ЗАЩО КАТО БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИН НЕ БИЯ ЛЕКАРИ

разказ от Веселин Делчев

 

 

Chris Spheeris

 

Малко преди казармата започнах да страдам от рядка болест.  Военните лекари я установиха, но повечето вдигаха безпомощни ръце от мене и малко по малко стигнах до  Военната медицинска академия. Наборът ми се уволни, а аз стоях там. Усещах, че лечението ми е палиативно и една сутрин се измъкнах от леглото, без да го оправя. Това вбеси лекуващия ме доц. Мечков и набързо ме изписаха, което беше равностойно на уволнение.

Карах криво-ляво още десетина години, но положението ми се влоши. Един лекар от Първа градска видя рентгеновата ми снимка и беше безкрайно откровен:

– Ако продължаваш така, най-много да изкараш само една година.

И почна моята болнична одисея.  Отидох в „Хирургиите“. Един професор в присъствието на още три „светила“ ми заяви да се готвя за скалпела. „За да се реша, трябва да ми обясните в какво се състои операцията“ -  упорствах. След мълчание от негова страна и почти обидна изненада на един от присъстващите, ми беше обяснено. И логически, и интуитивно нещо не ми хареса. Отказах се от това предложение. След „пускане на леки връзки“ ми препоръчаха професор с чуждоземно лично име на герой от много популярна детска книжка. Той бил имал сонда, щял да свърши работа. Та почнаха да ме „сондират“. Един път, втори път – само мъки. Сондата не преминаваше.  Научих, че тази моя болест се среща веднъж на 100 хиляди и се обадих на състуденти, които работеха в най-четения местен вестник. Изтъпанчиха ме на първа страница като излекуван. Майсторлъкът на професора с име на герой на Елин Пелин засенчвал дори софийските лекари, които преди години не успели с моя случай.

Излезе вестникът и в хирургиите се разшаваха. Някои го чели по два пъти. От други отделения проявиха интерес. И хоп – завряха ме в „Уши-нос-гърло“. Съседът ми по легло подхвърли, че на следващия ден ще ме оперират. Лекарите не ми казват, той ми казва! Не му обърнах особено внимание, но позна. Водят ме сутринта в хирургическата зала, лягам на масата, едната сестра приготвила упойващата маска и я държи на педя от главата ми. Лежа и мислите ми бушуват.

- Чакайте бе хора, имам храна в хранопровода!

Сякаш им олекна на всички край мене, а аз още не разбирах, че съм казал спасителната си фраза. Пуснаха ме, но ми сложиха абокат. Дори и с него трябваше да открия истината. Погледнах на разписанието за операции – моето име го няма. Изсулих се по пижама – напуснах отделението и се оглеждам, излязох на улицата и се оглеждам. Не ме гонеха. След триста метра влязох в една аптека и помолих жената да ми махне абоката.

След месец бях в столична болница, обучила повечето лекарски кадри. Там вече сондата им свърши работа.  Обаче между двете манипулации имаше време и ме пуснаха да се прибера вкъщи, за да донеса необходимото. Опитах се да възразя по някакъв начин.

„То си има и неписани закони“ – каза ми докторът с фамилно име на един от Ботевите четници.  Замълчах – сумата беше поносима за моята „черга“.

Преди дни съобщиха за пребит лекар – началник на отделение в болница. С кратки подробности журналистите направиха необходимото – дадоха възможност на публиката да си представи как железни прътове причиняват лицеви деформации  и някои се почувстваха отмъстени. Не и аз. Аз отдавна се чувствам преборил се. Обмислях, преценях , търсех, избирах, пазарих се и спазих неписани закони.

Да, но ми се обажда братовчед ми от Лондон и пита: „Какво става при вас?! Лекари пребивате, очи им вадите. И не било за пръв път на този болничен началник. Даже и писателите там са готови на същото. Чета тук един в лондонски вестник на български език. Той е и лекар, и писател – не е толкова боледувал, ама така се е наежил, че и на него железа за удряне му се приискват.“

- Спокойно! – казвам. - Всяко правило си има изключение. Тук не бием лекарите, а и писателите много не ги слушаме. Човеците не превръщат изключенията в правила.