ТОНЧО

РАЗКАЗ ОТ ВОДЕН ЧАИРОВ

 

 

 

 

Гъстите кории, идващи от мерите на трите села се сбираха в живописен триъгълник... Вливаха се една в друга, а малката вълнà на релефа, образувана сякаш при срещата им, беше първото плахо възвишение от безкрайното зелено море на Странджа. Уединението и отдалечеността на тихото място го бяха опазили от хората, съхранявайки изобилието от обитатели в тази многолетна, почти девствена дъбова гора...

В центъра на този див триъгълник се мъдреше малката стара къшла на Тончо. Сгушена в хладните покои на дъбичака, тя бе толкова виртуозно вписана в картината от югоизточния пейзаж, че отсъствието ù със сигурност би нарушило хармонията на този благословен от Бога район...

Несгодите на живота отдавна бяха белязали жилавия стопанин... И въпреки това, Тончо си оставаше един самотен и странен... но повече от истински българин. Беше съхранил веселия нрав, усмивката, достойнството и най-важното... изключителния си патриотизъм. Да, най-учудващото у този човек бе силният му родолюбив дух, който бликаше от всяка негова дума, всеки жест или поглед, всяка мимика или усмивка по измъченото от тежкия ежедневен труд лице...

В онези години, въпреки опитите на социализма, да възроди западналия във всяко отношение край, ликвидираните чрез десетилетия напъни... трудолюбие, честност, доброта и любов към селото и рода, вече бяха на изчезване. А тоталната липса на тези най-български ценности, бе свършила пъкленото си дело... Обезлюдени и обезличени места, грабнати от коприва, балдаран и бъзак, с тъжни и порутени домове. Къщи, опасани в тежки паяжини, пазещи само спомена от близкото минало за пъстрите цветни лехи на стопанките си, греещи в иначе широките селски дворове...

В тази почти праисторическа ферма имаше невероятно разнообразие от животни – няколко кози, крави и прасета, както и пъстро множество от кокошки, пуйки и гъски... но основните обитатели на къшлата бяха овцете. Многобройните гадинки щъкаха навсякъде, а сред това изобилие от представители на селската фауна, гордо се разхождаха и дузина четириноги пазачи, безкрайно различни по своите размери, цветове, осанка и нрав...

Сред невероятното многообразие от кучета, се набиваше на очи едно от тях, подобно на каракачанка – едро и със стоманено-сив цвят на косъма. Кучето беше мъжко, с дълга, като току–що разресана козина, а изключителната му чистота на фона на условията, в които живееше, правеше невероятно силно впечатление. Около него се въртеше и едно мъжко кутре на около шест–седем месеца, чиято майка или баща сигурно са имали някъде далеч назад в предците си гонче. Поради това щастливо стечение на обстоятелствата, то донякъде приличаше на такова... а именно затова привлече и вниманието на трима ни...

Баща ми познаваше дребничкия чобанин отдавна... Бяха добри приятели, макар да се виждаха доста рядко, обикновено при някои от излетите ни в края на лятото и есента. Не бяхме местни, но тогава времената бяха други и ние безпроблемно дирехме слуката си из приказния район, който застанал на пътя на познатия прелетен дивеч... винаги радваше с изобилието си...

А срещите... срещите между двамата бяха особено вълнуващи... Те носеха белега на една недокосната, невиждана другаде чистота... която почти неизменно пълнеше очите и сърцето с емоции. Двамата си говореха искрено, като деца, разказвайки един на друг стари или нови истории, докато усмивките не слизаха от лицата им. Винаги имаха какво да си споделят, а вълнението и вниманието, с което се изслушваха и участваха в разговора, гледани отстрани доставяха истинско удоволствие...

И този път Тончо се зарадва на визитата, все едно не беше ни виждал от години... Толкова неподправена беше чистата му душа, че дори една капка човещина да имаш, не може да не отвърнеш със същото, дори неизбежните проблеми на ежедневието, да са вгорчили напълно настроението ти... Прегърнахме се топло с потупване и сядайки на широката маса пред къщата, скоро се отпуснахме в непринуден разговор...

А още вадехме домашните месали от раниците, когато баща ми отвори плоското шишенце с ракия и спокойно продума на домакина:

- Що не ми го подариш това кученце, бе Тончо...

- Кое, бе Николай... отвърна чобанинът, обръщайки се назад да погледне...

- Ей онова младото, дето прилича малко на гонче... – посочи баща ми и отпи няколко малки глътки...

- Взимайте го бе, давам го... стига да можете да го хванете...

- Що така... ти не можеш ли...? – попита изумен баща ми...

- Не мога, Николай... – рече Тончо... – Вървят навсякъде с мен и овцете, но не мога да ги ловя... Дори не ги храня, бе човек... и всичките се оправят, както могат... Кога ядат от копаните на прасетата, кога нещо друго из двора или пък к‘вото си намерят в гората... Тъй я карат и лете и зиме... ама още не съм видял някой, да умира от глад де...

Минаваше четири следобед, когато хапнали и отпочинали решихме да тръгваме. Както се оказа обаче, баща ми не беше забравил за кутрето. Беше си наумил да го хване и вземайки две – три парчета хляб от масата се опита да го прилъже някак. Но кучето очевидно беше на друго мнение... Отнасяше ловко хляба, избягвайки всеки път близостта, а с всяка изминала минута задачата по улавянето му видимо ставаше по-трудна...

Когато най-сетне разбрахме, че няма да се справим по този начин, групата ни предприе по-агресивна тактика... Заградихме го до стената на къщата и внимателно почнахме да приближаваме, готови във всеки момент да се хвърлим върху него, ако все пак опита да се измъкне. Кутрето явно съзнаваше настъпилата безизходица и докато ние бавно и напрегнато скъсявахме дистанцията... то се извърна рязко и като лисица се провря през една дупка в зида зад него...

- А, хубаво стана... – рече Тончо, затискайки дупката с един подпрян на стената шперплат... – Влезе в стаята с фуража... Бягайте сега и го хващайте там, докато аз държа дупката запушена...

Хубаво ама, макар и затворено в стаята, някой трябваше да го направи... И този някой, разбира се, бях аз – най-младият. Отворих вратата на стаята, решен да приключвам операцията и видях, как уплашеното кутре ръмжи, обелило зъби, приведено между чувалите със зърно. Сега едва ли бих го направил толкова лесно, но тогава не мислех толкова, а това очевидно беше в моя полза. Иначе всяка секунда колебание, щеше да ми коства още повече рани от младите, но както се оказа доста бързи челюсти на животното...

Ръцете ми бяха целите в кръв, но само след няколко секунди кутрето беше блокирано... и държейки го здраво с дясната, навивах стегнато с другата ръка тънкото капроново въже около муцуната му... С това сагата по улавянето приключи, а след като брат ми помогна, двамата го отнесохме до колата. Говорех му непрекъснато благо и успокоително, но в същото време го стисках силно с ръце, като едра риба, която непрекъснато опитва да се изплъзне. А приказките ми очевидно нямаха никакъв положителен ефект, защото очите му излъчваха такъв бесен поглед... че ако не беше зверското нахапване, което преживях, сигурно щях да го пусна на свобода... И едва, когато се озова в тъмния багажник на "Лада"-та, животинката най-сетне се кротна...

 

***

Кръстихме го естествено Тончо... а за младото куче настъпи един напълно различен период от живота – закътана на завет колиба, плътна сянка под старата зехтинка*** над него, чиста вода, обилна храна, ласкави чорбаджии и редовни разходки... но задължително само в плътно оградения за целта двор на къщата...

И така месеци наред... Решихме, че извеждането му в гората рано или късно ще се получи, а поведението на новия ни любимец самò ще подскаже, кога подходящият момент е дошъл...

Е да, ама нещо не бяхме съобразили... Не бяхме предвидили това, че Тончо всъщност не беше куче... той си беше диво животно. А ние му бяхме отнели свободата, с която дори се беше родил... и той очевидно не искаше да ни прости този факт. Стресът беше изгорил всички мостове в съзнанието му, но ние все пак се надявахме някой ден, да възстановим ликвидираната от уплахата връзка...

Бесният поглед, който изстрелваше мълнии, докато го носех към багажника на колата вече беше изчезнал... но страхът в очите на младото животно, така и не искаше да отстъпи... Не бяхме го насилвали по никакъв повод, а му говорехме мило и нежно винаги, когато приближавахме. Но всеки път срещахме отново страх и една невероятна твърдост в поведението... които нито пускането за разходка, нито храната за съжаление можеха да променят. Освобождаването от синджира задължително приключваше с хващане някъде на тясно място из двора, а оставената храна щеше така и да остане неизядена, ако не се отдръпвахме всеки път. Той просто заставаше с опънат синджир, скрит зад колибата и докато не се отдалечим... никога не започваше да яде...

Измина почти година, но Тончо си оставаше див... въпреки, че видимо порасна, заякна сериозно и свикна донякъде с присъствието ни. Вече позволяваше да го галим и дори завърташе плахо опашка в подобни случаи... но една луда искра в погледа му все още казваше... "Пуснете ли ме... не ме чакайте...!?"...

А времето за това наближаваше и ние нямахме алтернатива... Сезонът започваше и трябваше най-сетне да разберем, ще ловуваме ли заедно занапред или не... а отговорът на този въпрос дойде още в първите часове на лова...

Не повече от десетина минути след, като го пуснах, кучето вдигна прасета и лаейки много начесто, с все още неукрепналия си глас... за жалост отнесе животните към съседите. Върна се малко след края на гонката, но повече не ми позволи да го хвана. Ходеше около нас, бягаше след колите при придвижване, но така и не позволи на някой, да сложи повод на врата му. На втората и на следващите гонки го виждах да се завърта край мен, а понякога намираше и животни... но всичко завършваше по един и същи начин – въртене на десетина метра около групата и един съжалителен поглед, който казваше недвусмислено... "Ловува ми се, но си искам и свободата..."

И остана свободен...

При всеки лов ни посрещаше в края на селото и винаги идваше с нас, където и да отиваме. Включваше се в гонките и работеше, но дори да отстреляха нещо на него, никога не приближаваше падналото животно. Всъщност беше един див и свободен ловец... което за съжаление предреши и съдбата му...

В началото на зимата и особено след края на сезона, из селото зачестиха оплакванията за изядени домашни птици. Кокошки, мисирки, патки и пр. пернати гадинки, буквално бяха проплакали от набезите му... а хората естествено милееха за стоката си. Тончо беше намерил най-лесния начин да се прехранва и ми се искаше да го защитя по някакъв начин, но след като дори чакалите и лисиците не правеха такива бели... просто бях безпомощен...

А той очевидно беше уникален ловец... хем див, хем не толкова респектиран от хората... Прокрадваше се, както дивите хищници, но мислейки едновременно и с главата на кучето. Унищожаваше регулярно пилците на селото и беше неуловим, а на някои от местните колеги вече им беше писнало да го вардят... Дори в разговор единият от тях ми сподели, че с толкова чакане, колкото всъщност е направил през тази зима... сигурно щял да отстреля трийсетина чакала...

Рано напролет, същият този колега (лека му пръст) се похвали, че най-после е приключил с „нахалника“... Умишлено не се интересувах от подробности, защото все пак ми беше мило, след повече от година, макар и трудно съжителство. А сигурно го беше надхитрил, щом казваше...

Но аз бях спокоен за едно... Тончо искаше да бъде свободен... такъв се беше родил и остана такъв докрай, противно на желанието ни и независимо от положените усилия. И въпреки, че в крайна сметка това го погуби... сигурно все още е щастлив, ловувайки в небето някъде над неговия гъст югоизточен триъгълник... Но ловува и ще ловува там див и свободен... независим от натрапената воля на хората...

 

***Зехтинка – Средно едра слива, с благ сладък вкус и отделящи се костилки... чудесна за направата на ошав и особено мека и ароматна сливова ракия...