БЯГ...




Небето беше паднало толкова ниско, че дори можеше да бъде докоснато... Равномерната, сива черга на облаците прихлупваше гората, а задушената от мъглата светлина, едва успяваше да очертае меките контури на баирите. Унесени от приспивното ромолене в листата, едрите дъбове посрещаха с безразличие студените струи, обливащи стволовете и напиващи грапавата им, мъхеста кора. Земята не смогваше да поеме обилната влага и гънките й, водеха по извивките си тънки поточета, застиващи на места по запречени от набраната шума вирчета.

Късият ноемврийски ден преваляше, когато изненадващо появилия се вятър разгони упоритите облаци и прекрати, несекващия трети ден дъжд. Гората се събуди от дългия, влажен сън и отърсвайки последните капки от дърветата, зашепна познатата си песен, под напора на лекото течение.

Още беше обладан от несгодите и емоциите на отминалия лов и възбудата, го караше да натиска педала малко по-силно от нормалното. Трябваше да намали скоростта. Гумите просвириха леко, но когато колата забави ход се укротиха и спокойно я поведоха по плавната дъга на асфалта.

Вече излизаше от завоя, когато вдясно от пътя, през широката пролука между дърветата, се откри дълбоко врязаната в гората нива. Макар ангажирано от шофирането, съзнанието му не пропусна да отправи поглед натам и знаещите какво търсят очи, веднага забелязаха групата животни.

Подминавайки, той отби на първото уширение и извади малкия бинокъл от жабката... Бяха три женски и една мъжка сърна и спокойно пасяха, а насочените към него огледала, се открояваха силно на фона на наситения зелен цвят на зимницата. Огледа ги внимателно и неестествената поза на едната от женските, го учуди. Видимо по-едра от всички, тя изглеждаше ниска или по-скоро силно приведена напред, все едно бе коленичила.

Не бързаше за никъде, а имаше достатъчно време до свечеряване... и той реши да опита. Трябваше да направи широк обход, за да разбере истината, а близостта на гората и посоката на вятъра му даваха тази възможност. Не беше го правил от години и позабравеното усещане за силната тръпка при издебването, вече почти го беше обсебило.

Натрупаните в едрата гора купчини клони, му осигуряваха идеално прикритие и той незабелязано, бавно и премерено се движеше напред. Течението леко се усили, но все още беше с него, а пропитата от влага шума правеше стъпките му невероятно тихи и неуловими за острия слух на животните.

Беше далеч от дистанцията, позволяваща изстрел, но въпреки това подреждаше прецизно действията си и през цялото време не изпускаше групата от поглед. Всяко плахо повдигане на глава, го караше да спира и затаявайки дъх, да изчаква спокойното продължаване на храненето.

Нямаше намерение да стреля... Искаше, както винаги да докаже превъзходството си над дивеча и едва когато успееше, щеше да задоволи напълно инстинкта си. Опитът, натрупан през годините го бе рутинирал достатъчно и той прекрасно съзнаваше, че целта, изтървана дори за миг, може да направи непредвидим ход. Затова следеше внимателно поведението на животните и още първото несигурно движение или рязко застиване, щяха да му подскажат напиращото желание за бягство.

Сърните все още не подозираха опасността и основен принос за това имаше ловкият му начин на прокрадване. Още от малък се стремеше да следва пътеката на страстта и обладан от силата на надиграването, младият мъж почти беше достигнал съвършенството на хищника. Действаше като него, но едновременно с това мислеше и със съзнанието на жертвата, а така винаги успяваше да предвиди ходовете й.

"И не бързай... търпението е най-важният елемент от играта. Животното трябва да бъде спокойно. Напрегне ли се, значи в него се е породило съмнение. А има ли съмнение, то никога не чака да се убеди стопроцентово в наличието на опасност. Просто предприема спасение..." Така най-често го учеше баща му...
Сръндакът се изправи, а после приведе глава и разсеяно се почеса с крак зад ухото. Изтърси се, постоя за кратко и отново продължи да пасе. Той подсъзнателно се напрегна, но последното действие на животното го успокои и постепенно върна равновесието в съзнанието му.

Тъкмо беше спрял зад поредната купчина черпия*** и още успокояваше дишането си, когато мъжкарят вдигна тревожно глава и обръщайки поглед към него, се заслуша. Нямаше как да е усетил миризмата му, но острият слух явно бе доловил нещо. Животното се вглежда в нищото още няколко секунди, докато накрая реши, че напрежението му идва в повече и направи пет – шест бързи скока в нивата.

Уплашени от внезапното действие, две от сърните прибягаха изминатите двайсетина метра, като вързани за него и се заковаха в очакване, но приведената не помръдна от мястото си. Мъжкарят стоя около минута замислен и решил, че опасността е нереална, се наведе отново над нивата. Нямайки какво да сторят след неговата реакция, женските изчакаха с вдигнати глави малко по-дълго и видимо успокоени, плахо последваха примера му.

Вече беше стигнал ръба на гората. Виждаше всичко и гледката истински разтърси коравата му душа... Сърната беше стреляна, а изстрелът бе прекършил двата й предни крака, малко под коляното. Пасеше, но влачейки придържаните само от кожата копита и стоеше изправена на оголените си кости.

Мигновено си спомни, как преди години беше виждал подобна гледка, но само на единия крак, а раната на отстреляното животно беше зараснала и то дори бе успяло да превъзмогне травмата. Може би беше въпрос на време и това да се пребори с „подарения“ му от хората недъг, но въпреки това гледката беше покъртителна.

В съзнанието му светкавично изплуваха двете повече от ясни възможности ... Да я остави на съдбата и на упоритата борба с чакалите или да прекрати мъките, които очевидно преследваха крехкото същество. Беше млад, но вече бе погубил достатъчно животни, за да не изпитва угризения, особено в такъв случай и въпреки това, мъжкото сърце се сви в колебание. Тук вече нямаше игра, в която по-ловкият да победи... Имаше грозна и обречена даденост, при която по-умният, по-зрелият, а може би и по-състрадателният, трябваше да избере ... провидението или прагматизмът да реши дилемата...

Изстрелът се блъсна в плътната редица от дъбове по отсрещната страна на нивата и се върна рязко в лицето му, като неочаквана, звучна плесница. Уплашените животни се стрелнаха, а размазаните от скоростта силуети, изчезнаха учудващо бързо и само едно от тях остана да потрепва върху тъмнозеления килим от млада пшеница.

Замисленият ловец се упъти бавно към жертвата си и приближавайки, както винаги реши, да прекрати предсмъртната й агония. Вече посягаше с нож към гърдите на сърната, когато внезапните резки движения на краката го спряха и го накараха да се почувства несигурен. 

Може би нещастното създание тичаше отново със здравите си и силни крака и това беше най-истинският му порив за бягство от опасността ... Тази мисъл окончателно спря рутинното движение на ръката и той остави измъченото сърце да достави кръвта, необходима за последния бяг към отвъдното. Отчаяните, леки и грациозни скокове на животното ставаха все по-кратки, докато накрая притихнаха, а напрежението в превзетия от ужас поглед изчезна и той застина безпомощно в нищото ...

 

***

Сънят дойде, като изцеление и умореният от напрягане разум, с облекчение потъна в покоите му... Единствено сърцето остана будно и повтаряйки неуморно до разсъмване...

"Не ... не ... не ... не ..." ... упорито отказваше да приеме, студената логика на съзнанието...

 

***ЧерпияОставени в гората купчини от окастрени клони, след проведена разреждаща сеч.