БАЩА НА БЪДЕЩЕТО...

 

разказ от Воден Чаиров

 

Тя беше неговата вселена – всичко, което имаше...

Повече от светлината, водата, храната или спокойствието. Повече от въздуха и вятъра, от възраждащата сянка на смърчовете или уюта на кроткия завет във виелицата. Повече от бликащия възторг на пролетната гора, топлата постеля от мека, гниеща шума или изпълнения с фини ухания простор на планинските ливади. Повече от бягащия между чимовете поток, обливащ с живителните си струи ръбестите гранитни късове, повече от вълшебното огледало на извора или застиналото мастилено око на езерото...

Тя беше безценния дар на Сътворението ... Силата, извираща от всяка клетка на стоманеното му тяло и волята, караща сърцето, да пътува неуморно във времето. Даденост, за която не мислеше, която не виждаше, не усещаше и не можеше да докосне, докато не разбра, че без нея всичко останало губи смисъл...

Калените мускули горяха от напрежение и бяха натегнати до предела на скъсването, но обездвижени и безпомощни, заключени в сковаващата прегръдка на стреса. Стоеше вцепенен, притиснат към оградата и дишаше тежко, а широко отворените очи гледаха, но не виждаха нищо и мятайки се в пространството крещяха с все сила, обладани от демоните на ужаса. Тялото се гърчеше в непозната досега треска, лишено от възможността да освободи напиращия ураган от енергия, а мощният му пулсиращ мотор рискуваше да се пръсне, задушен от чудовищния натиск на собствената си сила... 

Миризмата на купищата храна беше убиващо силна и го отвращаваше. Чувството за глад се бе скрило толкова дълбоко в съзнанието му, че едва ли скоро щеше да намери обратния път, за да го изкуши и именно то ги бе накарало, прекрачвайки опасната бариера, да попаднат в зловещия капан на двукраките... 

А те непрекъснато бяха наблизо и всяка тяхна поява, караше малката група, да се щура инстинктивно по контура на затвореното пространство. Повече от два дни, обезумели и наплашени до смърт, не можеха да намерят заключеното си съзнание. Тичаха водени от жестоките бесове на паниката и не чуваха нищо друго, освен оглушителния ритъм на сърцето си, раздирано от острата болка и заливано от парещата отрова на страха...

Беше млад и все още бе неделима част от стадото. Обърканите му мисли не можеха да избягат от зависимостта на колективния разум и той неволно копираше действията на връстниците си. Блъскаше с неукрепналите си рога оградата, опитвайки се да разруши задушаващото препятствие, но усилията му бяха безпомощни пред проклятието... 

И точно, когато нарастващата лавина от безсилие беше на път, да ги удави в мътния си поток... се появиха несигурните контури, на току – що родения път към спасението...

Събудени изневиделица от опита, смирените отблясъци в очите на водачката се трансформираха в невиждан до този момент огън, а пламъкът от него върна силата на групата, карайки я да повярва, че има изход дори в безизходицата. Възрастното животно взриви клетката на превзелата ги обреченост с действията си и в началото, те дори не повярваха на очите си...

Вече се бяха отказали, обезверени и изгубили сетното зрънце надежда, след като невероятните им възможности, бяха изпепелени в битката с непреодолимото препятствие. Но тя не копираше действията им, а очевидно търсеше друго решение и засилвайки се отново и отново, се мъчеше не да прескочи... а да събори проклетата стена. Явно искаше да го направи, като таран или да умре, а с всеки опит, атаките й ставаха по-целенасочени и уверени. Добре съзнаваше, че не може да прелети високата почти четири метра ограда, но не преставаше да я връхлита упорито, сигурно и премерено... 

Жертваше измъченото от годините тяло, но показваше на неопитните младоци, верния изход от ситуацията. Ударите на масивната й фигура вече бяха изкривили мрежата до неузнаваемост, но все още не успяваха да я разкъсат. След всяко строполяване под високата телена преграда, тя ставаше бавно и клатушкайки се несигурно, потегляше обратно към далечната страна на капана...

Спокойно, водена от безкрайната мъдрост на поколенията, водачката се върна за пореден път в изходна позиция. Тя изпръхтя на няколко пъти, изрови с копито мократа шума в краката си и точно когато мощните сухожилия се канеха, да я изстрелят отново напред... резкият пукот се блъсна в похлупака от едри корони на дърветата и подкоси, треперещите от изтощение крака...

Силната уплаха буквално взриви притаените в очакване животни и те предадени в ръцете на паниката се пръснаха, като шепа сухи листа на вятъра. Тичаха обезумели, блъскайки и прескачайки се едно друго, докато накрая безмилостният камшик на страха, ги събра в плътна купчина от тела, притиснати силно в оградата от обратната страна на затвореното пространство... 

Двукраките очевидно не можеха да преглътнат плашещото поведение на опитното животно и затова решиха, да вземат живота му. Коварният им ход отново го изпълни с несигурност, а мирисът на кръвта разпали, като вихър тлеещите въглени на страха, изгаряйки болезнено съществото му...

Беше уплашен до смърт и вече не виждаше изход от зловещия затвор на отчаянието. Но без и най-малко да подозира, полученият преди малко безценен урок по оцеляване, бе оставил трайни следи в насиленото от стреса съзнание. И докато нощта все още се колебаеше, поглъщайки бавно оскъдното зарево на залеза, той вече атакуваше напористо оградата...

А когато чудовищното препятствие най-после подаде под упорития натиск, отваряйки широка пролука между две от дърветата... той и останалите от стадото тихо потънаха в тъмната, но безкрайно сладка прегръдка на свободата... 

Чувстваше се достатъчно силен и отдавна бе напуснал ергените, убеден, че групата не може да му даде нищо повече. Сигурността, която получаваше на младини, вече не му беше необходима. Самотата не го плашеше, а напротив, изпълваше го с увереност. Засилваше твърдостта му и го каляваше сезон след сезон, а всяка нова битка неизменно, го даряваше с вълшебната тръпка на победата...

И враговете и съперниците му отдавна изпитваха страх от мощните, почти черни рога, които в комбинация със сприхавият характер и кръвясалите от напрежение очи, превръщаха всеки двубой в едно жестоко изпитание за противника. Хищниците обикновено го избягваха, а онези, които се осмеляваха да атакуват, даваха немалко жертви. Натрапниците пък, решили да доближат харема му, получаваха тежки рани от острите шипове на страховитата му корона и най-често само дълбокият, басов рев беше достатъчен, да ги накара да отстъпят... 

Уплашена от напредването на все по-късия ден, есента обрули набързо последните шумки на букака и спускайки се неохотно към ниското, отстъпи място на своята студена посестрима. Зимата прокара мразовитите си ръце по ридовете, а сянката на студената й целувка размъти ясния доскоро образ на времето. Налазени от първите дебели слани, планинските ливади посърнаха и изгубили свежата си зеленина, се премениха в бледите, тъжни нюанси на жълтото...

Върхът постепенно притъмня, забулен от напиращата през билото стихия... Фъртуната нахлу от високото с мощен вихър и минавайки през рехавата преграда на буките, помете облаци от сухи листа и вейки. После, въртейки гъстите си кълба от сняг, се заусуква около дебелите стволове и облазвайки няколкото тесни долинки, се блъсна в плътната преграда на смърчовата гора. Ледените струи засвириха по острите върхове на дърветата, но гъстата маса от стебла и клони, почти не помръдна от напъните им...

Фините сухи снежинки се спускаха кротко през малкия отвор в небето и достигайки тялото му заспиваха, щастливо избягали от невероятния хаос на виелицата. Уютния завет на смърчовете го пазеше от студените напъни на вятъра, а топлият му дъх се задържаше над него, застивайки на малки бели облачета, защитени от стената на сплетените една в друга вейки... 

Беше легнал малко преди зазоряване и потънал в сладката люлка на дрямката преживяше, блажено отпуснал железните си мускули. Излъчваща ярък ореол от енергия, огромната му снага затопляше въздуха около него и зимата почти нямаше власт, над това малко закътано пространство...

Истеричният лай на кучетата разсече неземното спокойствие на гората и прекъсна вълшебния унес на почивката. Той скочи светкавично на крака, а силната възбуда извика остра тръпка по тялото, която го накара да се изтърси и мигновено върна силата на усещанията му...

Двукраките отново го преследваха и трябваше, да се измъкне от коварния им капан. Но първо се налагаше, да тушира атаките на зъбатите им помощници, които вече го обикаляха от всички страни и с досадния си лай, издаваха присъствието му на стопаните си...

Трябваше му простор... Потайните места бяха добри укрития, но за отбрана му беше необходима свобода, а на открито мощното му тяло щеше, да ги държи на дистанция и нямаше да посмеят да приближат. Поведе уверено стадото и още с излизането от гъстия малолетен смърч, с рязко премерено обръщане хвърли едно от псетата във въздуха. Зъбатият му противник изквича от силната болка и падайки отпуснато в шумата, се изтърколи безжизнено по ската...

Уплашени от внезапната му атака, останалите кучета се отдръпнаха на разстояние, докато той, окуражен от доброто си попадение, с плавни скокове се отправи към дъното на дола. Премина като стихия малкия поток и след малко вече усещаше живителните струи на вятъра, бягайки с лекота по открития скалист терен...

Глутницата го последва без колебание, но неуспяваща да смогне на шеметното му темпо, все повече изоставаше. Можеше да я остави далеч назад, порейки простора с вихрения си бяг, но за него поредното предизвикателство едва започваше. Още не бяха изпитали истински силата му, докато той замаян от сладкото опиянение на адреналина, щеше да респектира жалките си преследвачи, горд и недосегаем за силата им...

Спря, изправи глава и се заслуша, но освен фученето на хладните струи в рогата си и глъхнещия на вятъра лай, друго не чуваше. А когато настръхналите псета го приближиха достатъчно, желязното тяло се обърна светкавично и сведе чудовищните си рога към земята. Застина в очакване, изгарящ от напрежението на сблъсъка, а това беше достатъчно, да спре фалшивия устрем на глутницата...

Остана така около минута ... Издишваше яростно обема на огромните си дробове и пристъпвайки припряно в кратки атаки, гледаше как стресираните противници, отстъпват пред дивата сила на волята му. А когато се наслади достатъчно на величието си, обърна отново глава напред и тържествуващ от категоричното си превъзходство, се устреми към билото, следван от струите на вихрушката... 

Скоро навлезе в успокояващото пространство на клека и видимо намали темпото, лавирайки умело между храстите. Беше достигнал нивото на превала, а спускането в спокойния завет на корията по отсрещната страна, щеше най-сетне да го избави от преследването...

Вече излизаше от опеката на гъстото място, когато пред него се изпречи поредното препятствие. Изправен на не повече от десетина метра, двукракият сочеше гърдите му с гърмящото си желязо, а широко отворените от възбуда очи, се открояваха зловещо, на фона на тъмния храст на клека...

Нямаше какво друго да стори ... Напрегна максимално сухожилия и докато смаяният противник се чудеше какво да предприеме, прелетя с огромен скок над него. В устрема си отнесе шапката му и изгубил равновесие, двукракият политна назад върху камъните. Още беше във въздуха, когато опасността под него изригна за миг и той с ужас усети, как чудовищната сила на огъня, мина само на косъм от гръдния му кош ... После бързо се спусна между скалите по ската и скоро се изгуби от погледа на преследвачите си, докато вледеняващият страх от премеждието... бавно отшумяваше в уплашеното му съзнание... 

С цената на огромен риск, отново бе надиграл коварния си противник, а силата на екстремното преживяване, за кой ли път изпълни желязното му сърце, с невероятния възторг от победата... 

Дъждовният, доста студен край на септември, не можеше да охлади страстите му...

Кръвта кипеше на горещи вълни в едрото тяло и го караше да притичва припряно ту в една, ту в друга посока. Родена от титаничния взрив на хормони, силата му нямаше равна и изригвайки, като ярък фойерверк, тя се трансформираше в див бяг, огромни скокове, шеметни завъртания и яростни сблъсъци с дървета и храсти. Острите копита режеха плътните, жилави чимове по поляните, а тежките рога мачкаха и късаха, като обезумели гъстите къпинаци или дългите ръждиви полета на папратите. Огромното му сърце блъскаше неистово в гърдите и изпомпвайки кръвта на горещи тласъци, превръщаше енергията й в стихия, диреща достоен противник...

Беше горд от постигнатите победи, но непрекъснато търсеше нови битки. Вече дори не обръщаше такова внимание на женските – те бяха негови по рождение. Важни бяха само враговете, а победите над тях го радваха все повече и го въздигаха на полагащия му се престол, правейки го велик...

Утрото беше наситено с напрежение... Дъждът и тежката влага затискаха шумовете, но той вече бе чул далечния рев и пришпорен от силния нагон, бързаше за мястото на срещата. Съперникът му беше нов за неговия район и видимо не познаваше сприхавия му нрав...

Плъзгайки се устремен под последните смрики, той най-сетне изскочи на огромната поляна, докато обърнат с гръб, другият мъжкар отправяше гърления си зов към кошутите. Налетя го без никакво колебание и конкурентът едва смогна да извърне снага. Мощните вратове срещнаха с напрягане тежката сила на удара, а сплетените рога изчаткаха в бърз безпорядък, сведени почти до земята... 

Не очакваше такъв отпор и това удвояваше яростта му. Въртеше се, без да отнема от силата на натиска, а заедно с това увличаше и коравия си противник, докато изведнъж и двамата не решиха да се отдръпнат. Кръвясалите погледи хвърляха мълнии помежду им, а невероятната твърдост, не вещаеше скорошен край на битката... 

Вече бяха доста изтощени, но нямаше видими признаци на превес. Той нададе мощен дълбок рев, а още преди да прекрати гърления звук, подгъна крака и отпускайки тежестта на предницата си... атакува. Без да помръдне от мястото си натрапникът посрещна устрема, а когато тежките рога на двамата се срещнаха шумно, едрите им корони се разминаха и един от острите асиметричен шипове на претендента, раздра горния край на плешката му... 

Раната не беше голяма, но беше достатъчна, за да възпламени чудовищната му енергия. Мирисът на кръв извика нов пристъп на ярост и натискайки с все сили, той дори коленичи при пределното усилие. После се изправи мигновено и отдръпвайки се рязко, направи широк кръг около съперника. Запенени и бълващи пара от горещия си дъх, двамата отново се срещнаха, но този път противникът му не издържа на удара и направи няколко малки крачки назад...

Воден от богатия си опит в толкова много двубои, той мигновено усети приливната вълна на победата. Напрегна максимално сухожилия и железните мускули с трепет усетиха дълго чаканото отпускане на другия едър рогач. Последва само още един силен тласък на мощния врат и изтръгвайки се от хватката му... победеният пришълец побягна позорно от полесражението...

За пореден път защити категорично територията си... Беше изтощен, но несравнимата с нищо друго сладост от победата, го възраждаше. Краткият, съдбовен импулс, който даряваше женските с безценния дар на живота, беше върхът на тържеството му, а многото пъстри теленца в началото на лятото умножаваха гените му и с всяка изминала година, неизменно го приближаваха към безсмъртието...

Слънцето бавно прекрачи хребета и дългите, натежали от пределна плътност сенки на буките изчезнаха, а контурите на масивните стволове омекнаха, сливайки се с пепелявия килим на шумата. Грабнато от напредващия сумрак, огромното папратово поле видимо потъмня и губейки наситения си керемиден цвят, заприлича на призрачна постеля, обгърнала с мекотата си основата на огромните каменни блокове...

Сезонът на сватбите беше приключил и сега имаше нужда само от храна и почивка. Току – що беше излязъл от любимото си калище и освеженото от водата тяло, все по-силно усещаше настойчивите позиви на глада. Изтърси се ситно, а после се заслуша внимателно в тихия шепот на дърветата и без колебание се насочи към голямата мочурлива тераса под върха. Обичаше това открито и проветриво място, където сочната трева, стимулирана от обилната влага, винаги бързо го засищаше...

Вече излизаше от горския пояс, когато съществото му усети враждебното присъствие... Буките по високото почти сливаха очертанията си, но в малките пролуки между тях, той забеляза пробягалите за кратко силуети. Не се подаде на паниката, а внимателно премисли тактиката си и уверено се спусна напред. Неведнъж бе надигравал групата сиви хищници и естествено нямаше намерение, да се предава...

Бягаше непрекъснато, чупейки посоката и сменяйки ритъма в продължение на повече от половин час. Някои от детайлите на гората минаваха покрай него, като познати кадри и му даваха увереност, че все още се намира в позната обстановка. Веднъж опита да се измъкне през билото, но при изкачването на стръмния скат глутницата го наближи прекалено и той се спусна стремглаво надолу, за да набере преднина...

А дистанцията му беше крайно необходима, за да може да разсъждава и да предвижда ходовете на противниците. Иначе трябваше да се предаде в ръцете на инстинкта, което недвусмислено означаваше и в ръцете на провидението. А той най-малко искаше случайността, да решава съдбата му...

Отново бяха непосредствено зад него, а пътят нагоре и надолу беше отсечен. Оставаше му единственият възможен изход – морените, но глутницата очакваше точно това. Насочваше го натам с коварния замисъл, да счупи крак, в осеяния с дупки и пропадания каменопад или да се откаже, връщайки се безпомощен срещу нея...

Трескаво прехвърляше вариантите за спасение, когато връщайки го в младежките му години, споменът за баща му намери правилното решение. Следваше го неотлъчно, изучавайки старателно скритите пътеки, навиците и подходите на възрастния рогач, а всеки застинал поглед, всяко спиране, обръщане на глава или заостряне на слуха, чертаеха като дълбоки бразди в съзнанието му... свещената карта на оцеляването...

И тогава той се реши... Навлезе внимателно в огромното поле от морени, воден от малката, едва забележима пътечка. Криволичеше между едрите скални късове, като на моменти прескачаше някои от огромните блокове, а върху други ловко се задържаше и стъпвайки, като по изкусно подредена мозайка, напредваше бавно...

Когато почти приближи средата на сивия каменопад спря и се ослуша внимателно. Настойчивият дъх на преследвачите му бе останал далеч назад и чуваше само глухото виене на вятъра, танцуващ из лабиринта от пролуки между морените. И когато с пределно усилие, вече излизаше от коварната хватка на безкрайното каменно поле, мракът беше затиснал напълно простора...

Едва сега успя да се отпусне и пристъпвайки предпазливо сред гъстия, ароматен килим на боровинките, въздъхна с облекчение. Беше велик, беше твърд, решителен и непобедим...

И вече нямаше капка съмнение... той беше истинският баща на бъдещето...