КЪСМЕТЪТ НА КЛОЗИНСКИ

разказ от ВИКТОР ХИНОВ

 

 

 

- Идва есен - помисли си старият Клозински.

От тридесет години вече живееше в Чикаго.

Можеше безпогрешно да усети идването на есента. Особено тук, на любимото му място. Брега на езерото Мичиган. Тук мощта на човешкия гений, въплътен в бетона и желязото на величествените небостъргачи, надвиснали над вечно задръстената с коли крайбрежна магистрала, се изправяше лице в лице със спокойното великолепие на голямата вода. Тя е била тук, когато това място е било още миризлива блатиста местност, известна на местните индианци с растящия тук чесън, наричан от тях „чикагуу” или миризлив лук. В тази вода са се отразявали пламъците на горящия град по времето на Големия пожар след построяването на Чикаго за пръв път. Водите на езерото крият много мрачни тайни от времето на Първомайската стачка на Чикагските работници, сухия закон и мафиотските войни. Езерото ще бъде тука, много години след като и последният небостъргач се изравни със земята, бреговете се покрият със зеленина и отново разцъфне миризливият лук. Гордостта на небостъргачите се сблъсква със спокойно-презрителните води на Мичиган. Може да тичаш или да караш колело в крайбрежния парк, наслаждавайки се от едната си страна на Чикаго, отразяващ се в Мичиган, а от другата - на Огромното езеро, отразяващо се в стъклата на сградите.

Старият Клозински не можеше да тича или да кара колело. Той обичаше да се разхожда по брега, да посядва на пейките и да се припича на слънце, обдухван от вятъра, дал другото, по-малко известно име на града. Windy city или „Ветровития град”. И днес нещо в цвета на езерото, нещо в хладинката, доловена във вятъра, нещо в слънчевите лъчи, които не топлеха вече толкова силно, както и куп други неща, които той не можеше да обясни със съзнанието си, а само усещаше, му подсказа, че лятото свършва и идва ранна есен.

Както си беше седнал на пейката, старецът започна леко да позадремва. Езерото и града се размиха и съзнанието му се отнесе в далечната есен на 1939 година, когато житото, изгоря по полетата на Полша, подпалено от немските бомби.

За него лично войната започна, когато еврейчето Леон, с когото си играеха понякога на футбол в родното му село, дойде при него и му каза:

- Немците идват и твоята глава ще се търкаля в праха.

Той, тогава 12-годишен хлапак, го погледна уплашено, но се окопити и отвърна.

- Сигурно искаш да кажеш, че и на двама ни главите ще се търкалят.

- Не - ухили се еврейският хлапак.

- Ние, евреите, имаме пари. Ще им дадем малко и ще ни оставят намира. А главите на бедняците ще се търкалят в праха.

Той знаеше тогава, че Леон е прав. Евреите имаха пари, ходеха на платени училища, свиреха на пиано, носеха обувки през лятото и винаги купуваха и продаваха всичко. Сигурно и сега ще откупят главите си.

А баща му нямаше много. Нивата, кончето, кравата, някоя и друга кокошчица и куп дечурлига. Той и сестра му бяха най-големите. Помагаха на родителите, колкото можеха. Баща му все кълнеше лошия си късмет и вечната немотия. Така той още от малък научи, че късметът е най-важното нещо, но поради някаква неизвестна на него причина той беше отказан на всички мъже от семейството Клозински. Те работеха и правеха всичко, което и другите мъже правят, но винаги получаваха по-малко. Майка му никога не кълнеше късмета си. Беше усмихната и приветлива. Винаги се втурваше първа да помага не само на свои, но и на чужди. Беше добродушна и много хора я смятаха за наивна. Говореха зад гърба ù, че такава хубавица би могла да се омъжи за по-богат селянин. Но тя самата винаги казваше, че има страхотен късмет с баща му - не е пияница и е работлив.

Когато немците дойдоха в селото и тръгнаха по къщите, не подминаха и техния дом. Немски офицер, придружен от двама войници с автомати, се изправи господарски пред баща му и му заповяда да подготви едно от по-големите си деца за изпращане в Германия. Каза, че трябва да бъде той или сестра му. Ако до утре детето не е готово, баща му щял да отговаря по законите на военното време.

След като немците си тръгнаха, баща му го отведе настрани и му каза:

- Ти чу всичко, нали? Ти ми кажи, кого трябва да пратя - тебе или сестра ти?

Сърцето му се сви тогава. Леон беше прав. Неговата глава щеше да се търкаля в праха, защото той е момче от рода Клозински. И носи проклятието на мъжете в този род. Ето, че лошият късмет го настигна и него. Пое си въздух, както често правеше баща му и отговори:

- Аз трябва да отида. Не тя. Аз.

Тогава беше само на 12.

На следващия ден го взеха от къщи. Беше си събрал нещата сам. Майка му и баща му го убеждаваха, че отива на работа в друга страна и че може пък всичко да е за добро. Казваха му, че там ще се погрижат за него, ако работи усърдно. А в неговите мисли се въртеше: „Моята глава трябва да се търкаля в праха, за да бъдат всички други добре.” Не можеше да повярва, че баща му и майка му не разбират къде и за какво отива. Хората непрекъснато си шушукаха какво става зад дебелите стени на манастира, превърнат във временен затвор. Никой не знаеше какво става с тези, които отиваха в Германия, но, съдейки по подмятанията на германците, тяхната съдба не беше за завиждане също. А родителите му продължаваха да го убеждават, че германците ще се грижат за него и че той ще работи нещо като ратаите в село, за облекло и храна. Той не можеше да разбере какво става с родителите му и защо не виждаха те очевидните за всички неща. Помисли си, че може би го казват, защото искат да го успокоят. Това му помогна да издържи и да не заплаче на тръгване. Потърси с поглед сълзи в очите на майка си, преди да завие зад ъгъла и не видя нищо.

А в манастира се убеди, че това, за което се шушукаше, не отговаряше съвсем на истината. Нещата бяха много по-страшни. Затвориха го в една килия с шест други деца като него. Използваха ги за проверка на алкохола, който пиеха. Немците не бяха сигурни дали няма да им пробутат отрова в храната или алкохола и караха децата от килията да пият бира и водка и след това чакаха 12 часа, за да видят дали някой от тях ще умре. Караха ги да пият много и той непрекъснато се чувстваше гадно. Повръщаше му се и го болеше глава. Но поне беше жив.

Веднъж в месеца позволяваха свиждане. Родителите на другите деца им носеха храна. Разбира се, не всичко стигаше до затворниците, но и това, което стигаше, им помагаше да преживеят. Най-вече с мисълта, че някой там мисли за тебе. Неговите родители дойдоха само веднъж. Не му донесоха нищо, а на въпроса му защо, му казаха:

- Ама те трябва да ви хранят тука. Нали работите.

Това беше последният път, когато ги видя. Дълго плака в нощта след свиждането, а на сутринта се събуди с мисълта, че е съвсем сам на този свят. Разбра, че само лошият късмет на семейството му е тук с него. Помисли си, че никой не го иска и той сигурно трябва да умре. Усети жалост към себе си. После в него се надигна злобата. Защо трябва да умре? Заради лошия си късмет ли? Той ще се бори. Даже и да има лош късмет, той ще направи така, че този късмет бая да се озори, докато се отърве от него. Ще живее напук на късмета си. Оттук насетне всеки преживян от него ден беше победа над лошия му късмет. Той разбра, че трябва да си отваря очите и ушите, за да може да оцелее. Направи му впечатление отношението на надзирателите немци към затворниците. Те не бяха жестоки към тях в общоприетия смисъл на думата. Част от тях имаха семейства и деца в Германия. Техният надзирател обичаше да му говори и едно от другите деца, което поназнайваше немски му каза, че той казва, че има син на неговата възраст, за когото му е много мъчно. Това обаче не попречи на същия този надзирател да го пребие от бой, когато той не искаше да пие водка една вечер. Той си помисли, че така се отнасяше и той самият към кучето, което имаха вкъщи. Можеше да му говори мило и минути по-късно да го набие, защото кучето е направило някаква беля или не изпълнява някаква команда. Това не беше от злоба. Просто кучето си е куче и трябва да прави това, което му се казва. И отново се зачуди защо надзирателите не виждаха очевидното. Защо не виждаха, че те са хора, човешки деца, които са съвсем същите, както техните собствени деца, останали в къщи. И си помисли, че и те, както и неговите родители, виждаха това, което искаха да видят.

Месеци по късно, когато вече беше в Германия, живееше в лагер за работници и работеше на една железопътна линия, това му наблюдение се потвърди многократно.

Наблизо до техния лагер имаше концентрационен лагер. Той, най-мизерният роб от Полша, който едвам разбираше немски, знаеше за газовите камери, разстрелванията без съд и присъда, глада, побоите и изнасилванията. Обикновените германци, с които понякога се срещаше обаче, хора интелигентни и богати, живеещи в чисти големи къщи, от които се носеха звуци на класическа музика, говореха така, сякаш ставаше дума за някакви благотворителни организации. Говореха, сякаш зад стените на концентрационния лагер за затворниците се полагаха грижи, хранеха ги и ги обличаха и даже се опитваха да ги възпитават във вечните и непреходни арийски ценности. И тези хора също не виждаха черните пушеци, излизащи от комините на газовите камери и не чуваха картечните откоси и виковете, донасящи се иззад оградата. Не виждаха и не чуваха, защото не искаха да видят и да чуят.

Имаше разбира се и изключения.

Тогава ги пазеше един стар запасняк. Поляците не разбираха добре немски и запаснякът се вбесяваше от това. Веднъж, когато Клозински (тогава 15-годишен младеж) не изпълни достатъчно бързо командата му, запаснякът го удари в лицето и след като беше паднал в калта, започна да го рита по ребрата. Болката го накара до полудее. Той се изправи, хвана лопатата и така удари надзирателя по главата, че онзи падна на земята в несвяст. Свести се след 2-3 минути, стана и насочи автомата си към него. Явно беше, че иска да го застреля. Но се сдържа с видимо усилие, ухили се гнусно и му каза:

- Няма да те застрелям. Ще те пратя в концентрационния лагер. Там ти ще съжалиш, че не съм те убил тука на място.

Жената на запасняка, 60-годишна съсухрена германка, която току що беше донесла на мъжа си обяд и беше станала свидетел на случилото се, неочаквано побесня и се нахвърли срещу съпруга си. От виковете и Клозински с учудване разбра, че тя защитава него от мъжа си.

- Ти го ритна в ребрата, а той те удари с лопатата. Значи сте квит. Как може да си помислиш даже да пратиш момчето в онова ужасно място, Ханс. Помисли си на какво го обричаш, само заради някакъв удар с лопата. Да не си посмял да го направиш! - викаше германката разлютено. Надзирателят се сви, наведе очи и промърмори:

- Добре де, добре, Марта. Няма. Само се успокои.

И концентрационният лагер му се размина, благодарение на една жена, която имаше очи да види очевидното.

Към края на войната, когато съюзниците наближаваха техния лагер, се издаде заповед всички затворници да бъдат ликвидирани. Бяха организирани групи по ликвидацията и на група от трима палачи се падаха по 20 затворника. Тройката автоматчици, която трябваше да ги разстрелва, тихо преговаряха помежду си, докато ги водеха към дерето. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от лагера, най-старият от тройката им заповяда да спрат. Клозински си помисли, че това е краят. Той е на 17 и трябва да умре. Най-сетне лошият късмет постигна своето. Не можа да повярва на ушите си, когато чу немеца да казва:

- Слушайте ме внимателно. Руснаците са натам, а американците - насам. Тръгвайте и все едно, че не сте ни виждали и не ни познавате.

Към края на войната на много повече немци очите им се отвориха за истината. Беше очевидно че ги пускат на свобода. Клозински вече беше свикнал нищо да не прави, осланяйки се на късмета. Всичко, което знаеше за руснаците, не беше хубаво. За американците не знаеше нищо. Затова реши да отиде при американците. Не можеше да сгреши. Не се осланяше на късмет, а на строго преценен риск. Руснаците не обичаха чужденците и не им се доверяваха. Особено не харесваха поляците.

Американците го облякоха в униформа и след няколкодневен курс го зачислиха в американската армия. Те знаеха как да се отнасят с чужденците. Чужденците бяха за черната работа. Негово задължение беше да съблича униформите и да събира оръжието и личните вещи от труповете по бойните полета. Гадна дейност, която американските войници мразеха да вършат. Но поне беше зачислен в армията им и след края на войната получи документ, който потвърждаваше, че е ветеран от Втората световна война, без обаче облагите, които се полагаха на ветераните американци. Много години по-късно тази бележка го спаси от изпращане в Корея по време на Корейската война, която отне много жертви и даже и сега не се споменава много в Америка.

След като ги демобилизираха от армията, поляците получиха право да се завърнат в Полша или да емигрират по избор в Боливия, Австралия или Америка. Клозински и тук не остави нищо на късмета. В Полша никога нямаше да се върне. Не искаше даже да види родителите си. За другите места нищо не знаеше. Не можеше да си представи какъв може да е животът там. Затова реши да изчака и всичките си приятели от лагера, които заминаваха, молеше да му изпратят писмо за това как са се уредили. Получи три писма. Двете, от Боливия и Австралия, не бяха обнадеждаващи. И на двете места условията за живот бяха много тежки. Само писмото от Америка беше малко по-оптимистично. Приятелят му от там му пишеше, че има работа и може да преживее с това, което изкарва.

Така решаваше всичко. Не даваше никакъв шанс на късмета да му навреди.

За Америка замина с кораб, пълен с емигранти от най-различни краища на света. Като ветеран от армията го назначиха в корабната полиция. Корабът трябваше да пътува две седмици. Почти всеки мъж на кораба имаше оръжие. Голяма част от мъжете на кораба не бяха виждали жена с месеци и съответното напрежение създаваше непрекъснати сблъсъци. Капитанът раздели мъжете от жените, но това не помогна много. Всеки ден се случваха по две-три убийства, без да се броят тези, които просто безследно изчезваха зад борда. Тогава капитанът направи обръщение по радиоуредбата. То беше кратко и ясно. Пътниците имат един час, за да изхвърлят оръжията си във водата. След този час, у който бъде намерено оръжие, ще бъде разстрелян на място. Това реши нещата. След като в последствие разстреляха двама от най-лудите глави, които искаха да се убедят, че капитанът не се шегува, пропътуваха остатъка от пътя в относително спокойствие. Капитанът също не беше човек, който разчита на късмета си.

В Америка живя в New York, Pennsylvania и накрая се засели в Chicago. Там срещна една жена. Американка от полски произход. Ожениха се и им се родиха три деца. Две момчета и едно момиче. Имаха куп трудности и проблеми. Той винаги работеше много и получаваше недостатъчно. Но никога не позволи децата им да си мислят, че те са бедни или по някакъв начин по-лоши от другите. И винаги децата му можеха да разчитат на покрив над главата си и храна в бащината си къща.

А сега идваше есента и той беше стар и изморен. Запита се дали успя да победи късмета си или не. И изведнъж разбра, че лошият му късмет се е оказал най-големият късмет в живота му. Познаваше куп хора, които, разчитайки на късмета си, не си даваха зор да мислят или да се трудят за каквото и да било. Когато нещата не вървяха, те просто кълняха късмета си и приемаха лошата си съдба за даденост. А той, разбрал от малък, че късметът му е лош, направи единствения правилен извод: „Всичко зависи от мен.” И, живеейки така, той успя да оцелее в лагерите и да премине през всичките емигрантски неволи и да отгледа три деца, които да получат в наследство най-ценното му имане.