиана по свой си начин. Не е като България, но пак си е красива, стига да отвориш сърцето си за нейната красота.

В първите години на емигрантския живот бяхме прекалено заети да обръщаме внимание на природни забележителности. Излизахме по паркове и градинки, когато имахме свободно време, разбира се, но не сме осъзнавали  колко този контакт с природата ни е бил необходим.

Постепенно свободното време се увеличи. Аз свикнах редовно да си правя колоездачни обиколки в тукашните кварталчета, които повече приличат на китни малки селца, с разположени между тях паркове. Сложих и джакузи на терасата и често сутрините ми започват именно там. Така мога да се отпусна, наблюдавайки природата навън.

С годините ранното ставане стана рутина за мен. Емиграцията в началото е като война в тила на противника. Всеки ден се събуждаш с очакване на поредната среща с неприятеля. Не, че хората не са приветливи. Точно обратното. Приветливи са необичайно много за всеки, дошъл от Европа, а пък за емигрант от България са си направо вечно ухилени идиоти. Това е от неразбиране и страх. Може да се посвети не един разказ на американската усмивка. Тя има дълбоки културно-исторически корени и е пряко свързана с начина на живот и светоусещането на американците. Сега те за мен не са идиоти. Но това отне години, за да го усетя със сърцето.

Първите години емиграция не прощават. Културният шок остава завинаги да напомня за себе си. Част от това напомняне е неспособността ми да спя до късно.

Тази съботна сутрин започна както обикновено в джакузито. Когато се отпуснах в топлата вода и огледах привичната картина в задния ми двор обаче, веднага усетих, че нещо се е променило. Ятото патици както винаги се беше разположило по бреговете на малкото езерце. Дърветата протягаха голи клони към зазоряващото се небе, на което не се виждаше нито един облак. Тревата в двора беше бледо жълтеникава, а температурата - обичайната за последните няколко седмици, близка до нулата.

Определено имаше някаква промяна, но аз още не можех да я разбера. Просто я улавях със сетивата си на някакво подсъзнателно ниво. Най-доброто в такава ситуация е да се отпуснеш максимално и да оставиш мислите ти да текат свободно. Не се бориш да разбереш, а оставяш разбирането самò да изплува в съзнанието ти. Така и направих, и първото, което осъзнах, бяха пойните птички. От няколко седмици ги чувахме да чуруликат навън, но днес гласчетата им имаха някаква нова нотка. Нотка на радост, сила, предизвикателство, ако щете. Малкото птиче с червена качулка на главата, което тука се нарича кардинал, се показваше пред годеницата си. Чуруликането му беше изпълнено с множество кряскащи звуци и всеки път, когато отвореше човчицата си за поредната силна нота, то размахваше крилца, изпъчваше гърди и протягаше шийка напред. Чудех се, на какво ми напомня цялата тази картина, докато не се сетих как веднъж наблюдавах ястреб, атакуващ по-малка птичка. Ястребът се стрелкаше на височина над жертвата си и атакуваше от там, като източваше шия и надаваше специфичен крясък. Възможно ли е малкото качулато кардиналче да се прави на ястреб за пред годеницата си? Напуши ме на смях.

После забелязах и странното поведение на гъските. Някои от тях се бяха накачили на покривите на околните къщи, откъдето се спускаха върху събратята си с шум от пляскане на криле и ги подгонваха по езерото. Сетих се, че гъските обикновено стават много агресивни през размножителния си период.

И ето че изведнъж съзнанието ми се отвори. Слух, усещане, зрение и мирис се сляха в едно и изгряващото слънце освети първия ден на пролетта в Индиана. Кленът на двора беше напъпил, зеленината в тревата набираше сила, въздухът миришеше на пролет и нямаше никакъв помен от зимните виелици, независимо, че тук-там по земята все още се топеше снегът.

Чу се шум от мотор на самолет. Тренировъчната Чесна от нашето квартално летище се появи над къщата със спуснати на втора степен задкрилки, махна ми с белите си крила и зави, за да се позиционира на глисадата за кацане. Разбрах, че вятърът е южен, защото само в този случай самолетите кацат над нашата къща.

По-късно пихме чай на предната тераса, огрята от лъчите на изгряващото слънце. Бяхме аз, жена ми, дъщеря ни, която ни е на гости от колежа за празниците, и кучката ни, Джина, която лежеше срещу нас на тревата и вместо да си проси сладки хапки, както ù е навикът, просто ни гледаше, примижавайки с изплезен език. Беше ни хубаво заедно, макар и да не си приказвахме за нищо. Всеки един се радваше на първия пролетен ден, на това, че зимата си е отишла, и всички сме тука заедно отново.

Тъкмо си помислих, че е време да сваля мартеницата и жена ми донесе нейната. „Искам да я окача на някое дръвче“, ми каза тя. „Разбира се“, отговорих ù, „нали днес е първият пролетен ден“. И дъщеря ни беше там и усети заедно с нас, че това е денят за сваляне на мартениците. Всички го почувствахме и беше невъзможно да не се усети, защото го знаеха даже и гъските по брега на езерцето.

По-късно през деня направих първата си обиколка с колело за тази година. Минах по познатия маршрут и седнах на любимия си повален дънер. Вече знаех, че пролетта е дошла и се наслаждавах на все нови и нови доказателства за нейното идване. Мравките, пълзящи делово по кората на дървото, почукването на кълвачите, малките синички цветчета, подали се от земята, първата пеперуда за годината и брястовете по брега на Бялата река, които незнайно защо ми изглеждаха особено живи днес. Сложих ръка на кората на дъба до мен. Исках да почувствам зараждащия се в него живот. Сравних усещането с това, да докосна мъртвия дънер, и знаете ли, дънерът беше по-топъл от живото дърво. Независимо от това, докосването до дървото излъчваше живот, също както топлината на дънера. Дълго си мислех защо е така; и разбрах, че дънерът не е умрял. В гниещата му дървесина живеят милиони насекоми и червейчета, които имат нужда от топлината на гниенето му. А дървото е по-хладно именно защото е живо и в момента носи живителни сокове от земята през стъблото си към премръзналите през зимата клони, отдавайки им цялата топлина, която е събрало, за да могат час по-скоро да напъпят и да се разлистят. И дървото, и дънерът са живи, защото е дошла пролетта и е дала живот на всичко.

И днес разбрах, че не съм видял Чесната от нашето летище, на която толкова пъти съм летял и аз самият. Този ден видях първия щъркел, долетял във Фишерс, Индиана. Отне му петнайсет години да дойде тук. Или може би на мене ми отне петнайсет години да го видя. Все едно.
Честита пролет на всички!

 

 

 

Есето е взето от литературния сайт "Откровения" с любезното съгласие на автора.