ПОВЕЛИТЕЛЯТ НА СЯНКАТА ...



Лека като видение и тиха, като заспиваща мисъл, сянката се плъзна под гладката прозрачна повърхност, а удълженото й тяло се втурна забързано по дъното, облазвайки старателно едрите, заоблени камъни. Уплашени от приближаващата заплаха, няколко, припичащи се в спокойната плитчина пъстърви, се стрелнаха като мълнии към дълбокото и само след миг удължените, тъмни силуети изчезнаха в потайните глъбини.

Широката фигура ги последва без да потрепне и размивайки постепенно контурите си, потъна в смарагдовата зеница на езерото. Премина невидима смълчаното огледало и уверено се измъкна от прегръдката му, докато несигурният й силует, шеметно набираше плътност. Пробяга залива под огромния, сив каменопад и докосвайки за миг чимовете на малката крайбрежна поляна затанцува, подскачайки по ръбовете, на отронваните столетия гранитни сълзи на планината. 

Издигна се по широката престилка на сипея и когато достигна внушителната стена на отвесните скални грамади, се гмурна без колебание в една от тесните гънки между тях. Намерила изгубения си лик, след мимолетната игра на криеница, още по-контрастна и сигурна, тя описа широка, плавна дъга по заснежената фуния на улея, отскочи внимателно от бялата шапка на преспите и пропадайки тук – там по гъстата мрежа от пътечки, заигра виртуозно по тъмнозеления лабиринт на клека. 

После, набрала смелост, се спусна уверена над мекото седло на рида и неусетно издърпа под себе си искрящия му плащ от оросена, планинска трева. А когато докосна острия каменен зъб в края на девствената ливада, забави изненадващо ход и след няколко мощни, пулсиращи движения застина, притихнала послушно под гордото тяло на повелителя си.

Стройният силует, изпъкваше на фона на пепелявия скат, като изящна, абаносова фигура. Здравите крака държаха скалата в корава прегръдка, а мощният врат с красива препаска от сиво-жълти пера и царствената глава, увенчана с извит, като остър кинжал клюн, го караха да изглежда страшен в очите на жертвите си и недосегаем за силата на враговете.

Той стоеше изправен над сянката, докато ярката слънчева светлина играеше, пръскайки студени искри в дълбоката му, черна зеница и в ириса на бистрото златисто око. Владенията му се отразяваха в него, докато острият поглед се забиваше прецизно във всеки сканиран предмет и всяко пробягало движение. 
Скалите, гората и безкрайните сипеи, самотните мури и разпръснатите, като късчета мъх китки на клека и хвойната, гъстите чимове по поляните, застиналото в спокоен сън езеро или танцуващият в постоянен ритъм поток... всичко това беше картината, белязала в съзнанието му съкровения лик на родната територия. А нанесен върху нея, всеки подвижен, нов или чужд на пейзажа детайл, изпъкваше на фона на познатата гледка, като огромна, сигнална фигура...

 


***

 

Пролетната гора се събуждаше... 

Притихнало под нежните ласки на тишината, младото утро набираше сила, а унесени по отминалите си сънища, дърветата не смееха да помръднат, очаровани от дарените мигове спокойствие. Светлината проникваше сигурна между тях и нарисувани от засиленият контраст, дългите, стройни стебла и плавните, пернати дъги на клоните, връщаха постепенно изгубените си очертания. 

Родени от топлия дъх на влажната земя и неподвластни на гравитацията, фините облачета мъгла плуваха леко по поляните и между едрите сенки на смърчовете, а бавното им, безмълвно движение създаваше вълшебната илюзия, че гората пътува нанякъде. 

Зората вече надничаше над скалистия хребет, готова да зарадва утрото с вълшебната си усмивка, когато един тайнствен шум разкъса гладката дреха на мълчанието и промъквайки се натрапчиво в нея, навърза странната си редица от звуци ... 

Едно, две, три ... постепенно забързващи почуквания, които замлъкнаха рязко, последвани мигновено от чести, стържещи звуци, като от триене на стомана в някаква груба, зърнеста повърхност. А после пак и пак и пак... почукване и отново студено острие на нож върху твърдия камък, докато изведнъж потайните шумове бяха прекъснати от изненадващо, мощно припляскване.

Едрият, черен петел пристъпяше наперено с изправена почти вертикално шия, а настръхналата гуша и разтворената в широко ветрило опашка, подчертаваха още повече напрегнатото му състояние. Птицата играеше страстния си, любовен танц насред малката поляна, покрита с гъстия, равномерен килим на боровинките, докато няколко сиво-кафяви кокошки обикаляха наоколо, без да показват, че са особено заинтригувани от присъствието му. 

В ярък изблик на възбуда, петелът изригна с поредното кратко прелитане и след като се приземи с провесени надолу крила, замръзна. После направи няколко бавни крачки, изпълнени с впечатляваща гордост и подновявайки странната си песен, продължи изпълнението на мистичния ритуал.

Знаеше къде точно отива и този път тактиката му трябваше, да успее... Изви плавно и спускайки се над върховете на смърчовете, заоглежда внимателно поляните през малките пролуки. Не искаше да губи опеката на дърветата и затова остана ниско, придържайки се непосредствено по ръба на гората. Изпаднала в транс, птицата на моменти губеше слух, но неангажирано със сватбуването, острото й зрение оставаше винаги будно и нащрек.

Още с първото пикиране го забеляза, между прелитащите през погледа му дървета и оставаше само да прецизира атаката си. Петелът винаги се измъкваше към гъстите клони на смърчовете, а това правеше лова невъзможен и ако искаше да го изненада, трябваше да възпрепятства този, доказан вече изход. И противно на досегашния си опит и на брилянтната си техника в открити пространства, той реши да връхлети целта именно от тази посока – гората.

Повторното внимателно оглеждане му даде необходимата увереност и той прецени, че моментът за атаката е дошъл. Намали скоростта без излишни махове и правейки остър завой, се спусна в пространството между две от големите мури в края на гората. Присви криле и като съскащо във въздуха острие на копие, прелетя последните няколко метра до жертвата. 

Когато заплахата изплува иззад тъмните силуети на дърветата, паниката разпиля женските, като изненадващ, силен взрив, а влюбеният мъжкар се опита да излети, но за реакция беше твърде късно. Тежкото тяло едва бе успяло, да се отлепи от земята, когато сянката на ловкия хищник го връхлетя, като мълния, блокирайки единствения път за спасение. 

Едрата птица усети как, насилени от здравите сухожилия дългите нокти на нападателя, се врязаха в скованата й от ужаса плът, а веднага след това, почувства и мощния тласък на огромните, черни крила. Глухарът изгуби равновесие и с безпомощно пърхане срещна земята, докато стоманената хватка на похитителя му, набираше убийствена сила. 

Крехката, пулсираща и обречена съпротива на жертвата постепенно притихна, а избраният от съдбата край, поставен от острия, черен клюн, превърна драматичната сцена ... в една жестока, тъжна и неизбежна действителност...

Огромните циркуси* с отвесни стени, езера и мощни каменни ръбове ... това беше неговата земя. С безброй, бягащи една към друга долини, изпъстрени с поляни от тънка планинска трева и влажни чимове край потоците, провиращи напористата си снага между гъстите струпвания на клека, по стръмните, скачащи един след друг прагове или през хладните проломи в скалите.

Нямаше неспокойни мисли ... Не го разкъсваха съмнения и не изпитваше никакви угризения или страхове. Живееше сам сред стихиите, успявайки винаги да бъде над тях, надживял отчаянието, самотата и времето. Животът му беше едно безкрайно приключение, загърбило грижите, тичащо непрестанно срещу бурите и кръжащо над шеметните, докосвани само от него висини. А ледените вихрушки, раздираното от светкавици небе или трептящият, огнен поглед на слънцето, не можеха да спрат полета на свободната му душа ...

Яркият, огнен диск се издигаше сигурно над планината и тъмните западни скатове, откриваха постепенно острите си, назъбени гънки. Сенките бягаха, а с това разбулваха скритите от зорките му очи тайни, запазени за кратко от непрогледната пелерина на нощта. 

Отсечена от стихиите, скалната тераса беше широка и удобна, равна и с отвесни стени, като мястото на току – що отхапан от великан гранитен къс. Едрият козел стоеше на нея, без да помръдва или да издава звук, вперил поглед в нищото. Беше на пост и знаейки какво рискува, не го интересуваха нито вятъра, нито честите подсвирвания на жълтоклюните гарги или монотонното бучене на потока. Изглеждаше като статуя и въпреки това в неподвижния силует, се усещаха невидимите трептения на пълната концентрация, улавяща безпроблемно всяка промяна, дори и в най-незначителните подробности.

Той знаеше, че мъжкият никога не е сам ... Те бяха някъде около него – една или няколко женски, които пазеха живота на беззащитните си рожби с цената на всичко. Но трябваше да ги открие, в изпъстрения със сипеи, малки ридове, пропадания и преспи, стръмен и скалист терен. Опитните му очи опипаха прецизно ската и не след дълго, светлият силует на козата, изплува в тъмния процеп зад мъжкаря. 

Сянката не се колеба и миг ... Направи плавен, широк обход, далеч от погледа на пазача, а после приближи внимателно и пробяга бърза и незабележима по горния ръб на терасата. А когато изскочи изневиделица над нея, тялото й вече се смаляваше стремглаво ... тя атакуваше...

Още бе твърде далеч от целта, но напрегнатият, като струна козел усети враждебното присъствие и веднага издаде пронизителния си, свирещ звук. Разпознала без колебание тревогата, майката изскочи от сянката на пукнатината и отправяйки се почти отвесно надолу, се спусна до огромната пряспа под скалите. Малкото я последва с несигурни движения и с усилие достигна до нея, когато той вече ги връхлиташе с невероятна скорост.

Завладяна от паниката, козата избягна с рязък отскок атаката, но потъналите в тежкия сняг копита на малкото, не успяха да го изтласкат... и в следващия миг, то бе застигнато от провидението...

Почиваше небрежно и отпускащо след лова, когато облаците на изток се уплътниха и тежката тъмносива маса, бързо прехвърли високата преграда на циркуса. Бурята приближаваше с внушителна скорост, но той не помръдна от мястото си, а само разтвори леко крила, като да й покаже, че вече е готов за срещата. 

Вятърът постепенно усилваше напъните си, докато накрая, фучащите струи, примесени с гъстата мъгла на дъжда, достигнаха скалата, на която стоеше. Той очакваше това и когато първите капки се блъснаха с пукот в гъстите, пригладени пера по гърдите му, с охота разтвори крила и шеметно се издигна с вихъра.

Обичаше да се наслаждава на стихиите. Силните пориви на вятъра, съпътствани с резки промени в силата и посоката го привличаха неустоимо и той, изпълнен с увереност, майсторски ги надскачаше, гмуркаше се под тях, правеше виртуозни лупинги и завъртания, докато им се насити напълно.

Шеговитият летен вихър отмина ненадейно, както се бе появил и само кроткия ситен дъждец, остана да ромоли в тревата и по гладките, мокри чела на скалите. Това не го плашеше и застанал на ръба на скалната тераса, той наблюдаваше спокойно владенията си.

Познатите образи летяха през сигурното око, като разноцветните кадри на филм, когато дългата, червена сянка изви, като запетая в края на вълнуващата лента. Излизайки от прикритието на каменопада, лисицата се отправи към скорошната му плячка, но бе изминала едва десетина метра по снега, когато краката, захапали до този момент острия камък, го оттласнаха без колебание от скалата. И победила за хиляден път гравитацията, едрата сянка се понесе сигурна над сипея...

Без да изпуска от очи малкото безжизнено тяло в горния край на пряспата, тя направи плавен обход и набирайки скорост се спусна, като безшумен вихър към натрапника. Въпреки, че още не виждаше връхлитащата опасност, хищникът спря за момент, усещайки подсъзнателно заплахата, но успокоен и изкушен от мириса на прясното месо, отново тръгна напред.

И тогава сянката изплува в уплашените очи на жертвата... Лисицата посрещна атаката настръхнала, съскайки с извит, като лък гръбнак и широко отворени челюсти. Само миг след това, желанието за бягство надмогна мимолетната смелост и уплашеното животно се втурна панически към спасителната опека на морените.

Но вече бе късно за колебание... Безпощадните нокти, водени от сухите жилести крака го настигнаха и впивайки острите си краища в дългия гръб, го накараха да се сгърчи от силната болка. Уплашеното съзнание на жертвата изгуби контрол над тялото и скачайки по снега, съскайки и извивайки глава в опит да достигне противника, то се предаде напълно на паниката.

Лисицата се гърчеше безпомощно, но силните крака я стискаха все по-здраво в хватката си, докато нещо в слабият гръден кош изпука и хищникът почти мигновено прекрати съпротивата. Тялото постепенно се отпусна, а предизвестеният край на битката... нарисува познатата тъжна и празна картина в погледа му...

Тежката зима не го изненада, но събра максимално енергията му, в един силен порив за оцеляване. Вече осем години се надбягваше със сезоните и съдбата го бе калила достатъчно, изправяйки го пред разнообразните си изпитания. И той не се огъваше... 

Априлските виелици още вилнееха по родните му чукари, но ставаха все по-редки и постепенно губеха остротата си. Изпълнено с надежда, твърдото му сърце нехаеше за несгодите, не забелязваше трудностите и дори победите вече не го вълнуваха, както преди. Защото само от няколко дни, там, на малката площадка над езерото, едно чисто и дълготърсено същество, пазеше с топлото си тяло безценното начало на живота...

Издигна се над назъбеното било на хребета, галейки с полета си скалите, а откритият нов хоризонт, избяга далеч от погледа му с безкрайния си простор. Топлото възходящо течение го тласна мощно нагоре и той разпери още повече силните махови пера, примижавайки от удоволствие. Зарея се, загледан разсеяно в отсрещния скат и миг след това, голямата тъмна фигура под нишата, го накара да настръхне... 

Слънцето огряваше наполовина каменния купол и сенчестата страна изглеждаше призрачно, но това не заблуди силното му око. Въпреки немалката скорост, той с лекота забеляза натрапника, заплашващ с присъствието си крехкото бъдеще на поколението му. Увиснал на скалата, пришълецът пълзеше нагоре с крайници, вплетени в отвесната стена и му оставаше съвсем малко, за да достигне равното теме на площадката. 

От гърдите му се изтръгна смразяващ кръвта писък, който активира в него ураган от енергия. Напрегна сили и когато след секунди вече бе достатъчно близо, слезе на необходимата височината, готов за атака. После събра криле, превръщайки тялото си в яростен юмрук и вперил поглед в настъпващата опасност, се спусна мълниеносно към гнездото.

Докато връхлиташе с нокти главата на противника не мислеше за последствията. Само знаеше, че трябва да отстрани заплахата и тази мисъл, изпълваше съществото му на перфектен убиец. Разперени за максимален захват, мощните крайници вече докосваха главата на жертвата, когато миг преди рязкото съприкосновение, тя замахна в опит да се предпази и хвана с ръка единия му крак.

Той излезе от концентрация за част от секундата и докато впиваше острите си нокти в нежната китка и рехавия му скалп, двукракия изгуби опора в скалата и невероятната тежест се стовари върху крилата му. Миг след това, противникът му нададе уплашен вик и политайки безпомощен в бездната, го увлече с огромната си маса.

Гледаха се един друг напрегнато, а страхът в погледа на натрапника светеше, като зловещия огън на преизподнята. Викът, излизащ от широко отворената уста престана, щом измъченият му дъх секна, но ужасът в изцъклените очи продължаваше да крещи неистово. Двамата летяха, чувайки само съскането на вятъра, вкопчени в предсмъртна прегръдка ... като немощ и сила, като зло и възмездие, прекрачили неволно прага на земните си възможности... 

Но единият от тях, се гърчеше в пламъците на страха и отчаянието, а другият, запазил бъдещето на кръвта си ... летеше щастлив към безсмъртието...

 

***

 

Помнейки насмешката в острия поглед, вятърът търсеше отново непокорния му дух...

Изгубил увереност, той се усука с виене около малката скална тераса, грабна няколко вейки от самотното гнездо и се спусна ядосан към бездната. Достигна края на дълбоката урва и завъртайки се в мощен вихър, обходи с ледения си дъх пролуките между гранитните блокове, стърчащи по дъното на пропастта, като гигантски планински кристали. Вдигна облак от сухия сняг и докато го засмукваше в невероятния си вакуум, една странна гледка пробяга за миг през свирепото му съзнание... 

Веднага го позна... Беше старият му противник, който неведнъж го бе предизвиквал, без да изпитва страх, без да губи равновесие или да потрепне от поривите му. Самотното, остро крило стърчеше, изправено над преспата, все едно за пореден път описваше виртуозния си вираж над долината.

Поемайки дъх, вятърът изпадна в истерия и яростно се нахвърли върху него, опитвайки се да го прекърши, а разярените му талази се застъпваха, хапейки се един друг, като кучета. Студените струи връхлитаха стените на пропастта и отблъснати се връщаха отново, но единственото, което успяваха, бе да издадат остър, съскащ звук, съсечени от невероятната твърдост на гладките, черни пера. Снежният прах отлиташе, погълнат в утробата на виелицата, но тъмното крило стоеше непоклатимо на пътя му и вибрирайки, като струна, не губеше силата си...

Само връзките на една ожулена туристическа обувка, видимо не издържаха зловещите напъни на стихията и развявайки безпомощно избелелите си, разнищени краища, напомняха тъжното знаме ... на неумиращата човешка алчност...



***ЦиркусЗатворена от високи хребети планинска котловина, с най-често образувани на дъното й едно или повече езера.