СВИРКОВ КАМЪК

 

 

Казваше се Дянко, но всички го наричаха непринудено и простичко ... Свирчо ... 

И не защото не харесваха името, а защото хората отдавна го свързваха със сладката песен на кавала му, изпълваща всеки ден просторите над кабата и влажните чаири край Тунджа, с къдравите си кехлибарени мелодии... 

Кротките звуци извираха още от селото, търкулваха се, като леки облачета над полето и прескачайки един след друг бухналите гъстаци на деретата, заиграваха вълшебно из тесните нивици между тях. Малко след това, зелените къдели на селската кория ги срещаха в хладната си прегръдка, а наситени на предобедната им свежест, нежните звуци прелитаха ливадите, опасали реката, за да избягат от напиращия огън на ранното лято, под плътните сенки на брега ... 

Момчето цял ден бродеше с овцете из шарената мера, изучавайки старателно всяко от непознатите кътчета и непрекъснато си намираше забавления. А когато поредното малко откритие му станеше скучно, изваждаше от раздърпаната конопена торба, измайсторения от чичо му кавал и присядайки на някое по-високо място, нареждаше пъстрата си броеница от меки, вълнуващи трептения ... 

Жегата, бурите и дъждовете го бяха калили, като челик и макар само на тринайсет, той беше жилав и здрав, като съхнала дълго на вятъра, а сетне обгорена на тих огън дрянова тояга ...

Загрубелите скули на малчугана лъщяха, опалени от слънцето с медно–канеления си тен. Гяволития поглед между тях искреше, накъсван за кратко от завесата на дългите, черни мигли, а дълбоките кафяви очи пращаха усмихнати мълнии към всичко, до което се докоснат. Плътната кестенява коса играеше по високото детско чело и над малките закръглени уши, а краищата на изсветлелите от слънцето кичури жълтееха, контрастирайки ярко с гъстите, тъмни дъги на веждите ...

Беше хубавец и въпреки, че никой не му го казваше, за да не буди излишна гордост в невинното детско съзнание, той го усещаше. Виждаше го по лицата на възрастните, в шеговитите подмятания на бабите за обещаващото му бъдеще сред момите или в плахите, притеснени погледи на връстниците си ...

Обичаше стадото си и го водеше, като истински господар. Стоката го следваше без нужда от подканяне, а извикаше ли начесто „Айде, айде, айдееее ...“, сюрията постепенно забързваше и скоро вълнàта от шарени животни изпълваше пространството около него. Хлопките спираха обзелото ги почти ураганно клокочене, а подир него оставаха само откъслечни глухи подрънквания, колкото да затвърдят възцарилото се спокойствие...

Наближаваше пладне и навели унило глава, овцете крачеха в дълги редици към сенките, за поредната си обедна дрямка. Момчето приседна и се отпусна на дебелото стебло на оксена, а докато животните се сбираха в обичайната си купчина за пладнуване, то извади припряно от торбата, завития в кърпа дълъг крайшник, с натиснато по средата му парче сирене ... 

Още беше рано за обед, но засищането от сутрешната паница леща, отдавна беше забравено. Младите, жилави мускули имаха нужда от поредната доза енергия и твърдо решен да им я набави, малчуганът отхапа с небивал апетит, един доста голям залък от шуплестия, възчерен хляб ...

Нарочно остави повече сирене за накрая и докато предъвкваше последната изкусителна хапка, тръгна бавно към студения кайнак сред дърветата. Утоли до насита жаждата, а после се отпусна на брега и потопи блажено крака във водата, без да изува цървулите си ...

Пладнуването беше повече от отегчително ... Освен да се изкъпе в Тунджа, друго не му оставаше, а при това можеше да налови и риба. Знаеше добре как и вече неведнъж го бе правил, давайки собствения си малък принос, за неособено богатата трапеза на семейството ... 

Навлезе внимателно във водата и придържайки се внимателно към скалата, заопипва дъното с крака. Мястото беше дълбоко около метър, а дъното, застлано с дребни камъни и чакъл, бе повече от удобно за рибата, която търсеше. Приклекна и с немалко усърдие, прокара ръце по грапавата повърхност на скалата, търсейки познатите укрития. Потопи глава, а после рязко я изтърси от водата и посягайки още веднъж с лекота намери първата пукнатина ...

Промъкна ловко ръка между острите ръбове на камъка и почти достигна дъното й. Дупката беше пълна с хубави мрени и въпреки, че я очакваше, слуката донякъде го изненада. Извади внимателно дясната ръка, стискайки две от гъвкавите риби и веднага запуши отвора с лявата, за да възпрепятства излизането на другите. После хвърли внимателно улова в малкото гьолче на брега и отново се протегна навътре ...

Вече правеше обратен ход с две нови риби в шепата, когато усети странното потрепване на земята и чу зловещото пропукване над себе си. Миг след това скалата помръдна и свивайки мигновено тесния отвор, хвана в капан ръката му ...

Болката беше поносима, но проклетата скала бе сключила коварно челюсти върху китката му и не пускаше дланта да излезе навън. Опита да се откопчи с все сила, но въпреки максималното напрягане, не можа да направи нищо. Отворът бе твърде тесен и другата ръка не можеше да помогне, а първите сълзи, вече се стичаха кротко по бузите му. В изблик на ярост, натисна на няколко пъти скалата с крака, запенвайки водата при тласъците, но надеждата да се откопчи почти угасна, щом усети, колко е безпомощен пред тежестта на каменната грамада ...

Страхът вече задушаваше малкото същество ... То се напъваше повече от час, но мястото беше толкова отдалечено и изолирано, че виковете му нямаше, как да бъдат чути. Писъците, примесени с жалния детски плач, сякаш потъваха в нищото и дори овцете и кучето му не даваха признаци на живот ... все едно се бяха стопили ... 

Абсолютно безпомощен, малчуганът се предаде на паниката и молейки се през сълзи Богу, искаше прошка за стореното и за всичко, с което мислеше, че е съгрешил. Молеше се горещо и уверяваше баща си, че никога повече няма да не се отдалечи от село, повтаряйки до безкрай обещанието с пресипналия си глас, на фона на горкото и отчаяно хлипане ...

Бученето вече се чуваше ясно, а едрите камъни в бързея над скалата, започнаха да шумят отчетливо, заливани все по-обилно от прииждащата река. Сиво-кафявата вода влачеше клони, треви, вейки и шума, а с настъпващото течение над нея, се носеше тежкият дъх на изровена, влажна земя ... 

Ужасът постепенно угаси мислите му, а бесовете на паниката притихнаха и само чудовищно отворените очи, останаха да чертаят зловещите фигури на страха ... докато гъстите, мътни талази бавно поглъщаха, онемялото от превъзбуда дете ...

Реката протегна костеливата си ръка към кръглата локва на брега и заливайки с отегчено, мързеливо движение контура й, освободи все още живите мрени, от малкото им затворено пространство ...

 

***

 

Слънцето отдръпна огнената си четка с един последен замах и запаленият връх на скалата, потъна в сиво-сините цветове на здрача. Уморени от дългия път, тежките въртопи на реката притихнаха, успокоени от широката прегръдка на огромния вир и тихия, сънен шепот на шаварите ...

Набрали кураж от чезнещата светлина, щурците усилиха рязко минорната си вечерна песен и неусетно заглушиха плавното, застъпващо се шумолене на клонестите върби и оксени. Топлата лятна нощ приспиваше Тунджа, целувайки за пореден път високото, изправено чело ... на Свирков камък ...