Братушки

 

 

„Българо-съветска дружба“. „По-големият брат от север“. „Братя славяни.“ Болезнено  ми жегват сърцето тези словосъчетания. Защо ли? Нали съм наполовина руснак и наполовина българин.

Това се дължи на дядо ми Йордан. Той преди много години, като бил политически емигрант в Съветския съюз (имаше тогава и такава държава) срещнал бабушка Зося. Той бил висок, чернокос, весел и малко луд българин от Дели Ормана, а тя - нежна, руса, добричка и грижовна славянка (наполовина полякиня и наполовина рускиня). Чудото станало и те се влюбили един в друг, а не след дълго се родила Мама. Родила се в Кремълската болница, а детството си изкарала в Сибир, където пратили дядо ми по време на войната. Той искал да отиде на фронта, но партията решила, че емигранта-инжинер е по-добре да работи в завод в Сибир. Политически по-коректно било. Уж комунист, ама знаеш ли го. Все пак емигрант някакъв от българско.

Та руската ми кръв е по-малко от българската, но руската ми външност и руското ми възпитание натежават и ставам наполовина руснак.

Майка ми обича Русия – страната на нейното детство. В България тя завършва руска гимназия, става руски филолог и се омъжва за моя татко. Тате е от едно селце в Тетевенския балкан. Дълбоки български корени има неговото семейство. Като реката Черни Вит, от Тетевенския край е моята българска рода. Казват, че един дядо си изпуснал бастуна в Черни Вит, а после го намерили в извора Синилото,  който извира като че ли от вдън земя, в района на Златна Панега. Колкото и разклонения да има тази ни рода все е българска – от недрата на българската земя извира и в българската земя лягаме, когато ни дойде времето. 

Възпитанието, което ми даде майка беше силно, помитащо, блестящо и възвишаващо. И най-вече беше руско.  Тя мама е педагог не само по образование, но и по призвание. Библиотеката ни прелива от руска класическа литература, която да си кажем правичката е трудна и за четене, и за възприемане в юношеската възраст. Пълно е там също така и със световна литература преведена на руски. Ах, тези гениални руски преводачи! Те са направили повече за популяризацията на руската култура, отколкото Пушкин и Толстой взети заедно! Лондон - на руски, Швейк - на руски, Дойл - на руски, Шекспир - на руски, Верн - на руски, Туейн - на руски, „Хиляда и една нощ“ - на руски... Чел съм английска литература на английски. Не е същото. Този невероятен руски превод превръща всичките писатели на руснаци. Само българска литература четох на български. И се съмнявам, че българските писатели изобщо биха могли да се преведат на руски. Чудомир на руски?! Няма начин. 

Литературата прочетена от мен като малък беше най-малкото. В къщи се говореше на руски, ядеше се руска храна, чай се пиеше по руски и се мислеше по руски. Стоп. Тук съм в грешка. Баща ми мислеше по български, макар и да говори отлично руски. Но аз тогава не разбирах мислите на татко. Малък бях. Жените определяха живота ми в онова време. 

Майка е силна, еманципирана и професионално ориентирана жена, което не значи, че не ме обича. Тъкмо обратното. Това обаче позволи на баба Велика (майката на татко) да стане една голяма част от живота ми. Тя често ме наглеждаше, когато мама беше заета с работа. 

Ако руската култура мога да я сравня с фойерверки пред Ермитажа под светлините на северното сияние, то българската култура е баба Велика. Спокойствие, постоянство, мъдрост и тишина. Баба никога не излизаше просто на разходка. Винаги носеше по една или две торбички с разни неща - дрешка, водичка, хлебец. Винаги отиваше нанякъде, за да работи нещо. Така си я представям тръгнала за рая. По прашен селски път между нивите с налети класове и пасищата с овчи стада, пръснали се по баирите, върви моята баба Велика с две торбички в ръце. Тя върви с тази нейната незабравима походка, която все изтъркваше подметките на обувките и от външната страна. Здраво пристъпвайки напред, леко се поклащаше тя в ритъма на земята – постоянен, отчетлив, хипнотизиращ ритъм, който няма начало и няма край. Така вървеше, така копаеше земята, така живя и така си отиде. И знам, че баба Велика е стигнала в рая, защото с тази походка и този ритъм може да се стигне навсякъде и да се постигне всичко. Баба не говореше много. Помня обаче, че ме наричаше Витенка, стараейки се да обедини руското Витя с нейната толкова българска душа. Българите не обичат да говорят това твърдо „н“ в името ми сега ми отваря цял един свят - сърцето на баба.  

Такава е тя, българската култура. Мистична, древна, мълчалива и земна. И руската е дълбока и древна, но все гърми тя, все лети. Гърми, като ударите с чук, когато великия цар Петър е правил оръдия за флотата от претопени църковни камбани. Достойно гърми, с гордост и сила. А българската е като тишината зиме на Пампорово в тиха, безветрена нощ. От такава тишина те заболяват ушите. Ослушваш се да чуеш някакъв шум и чуваш как кънти тишината. 

Не спират русите с огромния си чук от север. Не могат българите да чуят тишината си, а руския чук ги тревожи и ядосва. Братя ли? Даже не и братовчеди. Никакви роднини не са русите и българите. Два древни народа, споени от историята, но не станали никога на сплав. Не може българското да се претопи нито в славянското море, нито в американския „melting pot”. Не могат руснаците да спрат да удрят, не могат американците да спрат да претопяват. А аз съм по средата между тези народи. Израснах като руснак в България, посетих Русия, за да разбера, че там съм българин, а не руснак, и отидох в Америка, където Джон ми каза – “Ти си като Феникс. Огъня не те лови.” Не можах да се разтворя в тоя „melting pot”. 

Аз съм българо-руски американец. Нека да ви кажа от дълбините на сърцето си с руска сила, американски прагматизъм и българска дълбочина: българите са по-близко до американците, отколкото до русите по мислене, и по-близо до русите, отколкото до американците по история и географско положение. По дух и култура българите са много различни и от едните и от другите. Българите даже и да дойдат в Америка  не могат да станат американци, нито пък, живеейки в Америка  могат да се отделят от русите. Една съдба има българския дух - да оцелее или да изчезне. Никога не може той да се претопи в други народи и култури, и в това е неговата орис, трагедия и същност.

Аз съм това, което обединява българския дух с руския и с американския. Русия е майка, България е татко, а Америка са дъщерите. 

Когато започнах да пиша това есе мислех, че ще напиша нещо съвсем друго и това за мен е гаранция за искреността му. Отдавна мислех за едно такова есе, но решаващата стъпка към написването му направих след като прочетох разказа „Кислород“ на Атеист Грешников и дискусията под него със Снежана Врачовска. Искам да им кажа - правилни са ви мненията приятели. Това, за което спорите, всъщност, аз го живея и този спор се е примирил в сърцето ми. И двамата сте умни и сърдечни хора, и ми е много приятно да ви чета. 

Снежана – не е малка България в културно отношение и нашите инженери и инженерки работят с успех по целия свят. Та нали новата скоростна кутия на Ауди е проектирана от българин. Малката ми дъщеря учи за американски инженер. И автомобили и самолети сме правили, а ако имаме ресурсите, с които разполага Русия, и по-добре от тях бихме могли да се справим в инженерно отношение.  

Атеист, в разказа ти, кислорода на Русия е животоспасяващ, но той може и да е взривоопасен, а водата на българина е за мене самия живот.

Благодаря ви и на двамата, че ми помогнахте най-сетне да опиша какво чувствам към България и към Русия. Нека се гордеем, че сме българи и да се наслаждаваме на красотата и блясъка на руската култура, но от време на време да спираме, за да се заслушаме в тишината...

 

 

Есето е взето от литературния сайт "Откровения" с любезното съгласие на автора.