САМОТА

 

Гладката ивица тишина между съня и събуждането постепенно се отдръпна и зората пристъпи плахо в долината, водена от първите колебливи шумове. Притисната от пълзящата светлина, мъглата повлече мътните си воали към близките долове, а освободена от размиващата й прегръдка, гората откри сънения си, призрачен лик.

Сенките на самотните дъбове изплуваха от сивотата и озъбените им силуети, щръкнаха тъжно, над разхвърляните под тях рошави купаци от трънка. Нахлупили огромните си кръгли корони, възлестите стебла чернееха, прегърнати от обилната влага и вдишваха безмълвно гъстия, утринен хлад.

Събуден изневиделица от нищото, вятърът прогони последните късчета мъгла и втурвайки се по голите ридове, облиза белеещите им гърбове. А когато дъхът му погали, стърчащия над снега *белошак, той зашепна студената си, съскаща песен и затанцува унесено в плавни, жълтеещи вълни.

Чувствителният нос вдиша студеното течение и веднага улови тревожния сигнал, идващ по него. Невидимата струя го поведе с увереност и той извървя немалкото разстояние без колебание, воден от сигурните очи на обонянието си. Краката му го теглеха, но съзнанието не искаше да прекрачи лекомислено опасната бариера и преди да приближи прекалено ... спря. Дълго стоя втренчен в посоката и едва, когато се почувства достатъчно силен ... пристъпи внимателно напред.

Смесицата от тежки, чужди на неговия свят миризми го напрягаше. Между следите, оставени от враговете, ясно личаха последните останки на майка му – няколко сиво–черни кичура и огромно кърваво петно, дълбоко проникнало в снега.

Мястото на зловещата сцена бе отъпкано от двукраките и от лапите на многото им плахи помощници. Вече познаваше добре слабия характер и неизбежния вледеняващ страх, който ги сковаваше, веднага щом усетеха присъствието му. Но вчера беше друго ... измамната смелост, хранена от близостта на стопаните им тържествуваше и това ги правеше силни.

Мъката постепенно заседна, като кост в гърлото му и хапещият й език изтръгна оттам искрен, сподавен тон, като на малко кутре. Той преглътна задушаващия й натиск и наведе нос над снега, търсейки изгубената си сигурност. Дъхът на козината й се бе запечатал дълбоко в съзнанието му и мисълта за мекото, топло тяло, закрилящо неукрепналата си рожба от свирепите напъни на виелиците, пробяга уплашено в миналото.

Приведе глава съкрушен, а болката извика едва доловима тръпка по тялото и накара косъмът на гърба му да настръхне. Орбитите на студените сиво–жълти очи се свиха, побутнати от набръчкания нос, а повдигнатите от движението устни, оголиха безпощадната редица от зъби в зловеща гримаса. В гърлото вече напираше клокочеща лавина от ярост, искаща възмездие, дива и немислеща за последиците. Мъст търсеше тя и изригвайки беше готова на всичко, за да засити жадния за кръв закон на предците му.

Но хладен, както винаги, разумът не остави зловещото желание да го превземе, а потисна свирепото чувство, докато го задуши и то преглъщайки послушно силата си ... притихна.
Трезвата пресметливост, това бе истинската му същност и превъзмогвайки яростната вълна, тя отново взе връх над страстта. Успокоен за кратко, той посегна несигурно към снега. Подуши и като последна целувка докосна с език кръвта, а непознатата досега болка, го накара да проскимти отново и стегна още повече примката около коравия му характер.

Силата му се стопи и той се почувства, като малчуган, дирещ опеката на майка си. Събудената ярка емоция, го накара да потърси спасение в спомените и го върна в тихите, есенни утрини, когато легнали един до друг след успешен лов, двамата ближеха съучастнически уморените си тела.

Сенките на сумрака поглъщаха постепенно светлината и размиваха тъмните контури на дърветата. Ослепителната доскоро белота, отстъпваше място на синкава плетеница от стволове и клони, прегърнати от снега и притихнали в изящния си безпорядък. Гората заспиваше и дори вятърът бе затаил дъх за обичайната си вечерна почивка. Уплашени от пълзящия студ, всички потайни шумове се бяха стопили и само от време на време някое от жилавите дървета пропукваше, насилено от сковаващата му захапка.

Луната пребори разкъсаната черга на облаците и провирайки бледия си, мраморен лик освети долината. Овалната й усмивка надникна през замътения си ореол и нарисува мрежа от сенки върху пръхкавата пелена, а малките открити пространства между дърветата грейнаха, погалени от нежното сияние.

Четирите меки лапи докосваха едва фината опрашка и застиваха в синхрон, още преди най-лекият шепот, да наруши приказния сън на гората. Носената от тях сянка се прокрадваше между силуетите на дърветата, почти невидима за оскъдната светлина и само малките облачета топъл дъх, замиращи за кратко след нея, маркираха посоката на движението й.

Неземното спокойствие го смущаваше и го караше да спира за кратко, вслушвайки се в плътната тишина и в спокойния, плавен ритъм на сърцето си. Премерената дързост, която го ръководеше, му даваше неизменно предимство и за щастие, все още оставаше неразбираема за логиката на враговете. Те знаеха, че той се страхува, но не предполагаха, че страхът, съчетан с дарените от природата усет за опасността, находчивост и коварство, го правеха неуязвим. Тактиката му да бъде винаги близо до тях и да наблюдава потайно от укритието си, засега се оказваше печеливша. Острите сетива следяха прецизно обстановката и воден от опита, той безпогрешно успяваше да реагира поне с един ход напред.

Отдавна знаеше, че нощем го дебнат, притаени във високото безлистно дърво в основата на широкия дол. Видя ги, когато го правеха и когато после домъкнаха отнякъде трупа на умрялото животно. Дълго ги наблюдава, прилегнал над сипеите по сивите брегове, а когато оставиха измамно лесната храна и се отдалечиха, заличавайки следите си по обратния път, той тихо напусна мястото.

Няколко пъти бе ял от масивните бутове на животното, но само когато беше абсолютно сигурен, че е сам. Глупавите излизания на лисици и белки го притесняваха и той не им се доверяваше лекомислено, а след внимателен широк обход под прикритието на сенките, неизменно разбираше истината.

И сега щеше да го направи ... Мирисът на неговата гора спеше от години в съзнанието му и нямаше никакви колебания. Още при първия съмнителен дъх на неканен гост, съзнанието мигновено стопираше действията, а водени от него, очите се впиваха в мрака, търсейки чуждото присъствие в някакъв различен контур, сянка или движение. Слухът с лекота опипваше гората, а малките закръглени уши отсяваха различните шумове от тишината, за да превърнат после анализа им ... в сигнал за в опасност, спокойствие или атака.

Жилавото тяло замръзна ... Макар сърцето му да не изпадна в паника, опасният шум го накара да настръхне и той мигновено впери поглед в посоката. Звукът беше кратък и едва доловим, но ясен и парещ, като ужилване. Като чаткане на зъб в зъб, но още по-остър, хапещ и студен. Чужд на гората звук, който само двукраките можеха да произведат. Чувал го беше и преди, но най-много в деня, когато изгуби майка си и оттогава, всяка поява на злокобното усещане, неизменно забиваше безпощадните си игли в мозъка му.

Те бяха тук и отново търсеха него. Но не предполагаха, че той знае ... и това беше поредната им грешка.

Не беше ял нещо съществено вече три дни. Зелените киселици само свиха на топка празния му стомах, а студената вода след тях, усили още повече неприятното усещане. Гладът обхождаще нагло вътрешностите му и ги обръщаше с болезнени спазми, карайки съзнанието трескаво да търси спасение от болките.

Промъкваше се като сянка покрай старата, съборена плевня, докато слухът му попиваше дългите, шептящи прохождания на гризачите, по коридорите им в сухата слама. Спря до малкия отвор в стената от сплетени пръти и кал и когато първото малко същество направи опит да излезе от него, едрата лапа го затисна с ловко движение. Нещастното създание не можа да реагира на атаката и успя да издаде тънък, писукащ звук едва, когато беше между зъбите му. Челюстите направиха повече от необходимите дъвкателни движения и той се наслади пълноценно на сладникавия вкус на кръвта, а когато мазната и топла хапка отпътува бавно към празния му стомах, се облиза на няколко пъти, изпитвайки истинско блаженство.

Утрото напредваше, а двата дребни гризача в корема му само раздразниха неспящия апетит и засилиха разочарованието от неуспешния нощен лов. И тогава в съзнанието му изплува спасителната мисъл.

Вече добре познаваше мислите и действията на враговете си. Достатъчно бе привикнал с присъствието им, но продължаваше да се учи и за разлика от тях, не повтаряше нито един ход, а постъпваше по нестандартен и непонятен за мисленето им начин. Знаеше, че еднообразието е лесно за разгадаване и именно то, правеше жертвите – негови и техни, толкова предвидими.

Но той не беше жертва, а хищник и ловните му тактики трябваше да бъдат различни, изненадващи и непредсказуеми, за да му носят търсения успех. Още повече сега, когато бе сам, без решаващата подкрепа на майка си.

Неведнъж бе получавал подаръци от двукраките и ясната мисъл за безпомощните животни, оставяни след присъствието им, го поведе уверено напред ...

Сърната лежеше привидно спокойна до **смриката, но внимателното вглеждане в крехката фигура, издаваше изгарящото от стрес създание. Грациозно изпънатата шия вибрираше от невероятната болка, а през мускулите под плътната сива козина на гърба, регулярно пробягваше тежка, раздираща тръпка. Отнесената от куршума долна челюст висеше безпомощно, държейки се само на разкъсаната плът, а учестеното дишане и болезнените опити на животното да преглътне, помръдваха едва окървавената, безжизнена част от тялото му.

Той се прокрадна незабелязано, воден от изкушаващия зов на кръвта, но изпаднала в огъня на предсмъртната си агония, жертвата не усети враждебното присъствие. И още преди да разбере за опасността, дългите, остри зъби се врязаха във врата й, сключвайки се в коварен захват.

Възпирайки с гърди опита на животното да се изправи, той го разтърси мощно на няколко пъти и след последния тласък със задоволство усети, как съпротивителните му сили намаляват. Мирисът на топла, пулсираща кръв удвои енергията му и здравите челюсти затегнаха още по-силно хватката си. В следващия миг, меката хрущялна тъкан между прешлените подаде, а напрегнатите от агонията мускули на жертвата се отпуснаха и ужасът в изцъклените очи, напусна крехкото тяло заедно с последния й дъх.

Жестока и великодушна едновременно ... такава беше съдбата, пресякла пътя на двете създания и завъртайки ги в безмилостния си кръговрат, тя за пореден път бе отнела измъчената душа на едно, за да я прероди в живителните сили на друго.

Чувстваше се уверен в себе си, но подхождаше към всичко останало с недоверие. Изпитваше съмнение дори към очевидното и това бе усвоил повече от срещите с двукраките, отколкото от майка си. В началото ходовете им му се струваха трудно предвидими, но постепенно се научи да ги разгадава и с времето ставаше все по-сигурен в действията си.

Имаше си ритуали, но не беше праволинеен. Зачиташе ги и спазваше правилата, но обичаше да стига до тях по различен начин, а така всеки път изненадваше и противниците и жертвите си. Решенията изникваха сами пред него, на секундата, а напрегнатата обстановка му ги диктуваше с някаква странна лекота, все едно майка му стоеше зад него и го напътстваше.

Мракът постепенно погълна колебливите сенки на здрача и загръщайки гората с непрогледния си плащ, насити въздуха с хлад и несигурност. Страхът изплува от тайните си покои и плъзна из долината, а обитателите й се притаиха уплашени, притиснати в коварната му прегръдка.

Настъпваше неговото време. Времето на най-силното безпокойство и той трябваше да се възползва от хипнотизиращото му действие.

Вече чуваше движенията на притесненото животно, съпроводени от подрънкването на дебелия синджир, но респектиран от светлината в къщата забави ход. Спря и докато се ослушваше напрегнато в тъмнината, кучето изригна със задавен, хриптящ лай. Това не го притесни, а просто използва суматохата, създадена при силния шум и се прокрадна припълзявайки напред.
Трябваше да достигне оградата, докато двукракият още не бе усетил присъствието му. Приведен, с ловки премерени движения напредваше между гъстите шипки, когато яркият, плътен лъч разсече тъмнината непосредствено до него. Той се закова и без да помръдва крака, бавно приведе тяло към земята. Прилегна като сянка в тревата и не се обърна, а само изръмжа тихо. Знаеше, че очите му могат да го издадат и затова изчака напрегнато няколко секунди, докато лъчът на прожектора се отмести.

Двукракият се взира още малко в непрогледния мрак и въпреки, че уплашеният му питомец не преставаше със страхливия си лай, скоро угаси светлината и влезе в къщата. Вратата изтропа след него и сложи край на опеката от стопанина, а това накара кучето да изпадне в истерия. Постепенно паниката взе връх и лаят започна да кънти все по-приглушено.

Вледеняващият страх завладяваше противника му и вече го бе натикал в дъното на колибата, но той не бързаше. Трябваше да остави студената примка на стреса, да затегне хватката си докрай и отнемайки напълно съзнанието на нещастното същество ... да го превърне в истинска жертва.

Едрата сянка се задържа още малко плътно прилепнала до оградата и когато реши, че моментът за атаката е дошъл, прескочи с лекота дебелия каменен зид. Пробяга като видение слабо осветеното дворче и още преди скимтящото животно да разбере, се озова пред тесния отвор на колибата му. Силните челюсти го измъкнаха от укритието и след едно светкавично подмятане във въздуха, безпощадните зъби го стиснаха далеч зад гръкляна. Последният му писък бе твърде кратък, а прекъснатият гръбнак накара безпомощното същество да потрепери и отпускайки се ... то натежа в челюстите на дръзкия нападател.

Убеден, че жертвата му е напълно безжизнена, той прегриза умело тънкия, кожен нашийник и докато чуваше суматохата и уплашените викове на двукракия, вече потъваше в мрака от обратната страна на къщата.
Утрото се беше усмихнало ... ненадейно и искрено. Обещаваща, като щастлив край на приказка, зимата раждаше най-слънчевия си ден и запалени от светлината, искрите по фините зърна сняг, танцуваха в разноцветни оттенъци. Реката клокочеше забързано и напевно, премятайки бистрите си талази между камъните, а посребрени от широките замръзнали ивици, бреговете й грееха под лъчите на яркото слънце.

Той пристъпи бавно по тънката ледена кора и докосна с език водата. Не беше особено жаден и докато отпиваше няколко малки, студени глътки, въздухът поднесе към чувствителния му нос мирис на живот. Надигна глава и отстъпи внимателно назад, а после с плавни, насечени стъпки се отправи по течението в подсказаната посока.

Бяха следи на видра ... Големите гъвкави лапи последваха дирята и скоро го отведоха до малък, спокоен вир, застинал, като тъмно огледало в кръглата си ледена рамка. И само миг преди да приближи, някакво странно движение привлече вниманието му. Той застина, вперил поглед в гладката повърхност, когато едрите плуващи сенки, извиващи в плавни кръгове, изведнъж набраздиха водата и го стъписаха.

Пристъпваше напрегнато по замръзналата кора, оставайки непрекъснато зад малкия, наведен от товара на снега храст. Когато наближи толкова, че да усеща дори вибрациите от играта на превъзбудените риби, прилегна и се затаи. Подсъзнателно усещаше, че залисани в любовната си игра, жертвите му сами ще приближат към него и не се излъга в предположението си. Бяха изминали само няколко секунди в очакване, когато едно от пъстрите вретèна, направи плавен кръг около останалите и с мощен тласък на силната си опашка, излезе на ситния чакъл над вирчето.

Останала наполовина извън водата, едрата риба с усилие се провираше между струите на тънкия бързей, когато премерената му атака я достигна и едновременно с това хвърли в паника другите. Той захапа безмилостно улова си и с един обратен скок, почти огледален на първия, се върна ловко на брега. Изтърси се и с едва доловимо подхвърлящо движение, намести жертвата в устата си, а под натиска на здравите челюсти от златистия й корем се проточи тънка, оранжева струйка.

Изненадан, той пусна агонизиращата риба в снега, а после облиза старателно едрите лепкави зърна и примляска от удоволствие. Ароматът им беше изкусителен, а сладникавият вкус му напомни топлите ***кекличи яйца, които всяка пролет намираше из храсталаците на изоставените лозя по платото.

Загърбила лютото си упорство, зимата отстъпваше бавно на север и уморена от студовете, гората отпускаше постепенно набраното напрежение. Разсънените дървета жадуваха обятията на пролетта, а по гъстата им мрежа от клони, вече напираше живителната сила на сътворението. Снегът отпускаше студената си прегръдка и малките му петна по сенките намаляваха с всеки изминал ден, дарявайки с живителна благодат жадната земя.

Усойният дол беше с доста стръмни скатове, изпъстрени с едри ръбести камъни, влажни и почти изцяло покрити с мъх. Той се прокрадваше по малката, криволичеща между канарите пътека, когато постоянното течение от ниското, поднесе към носа му изкушаващата миризма.

Първата мисъл, която пробяга през съзнанието му, докато вдишваше жадно полъха, идващ от огромния каменопад, беше отсъствието на майка му. Ако бяха заедно, подходът им при този труден лов, със сигурност щеше да бъде друг.

Почувства се самотен, но въпреки това остана спокоен, а дивата сила се надигна в тялото му категорична и твърда, както никога. Липсата й го бе научила да разчита единствено на себе си и с всяка повалена жертва, увереността му набираше сила, превръщайки го в умел, пресметлив, непредсказуем и безпощаден за жертвите хищник.

Mладият глиган лежеше между скалите, наслаждавайки се на тихия завет и галещите лъчи на припека. Започваше едва третата си година и явно скоро го бяха прогонили от стадото, защото през отминаващата зима, бе виждал само веднъж следите му.

Първата им среща се състоя преди по-малко от седмица, но изненадата, с която тогава успя да го надхитри, този път нямаше как да се случи. Селото беше далеч и схватката щеше да се състои, а мисълта за победата беше единственото, което го вълнуваше и педантично шлифоваше всеки детайл от действията му. Знаеше, че и най-малката грешка може да обрече битката на провал и затова подреждаше ходовете си максимално концентриран.

Тихо, като котка, той пристъпи още малко напред и когато вече чуваше дъха и леките помръдвания на жертвата, замръзна. Стоя неподвижен дълго, докато не се убеди напълно в положението й, а инстинктът му на убиец трескаво пресмяташе възможните варианти за спасение. Всъщност вече прецизно познаваше действията на противниците си и когато видеше конкретното място, почти безпогрешно определяше, какви могат да бъдат реакциите им. Сякаш хипнотизираше иначе спокойното животно и четеше мислите му, без то да усеща присъствието на заплахата.

Краткото премисляне го убеди, че позицията му дава предимство на жертвата и не е най-подходящата за атака. Почти спрял дъха си, без да издаде звук и без да изпуска от поглед гънката в скалите, на която лежеше глиганът, той се върна бавно заднишком десетина метра и едва когато реши, че вече е на безопасна дистанция, се обърна. Направи пет-шест тихи крачки назад по пътеката и спирайки извърна внимателно глава. Преди да предприеме следващия ход, искаше да бъде напълно убеден, че противникът му не подозира нищо.
Трябваше да направи обход и да се спусне към него отвисоко. Така младото животно нямаше да го усети, а силната изненада щеше да го уплаши и да му даде превъзходство. Той знаеше, че паниката е най-силният му съюзник и безрезервно се доверяваше на острия й характер. Тя винаги действаше, като коварна змия. Ухапваше изненадващо, а отровата й превземаше, като лавина съзнанието на жертвите и объркваше действията им до неузнаваемост. Завладени от слабостта и пришпорени от дяволското чувство на страха, те неизменно допускаха грешки, а грешките бяха неговият шанс.

Долът беше като улей, водещ и усилващ възходящото течение, а това работеше за него. Силната миризма се забиваше в носа му и беше толкова ясна, че дори можеше да затвори очи. Беше непосредствено над противника си и само секунди го деляха от атаката, когато високо над тях пролая сръндак. Това напрегна животното и го накара да наостри уши, а воден от реакцията му, той пое бавно дъх и застина, приготвяйки се за решаващия скок.

Сръндакът се обади още веднъж, а после възбудените хрипове на лая зачестиха. Но той не изчака окончателното им затихване и докато слухът на животното бе ангажиран със заглъхващия звук ... се спусна, като мълния върху него. Глиганът скочи светкавично на крака, изквича и се опита да запази равновесие, но впилата се в гърба заплаха наруши баланса му и той полетя надолу по камъните.

Двете животни се премятаха и блъскаха, като кукли по едрите ръбести скали без да издадат звук, а между сключените челюсти на единия и отворената, запенена паст на другия, се процеждаше само накъсания на болезнени пресекулки дъх. Вплетените тела се завъртяха с едно неестествено усукване във въздуха и малко преди да се строполят със силен шум в потока, се разделиха. Малкото вирче ги обгърна за миг, но веднага след това, изригналите в силен импулс противници изскочиха над водата, разхвърляйки взрив от кални пръски наоколо.

Той беше с част от секундата по-бърз и докато стресираното животно успее да се изправи, го захапа умело за врата, непосредствено зад долната челюст. Притисна го силно към водата, опитвайки се да го обърне, а в суматохата на боричкането, дочу шума от пропукващата кост. Жертвата му бе счупила единия си преден крак при премятането и това беше добре дошло за него.

Противникът нямаше стабилна опора на земята и все по-трудно се съпротивляваше на натиска му. Той стискаше до болка коравите си челюсти, като след някои от мощните разтърсвания, успяваше да увеличи дълбочината на здравия си захват.

Времето течеше бавно, но в правилната за него посока. Вече не изразходваше напразно силите си, а само държеше безмилостно жертвата и усещаше как страхът и паниката, заедно с болката и неизбежното изтощение, намаляваха силата на отчаяната й съпротива. Мощните изблици на ярост, в опит да се освободи от захапката му ставаха все по-редки, докато накрая изтощеното и уплашено животно се предаде и бавно се отпусна на лявата си страна.

Това беше началото на жадувания край и усетът му на изкусен хищник, не пропусна да се възползва от момента. С рязко движение, ангажирало удвоената от успеха енергия, той натисна глигана с гърди и преодолявайки силата на ритащите безпомощно крака, го задържа максимално дълго под водата. Агонията на крайниците постепенно намаляваше, докато накрая се превърна в потрепване и последния дъх на измъченото животно, под формата на поредица от малки мехурчета ... напусна завинаги тялото му.

Щастлив от победата, той извлече тежкия си трофей на брега и легна тържествуващ до него. Беше задъхан и уморен, а възбудените му мисли още прехвърляха рискованите сцени от схватката, когато тежката мисъл се върна в съзнанието му ... нямаше с кой да го сподели. Разколебан, той надигна глава и загледан в нищото проскимтя тихо. От високото му отвърна уплашеният, лаещ сръндак ...

Сянката се промъкваше между озъбените на луната скали и набираше височина, безшумна, незабележима и сигурна, като смъртта. Но нямаше желание за лов, нямаше тревоги и опасности, а само един див и неудържим порив, който я теглеше неустоимо нагоре.

Обичаше това отдалечено, потайно и трудно достъпно място. Враговете му не предполагаха, че съществува, а жертвите му не смееха да го безпокоят, защото знаеха, че всеки опит за приближаване означаваше само едно – откровено желание за среща с дявола.

Оттук отправяше вледеняващите си послания към долината, които всяваха страх в сънищата, хипнотизираха мислите и разбиваха сигурността в действията на обитателите й. Беше едноличен господар на владенията си, а сипкавият му глас възвестяваше с охота това, над благодатната, потънала в мрак територия.

Воят се понесе нагоре и срещайки преградата от едри борове, мощта му се надигна рязко, като вълна. Премина малките напречни ридове, вибрирайки, като по струни на арфа и се проточи към края на клисурата. А когато стигна стената, завършваща огромния каменист дол, ехото го върна назад с намаляваща сила, като меко, заглъхващо дихание.

Преди да повтори, той се наслади на чувствените звуци, загледан в светлеещите скали по отсрещния скат. Едва, когато вълнуващите трептения притихнаха, изпъна мощния, мускулест врат и освободи сдържàния си зов към луната, а каменната грамада по високото му отговори, превръщайки самотната песен в едно съкровено и дълго чакано откровение.

Той настръхна от удоволствие и реши отново да прогони тишината, когато ехото изненадващо му отговори за втори път. Озадачен, понечи да извиси глас и точно в този момент осъзна, че не планината отвръща на горещата му изповед.

Тя го обичаше, беше подвластна на волята му и го даряваше с всички блага, от които имаше нужда ... но беше безмълвна. Също както и луната, която споделяше най-съкровените му мигове и всеки път го изслушваше, търпеливо и по майчински, както само тя можеше да го прави.

Замисли се, присви очи и загледан в звездите, разпръснати като замръзнали искри над тъмния хребет, отново дочу тайнствения глас. Беше далечен, непонятен и призрачен ... но истински.

Лека тръпка пробяга по тялото му, а сетивата неусетно се предадоха на магията и едва тогава, изчистеното от мисли съзнание разбра ... отвръщаше му краят на самотата ...

 

 

*Белошак – Висока бяла трева ...

**Смрика – Вечнозелен, иглолистен храст ...

***Кеклик – Скална яребица ...