СТЪПКИ...



Преваляше пладне и октомврийското слънце съвсем не се шегуваше. Ярките му лъчи виждаха цялата просека, а на техния фон неосветеното лице на гъстите борчета пред мен, изглеждаше още по-тъмнозелено. Разнообразните шумове на отминаващото циганско лято тормозеха сетивата ми. Птиците цвърчаха отвсякъде, като пощурели. Рошава група врабчета се въртеше из клоните на няколко неголеми кестенчета зад мен, а глъчката, която съпътстваше гонитбата им, сигурно бе способна да заглуши аплодисментите от цирков спектакъл. Късни пчели облитаха все още свежите китки детелина в краката ми и въпреки напредващата есен, жуженето им навяваше пролетни мисли.

При липсата на сянка и абсолютното безветрие, напечената глава размекваше все повече съзнанието ми. Чаках с нетърпение края на гонката с натрапчивата мисъл, да наплискам лицето си с вода и се заклевах в мислите, че ще го сторя на всяка цена, още щом стигна колата. 

Най-сетне викачите млъкнаха. Гонката беше от най-дългите в района и при отсъствието на дивеч търпението ми се бе изчерпило напълно. Реших да не се напрягам повече и клекнах, за да облекча малко уморената си снага. Приведох тяло напред, изпънах рамене и усуках няколко пъти кръст, наслаждавайки се на приятното усещане. 

Мислех вече да се изправям, когато чух нечии тихи и равномерни стъпки по дебелия килим борови иглички... „Сссък, сссък, сссък, сссък...!?”. Най-вероятно беше някое от кучетата и трябваше да го вържа... 

Шумът от стъпките беше съвсем ясен и аз инстинктивно бръкнах в джоба на якето за едно от дежурните въженца. Ръката ми държеше събраната на топка връв и още не беше тръгнала да прави обратния ход... когато огромната, сива глава се показа на фона на плътната стена от борчета... и замръзна...!?

Силната изненада направо обърна вътрешностите ми наопаки, а високата доза адреналин така изненада сърцето ми, че то милото едва успяваше да раздели ударите. А целият този стрес, на който бях изложен буквално изневиделица, се усилваше неимоверно и от неудобната поза, в която ме хвана едрият самец. 

Глиганът беше толкова голям, че дори не вярвах на очите си. Седях клекнал, с пушка в лявата и въженце в дясната ръка и не смеех да мръдна. Животното постоя загледано две – три секунди в обратната на мен посока, но после рязко обърна глава и ме фиксира. Беше на не повече от седем метра и прекрасните му зъби се открояваха с невероятната си белота, на фона на тъмносивата четина по муцуната. 

Гледахме се напрегнато, като хванати в провинение ... Енергията, която си разменяхме с погледи беше напълно осезаема и нямаше никакво съмнение, че всеки момент ще изригне в реакция.

Но аз не исках това да се случва. Не бях готов да посрещна „атаката“ му и мисълта, че ще се изплъзне ме изгаряше. Той несъмнено беше хитър и докато ме наблюдаваше, явно преценяваше обстановката. В мислите му може би се редяха кадри от предишни срещи с ловеца и съзнанието му трескаво избираше най-удачния вариант за спасение. 

Дали друг път беше срещал засада тук...?! Едва ли...!? Ако беше му се случвало някога, сигурно нямаше да избере тази пътека. Или поне не днес, при шумотевицата, която създадохме с гонката си в иначе спокойното място. 

Времето течеше и всяка отмерена секунда, правеше изхода от ситуацията все по-ясен. Вече почти бях сигурен, каква ще бъде реакцията му. Той нямаше да се върне назад въпреки, че ако го стореше щеше да изчезне за по-малко от миг. Беше твърде голям, силен и горд, за да избяга по този начин и бях убеден, че ще тръгне да пресича просеката.

При големите самци, както и при всеки преживял безброй несгоди боец, стойността на живота вече не е такава, каквато е за обикновените животни и хора. Той беше гладиатор, преминал през много сражения и нямаше никакво намерение да отстъпва.

За него страхът беше отдавна забравено усещане и едва ли щеше да му позволи да го обладае, като юноша. Животът му сигурно изобилстваше от много подобни срещи със смъртта и щеше да посрещне опасността твърд и непоколебим, както винаги. И това щеше да бъде само поредното доказване, даващо му право да възпроизвежда железните си гени във всяко следващо поколение. 

В такива моменти, макар да са твърде кратки, съзнанието работи на невероятно високи обороти и за единица време през него минават толкова много мисли, колкото понякога несъвършеният ни мозък не смогва, да измисли дори за седмица. А горивото за тази светкавична операция естествено е адреналинът. Той е силата, която пришпорва съзнанието и му дава крила, за да полети с тази невъзможна за обикновена ситуация скорост.

Времето сякаш беше спряло. Сетивата ни бяха натегнати на предела и някой трябваше да освободи тетивата. И макар, че силата на страстта ме изгаряше, се усещах слаб и не исках да направя първия ход. Чаках него. Така щях да знам какво е решил и нямаше да позволя да ме изненада ... Или поне така ми се искаше...

Ето че най-сетне нервите му не издържаха и той се хвърли стремглаво напред. Разгъваше максимално силното, изпълнено с енергия тяло, сякаш гледах бързите реакции не на животно, а на работеща на екстремни обороти машина.

Този устрем към неизвестното, сигурно го бе спасявал много пъти и той за пореден път му се доверяваше. Кратките пет – шест метра просека, за него бяха само няколко мига опасност и той реши да ги прелети, предизвиквайки ме по мъжки да се преборим. 

Дочаках момента на експлозията и имах желание да реагирам, но събуждането от съня, в който бях изпаднал при напрегнатата ситуация, ми костваше време. Изправих се и когато с припрени движения потърсих коравия си съперник, вече през мерните прибори на оръжието, стресираните ми сетива се спънаха в поредното препятствие... Безценните мигове изтичаха, а аз не успявах да намеря целта в малкия просвет под оптиката.

За секундите, докато търсех огромната мишена, трескавото усещане, че тя се изплъзва не ме напускаше, а съпътстващата мисъл, че е по-ловък, по-силен и по-опитен от мен ме изгаряше. И когато най-сетне успях да видя едрото тяло през пролуката, то вече потъваше в младите борчета. Бях повече от убеден, че няма да го преборя и въпреки това ... натиснах спусъка.

Колко наивен, глупав и жалък е човекът понякога, в опитите си да надиграе чадата на природата с уж прецизните си съвременни оръжия. Бях сложил проклетата оптика на пушката с намерение, да покривам колкото е възможно по-голям участък от просеката. И ако беше минал малко по-далеч едва ли щеше да има шансове. Да, но тези предположения бяха от друг филм, а този, който почти свършваше ... за жалост беше истинският... 

Стихията от мускули вече влиташе в спасителната зелена стена, когато проехтя пукотът от позакъснелия изстрел и в мига преди да се скрие от погледа ми видях, как куршумът от гладката цев се вряза в хълбока на силното животно. Сцената беше повече от кратка, но пробягалата по мощното тяло едва доловима тръпка, недвусмислено го доказваше. 

Отиде си ...!? Колкото и да ми се искаше, вече не можех да го спра. На фона на учестеното си дишане и екстремния ритъм на сърцето, чувах постепенно затихващия шум от огромните скокове на животното по ската ...

 

***

Този натрапчив шум от трошене на клони, сровени камъни и шума, вече няколко часа след залеза продължаваше да заглъхва и да се появява отново в ушите ми. Седейки на масата допушвах поредната цигара, подпрял глава с ръце, а уморените ми мисли се повтаряха до втръсване и не искаха да напуснат изчистеното от всичко друго съзнание.

Бях ли достатъчно бърз...? Бях ли прав, като натиснах спусъка...? Защо не го оставих да си отиде ...? Защо го обрекох на бавна и безсмислена смърт...? Тъпи въпроси, които тормозеха несигурното ми същество, докато се наливах като невидял с поредната чаша вино.

Раздиран от изпитаните емоции и изгарящ в огъня на неуспеха си, не преставах да мисля за случката. Категорично се бях провалил и само спънах горския гигант по пътя му, за да умре в мъки или някой друг да вземе живота му ... наготово. 

Заредиха се малките часове. Бях отдаден изцяло в прегръдката на виното, но въпреки опиващите му ласки все още не можех да се отпусна. И едва призори, измъчван от едни и същи болезнени, уморени и тъжни мисли ... съм се предал на съня.

 

***

Почти бе успял да прелети просеката, когато горещото парче застигна хълбока му. Проряза го ужасно остра болка, но той не се подаде, а продължи с огромни скокове да се спуска по стръмния склон. 

Отново успя да се измъкне... 

Слънцето беше останало високо. Мокри от студените пръски на бягащия поток, скалите в усойния дол насищаха въздуха с прохлада. Въпреки оскъдната светлина, листата по надвесените клони сребрееха от обилната влага и мястото изглеждаше надеждно и спокойно. Водата ромолеше монотонно, а това успокояваше сетивата му, натегнати от поредното екстремно изпитание.

Малкото вирче го обгърна и той за миг забрави горящия в слабините си огън. Имаше достатъчно сили, но жестоки спазми раздираха силното му тяло, карайки го да се свива и да потръпва от напрежение. Вдишваше жадно аромата на мъх и земя, а това освежаваше измъчените от жегата дробове.

Температурата го изгаряше, но сетивата му все още бяха нащрек и ушите безпогрешно доловиха несръчните стъпки на човек, а малко след това, той дочу и отъркването по ниските клони на върбите.

Беше готов за атака. Изправи огромното си тяло и се притаи. Не искаше да напада, но ако натрапникът дойдеше прекалено близо, трябваше да го направи. Никога досега не беше допускал прекалена близост и сега нямаше да го позволи, въпреки тежкото си състояние.

Дребната фигура премина последните метри по малката бара и когато навлезе сред копривата на отсрещния бряг, спря. Човекът свали от подмишницата навит на руло найлонов чувал и го тръсна, за да се развие. После се приведе и прихващайки високите стръкове с едната ръка, замахна с ръждясалия сърп към основата им. 

Първото движение само го напрегна, но когато чу съскащия звук от триене на желязо в растенията, не се сдържа и атакува. Не искаше да го убива. Нямаше причина, а и трябваше да пести малкото си останали сили. Направи само шест – седем стремителни крачки, грухтейки гърлено и се закова на място. После издиша на няколко пъти тежко, докато чуваше как противникът му се блъска с неистови писъци в ракитака, опитвайки се да избяга панически от гнева му. 

Беше сигурен в себе си... Хората винаги се страхуваха, а след тези уплашени викове, този едва ли щеше да посмее да го безпокои отново...

 

***

Силният вътрешен огън го унасяше и той постепенно изпадна в блуждаещ сън. Раздираното от треска тяло се предаде на спомените и те го понесоха...

Отново беше на любимото си място... Обилният дъжд плющеше в листата на старите ябълкови дървета и наваляше високата трева по откритите места. Зазоряваше се, но утрото видимо се бавеше, подтиснато от плътната пелена на есенния порой. 

Стоеше замръзнал на слога от северната страна и наблюдаваше безмълвен, докато хладните водни струи го обливаха. Проникващата до кожата вода почти бе угасила вилнеещия в тялото му пожар, когато рязък пукот на гръмотевица прекъсна неспокойния му сън. 

Той с облекчение усети, как болката и мъчителният огън се отдръпват. Мислите от съня постепенно избледняха и като последен щрих в заспиващото съзнание, остана само споменът за сладкия, наситен аромат на окъпани ябълки...