Американски баби

 


 

Най-обичам Чикаго рано сутрин. Огромният мегаполис, който никога не спи, ме потиска вечер с невъобразимите си задръствания. Не се чувствам съвсем на мястото си в бляскавите нощни клубове и скъпите ресторанти. Някак си бездушни ми се струват тези места. По това време повече ме привличат малките Български, Италиански, Гръцки или Полски кръчми. В тях усещаш присъствието на големи емигрантски диаспори. Толкова мощни, че могат да изместят Американската култура и дух и да наложат себе си в средата на един от най-американските градове на хиляди километри от страната - Майка. Обичам вечер да попивам Българския дух в някое ресторантче, сръбвайки Сливенска Перла, хапвайки печен суджук, салата „Снежанка” и люти чушлета, сред звуците на нашенска реч, премесена с чалгата от телевизора, да усещам миризмите на тютюн и български манджи. А неделя сутрин в Чикаго харесвам да ставам рано. Видът на града се променя. Необичайно е спокойствието и полупразните улици. Чикагци са частично още по леглата си или на църква за сутрешните служби. Приятно е по това време да се закуси в някое кафене.

Така се озовах веднъж в “Panera Bread”. Има такава верига от закусвални. Продават най-вече американски гевреци, наречени “bagels”, които може да ти препекат. Имат десетки видове най-различни гевреци и също толкова видове сирене крема, за да си ги намажеш. Продават сладкиши, сокове и разбира се кафе, а на обяд можеш да получиш супа, сандвич и салата. Бях си седнал на масата и лениво отпивайки от кафето, наблюдавах хората около мене. Млада, руса жена, седнала до камината, текстваше (пишеше sms-и – бел.ред.) по мобилния си телефон. Зачудих се за момент защо си пие кафето сама. Бабата на съседната маса не текстваше на никого. Пийваше си от кафето и четеше сутрешния вестник. Представих си как е дошла тука, просто за да бъде сред хора. Зачудих се дали има някъде семейство, деца. Може би те са в други щати и и се обаждат от време на време. Сигурно идват да я видят по Thanksgiving или 4-ти юли.

– Харесва ми колата ти – чух някой да казва зад мене с дрезгав глас. Обърнах се и видях един стар Американец, който говореше на жена, приблизително на неговата възраст, седнала сама на масата зад мене. Обърнал се бях точно навреме, за да доловя доволната усмивка, пробегнала по лицето на жената. И тази усмивка нямаше нищо общо с автомобила й. За Американците похвалата на колата е най-вече интерес, изразен към собственика. Зад мене се очертаваше лек неангажиращ флирт.

– Аз карах Кадилак преди – каза жената усмихнато. – От онези, големи Кадилаци. Мъжът ми го купи, още когато беше жив. Обичам големите коли.

– Да – съгласи се старецът. – И аз харесвам големите Кадилаци. Много са удобни и имат страхотно мощни двигатели. Но сега виждам, че си се обзавела с Тойота.

– Вярно – смути се жената. – Никога нямаше да си купя Тойота, ако не беше тази цена на бензина. Пък и програмата на Обама “Cash for Clunkers”.

Сетих се за програмата, по която се дават парични помощи на хората, които искат да сменят старите си автомобили с по-големи двигатели, и да си купят по-икономични коли. Практически се получи смяна на старите големи американски автомобили за малки японски икономични колички. И това е спонсорирано от Американската държава.

– Кадилакът беше страхотен автомобил – продължи жената. – Напомняше ми за мъжа ми. – Когато карах Кадилака си, се чувствах царица на пътя. Мощен, голям автомобил. Комфорт и респект. Това е Кадилак за мене. Е, – каза тя малко по-късно – предполагам, че Кадилакът е автомобил за богат човек. Който може да си позволи Кадилак, не се страхува от цената на бензина, нали?

– Така е, миличка – обади се още една баба от съседната маса. – Синът ми си дойде наскоро от Ирак. Дадох му да покара моя Бюик. Гледам – бензинът не му свършва толкова бързо, както когато го карам аз. Питам сина си защо става така, а той се смее и ми вика: Ама като не си махаш крака от педала за газта, така ще е. Ще караш кротко. А къде е, питам, кефът от карането, ако не натиснеш педала докрай, та да изръмжи оня ми ти Бюик, и всичките тези смешни малки колички, дето са се навъдили в последно време, да ти дишат прахта…

Тримата старци избухнаха в смях. А аз си представих дядото и двете баби преди 40 години. Лудият седми десятък на миналия век, както го наричат тука. Америка е на гребена на вълната. американският бизнес е най-печелившият, американските технологии – най-прогресивните, стандартът на живот – най-богатият. Младежите се състезават с мощните си лъскави возила по широките пътища на огромната страна. Големият американски автомобил е не само символ на сила и комфорт. Той е символ на Америка. Той е Америка. Тези хора са били диви, горди и непокорни, като мустангите, обикаляли прериите на Запада. Опълчвали са се срещу собственото си правителство, когато са смятали това за нужно, и са успявали да накарат това правителство да ги слуша. Принудили са армията да се изтегли от Виетнам. Често съм се чудил, дали американските политици от онова време не са се боели за собствените си вратове, за да докарат толкова скоро армията вкъщи. Защото мъжете са били мъже и жените – жени. И Американското знаме е било палено от Американци по американските улици пред Белия им дом. Защото Америка – това е свободата на избор. И ако това знаме не защитава свободата на избора, то не е Американско.

А сега тези младежи са просто едни американски баби и дядовци. И са принудени да продават паметта за славната си младост. Принудени са да карат точно тези малки автомобилчета, на които толкова много са се подигравали преди. Малките и тесни европейски автомобили заливат шосетата на Америка, както социализмът завзема политическото им пространство. Младите американци се прехласват по Европа и Азия, слушат I-pod, произведен в Китай, и се възхищават на азиатските красавици във видеоклиповете. За тях тяхната страна е целият свят. А Америка е обречена да изгние по гробищата за коли. Духът на Америка, скрит в ръмженето на 8-цилиндровия двигател на Кадилака, няма да има наследник. И когато си отидат тези Американски баби, Американците ще си спомнят за този дух горе-долу, колкото ще си спомнят Българите за Бригадирското движение или руснаците за Артек.

Обичам Чикаго, защото там можеш да видиш не само целия свят, събран в един град, а и миналото, настоящето и бъдещето на този свят наедно. Гордея се, че родният ни български дух е намерил мястото си в този невъобразим конгломерат от култури. И някак си все ми се струва, че огромният Кадилак ще намери своето място някъде там, при звездата, свалена от бившия партиен дом, нагана на Дзержински, пречупения кръст на националсоциалистите, Наполеоновата шапка, парния локомотив на британците, холандското лале, френската кралска лилия и нашето черешово топче. Все символи на отминали епохи. И, както казват тукашните хора: не позволявай миналото да диктува бъдещето ти, а му позволи да стане част от това, което си.