ПРОЗОРЕЦ В МЪГЛАТА

 

Попадали ли сте някога в нищото ...? Там където несъвършените човешки сетива не чинят и пукната пара, безпомощни пред капризите и волята на сътворението. Когато само с едно замахване на четката или една мисъл, майката природа ни показва, колко нищожни сме пред нейните настроения и желания. Когато заключени в клетката на сетивната немощ, напрягаме съзнание с надеждата, чрез него да превъзмогнем безсилието си, да усещаме трептенията на живота около нас.

Гъста, като току – що угасена мастика ... такава беше мъглата, затиснала с влажната си завивка тихата ноемврийската утрин. Отивах към една от известните контрапусии, а мислите ми упорито питаха и питаха ... ще видя ли по-далеч от носа си, та съм помъкнал и пушката ...?! 

В същото време плътните сиво-бели къдели около мен, ме изпълваха и с едно странно усещане, придавайки някаква тайнственост на обстановката. А зад този, уж незначителен щрих на природата, прозираше замайващият аромат на магия, каращ ни да се чувстваме, като изгубени в отчайващия лабиринт на минотавъра или като юнака, очакващ всеки момент появата на многоглавата ламя. 

Това странно и донякъде потискащо природно явление, винаги увеличава емоциите от лова, правейки така, че животните да излизат изневиделица, като изпод земята, а контактите с тях да се превръщат в мистични, неочаквани и трудни за овладяване срещи.

Плътната маса на мъглата, сякаш улавяше създадените от хората звуци и ги провеждаше до слуха ми, но заглушаваше всички естествени шумове и по този начин първите изпъкваха силно, на фона на стимулираната от нея тишина. 

Едва виждах размитите контури на трънки и смрики, при това на не повече от петнайсет метра, но чувах добре невероятната олелия, създавана от гоначите. Както винаги, за сметка на лишеното от възможности зрение, тази прищевка на напредналата есен усилваше звуците и шумното затваряне на коли, приказките на висок глас, виенето, лаенето и скимтенето на разнородната кучешка глутница, отекваха повече от ясно в ушите ми.

И докато си мислех, че тази, почти стандартна гюрултия е същата и при разставянето на пусиите, мъглата бавно се заспуска към дола, вдигайки завесата за предстоящото представление ...

Постепенно светлината започна да набира сила и след малко белите, като недопечени самуни камъни по отсрещните скатове, грейнаха на яркото утринно слънце. Чувствах се като човек, на когото току – що са свалили превръзката от очите, след игра на сляпа баба. 

Освободеният ми поглед с радост обходи познатите извивки на баирите, изпъстрени с вълшебните багри на есенната гора. Преобладаващо карамелената дъбова шума, жълтеещите, рехави завеси на ясиката и брезата и кафявите, отиващи към керемидено корони на габъра и бука, правеха гледката неповторима. Поглъщах жадно с очи подарената красота и примирах от удоволствие, сякаш за първи път виждах толкова пъстра и въздействаща картина. 

Да, много пъти очите ми се бяха опивали от нея, но както винаги, изгледът беше различен, нов и несравним с предишните и аз оглеждах дълбоките долове и ридовете, търсейки познатите трайни белези, с надеждата да зърна около тях някакви, макар и незначителни признаци на живот. 

Бях посещавал това място десетки пъти, но късната есенна гледка беше изумителна и не можех да й се наситя. Необещаващ на пръв поглед много, скалистият пейзаж, откриващ се през дола, беше впечатляващо многообразен. По сравнително стръмните склонове, изпъстрени с равномерно разхвърляни едри камъни, пътуваха към ниското тесни, дълги деренца, които тъмнееха с неослънчените си още гъстаци и изглеждаха, като гайтани на изкусно ушит елек. А над тази красиво изваяна дреха, плавно се издигаше заобленото теме на баира, пременено с кичестия, кехлибарен калпак от неопадала шума, на малката дъбова кория по високото.

Стръмнината откъм мен беше грабната от издънки на габър, дъб, елша и бреза, изпъстрена с тук – там прорасли борове и стройни, като пламък на свещ смрики. Многообразието от цветове заливаше ската и въпреки, че гледката беше неземно красива, донякъде съжалявах, че не мога да я погледна истински, от отсрещната страна или още по-добре, като птица ... извисен над ширналите се долове.

Докато ненаситените на хубост сетива, търсеха познатите детайли на пейзажа, откъм рида на север, разделящ огромния дол на две, долетя шум от съборени камъни. Трескаво затърсих с очи причината, но освен движението на бавно спускащите се късове мъгла, друго не забелязвах. И точно тогава, очите ми се спряха на дългата редица от едри, черни камъни, само на двайсетина метра под малката махала. 

Трябваха ми няколко секунди да осъзная, че там никога не е имало скали с такъв цвят, а като добавех и дочутият преди малко шум, вече бе повече от ясно какво виждам ... 

Сюрията от трийсетина животни стоеше замръзнала на пътеката, извиваща по самото чело на рида и явно чакаше сигнала на водачката, за да се спусне към широките раздолци. Трескавото очакване на потеглянето, съчетано с неизвестността на предстоящата развръзка, натегна още повече нервите ми ... 

Работещите вървища бяха две. Едното само на петнайсетина метра под мен, а другото на повече от сто, надолу по стръмния скат. Докато гледах замръзналите животни, трескаво прехвърлях вариантите, които можеха да изберат. 

Бях сам и нямах особено много възможности. Трябваше да реша, коя от двете пътеки да пазя ... горната, над която стоях или другата в ниското, за която очевидно трябваше да побързам. Водачката все още държеше групата на ръба на рида, но едва ли щеше да ми даде много време, а за спускане по стръмния камънак ми беше необходима поне минута.

Реших да чакам където бях, а ако Господ бе решил да ми даде слука, сигурно щеше да го направи ... 

Напрегнато очаквах раздвижването, раздиран от колебание, когато проклетата пелерина на мъглата започна отново да загръща баира и не след дълго, той се оказа под задушаващия, гъст похлупак. И само няколко секунди, след като скри въздействащата картина от погледа ми, характерния шум от сровени камъни достигна до мен. Сюрията беше тръгнала ... 

Излъгаха ме ... Животните бяха изиграли правилно картите си, а за мен остана несигурната надежда да се срещнем някой друг път, а може би и на друго място. В тази криеница, на която си играехме с провидението, нямах шансове. Или трябваше да се сблъскам с дивеча очи в очи или той просто отминаваше незабелязано, както се бе случило преди малко.

Докато разсъждавах върху глупавото ми разминаването със слуката, с поглед притиснат от гъстите талази, упоритата ноемврийска мъгла продължи да се шегува с мен ... 

Вече наближаваше девет, когато слънцето отново натисна мътната, бяла завеса надолу и благодатните му лъчи запалиха купчини от искри по капките на гъстата трева в краката ми. Силуетите на смриките и влажните клони на дърветата заблестяха на светлината, а това видимо се отрази на настроението ми и съзнанието полетя възторжено, носено от леките, невидими криле на сиянието. 

Не бях идвал тук от година и докато реша, накъде още да отправя поглед, едно досадно творение на техниката, ме извади от приятния сън. Трептеше телефонът в джоба ми ...

Стреснат от прекъсването на унеса, в който бях изпаднал го долепих до ухото и в него чух припрения глас на приятеля си:

- Лъчо, чуваш ли ме ... внимавай ...!? Голям глиган опита да се измъкне към планината, но усети пусията и се върна назад по дола. Сигурно вече е преминал между гоначите и може би се насочва към теб ...!? 

В този объркан ден, Господ явно ме подлагаше на изпитание ... За втори път, на една и съща гонка ми изпращаше слука, сякаш искаше да провери силата на волята и търпението ми, като отново ме изправяше пред шибаната дилема ... горната пътека или долната ...

Огромният самец се открояваше с внушителната си фигура на фона на белеещите на слънцето скали под последната къща. Стоеше на същата пътека, леко обърнал глава назад и съвсем не бързаше. В момента може би преценяваше, кой път да избере, за да финтира поредната устроена засада, както ловко го бе направил преди минути.

Като при някаква лековата шега, несигурната мъгла реши, че ми е дала достатъчно време за оглеждане и още с първите крачки на едрото животно към дола ... започна да се издига. 

Нямах какво повече да направя и останах верен на предчувствието си ... Това беше пътеката днес и тя щеше да ми донесе късмет. Знаех и почти бях сигурен, че глиганът няма да мине по дирята на сюрията. Ще я последва, но не точно в стъпките и ще мине по успоредното вървище ... моето.

Секунди преди да чуя леките отърквания по шумата, сиво-белите, гъсти къдели отново бяха залели пространството около мен. И не можех да проникна през пелената с очи, но вече го виждах със слуха си. Тихите шумове на промъкващо се животно ... закачена вейка, счупена съчка или побутнато малко камъче, всичко това объркваше сърцето ми и то играеше неспокойния си танц, докато аз водех мислено опитния си противник.

Исполинът изплува постепенно, добивайки все по-ясни очертания. Гледах го, а сигурността ми набираше убийствена сила и нямаше никакво съмнение ... той вървеше към края си ...!? И още не подозираше, но за него опасната игра с двукракия, вече беше приключила ... 

Последната му секунда бе твърде дълга и гореща, но той не усети нищо ... Прескочи уверен в отвъдното и продължи по стръмните пътеки на оцеляването, готов да се доказва пред упоритите си съперници. Резкият вик на изстрела се вряза остро в мъглата, но плътната й маса го погълна с охота и без да иска, накара изненаданото ехо от планината ... да онемее ...