А МОЖЕХ, ДА МУ РАЗКАЖА ...

 

 

 

В края на януари, бях отегчен до безкрайност от скучното съществуване ... 

Прозявките ми се редуваха една след друга и сякаш допълнително уморяваха, лишеното от движение тяло. Имаше още толкова време до зазоряване и въпреки това не ми се спеше. Въртях се нервно на иначе удобното канапе, протягах се лениво и сменях непрекъснато позите, но сънят така и не идваше. И как ли можеше да дойде ... когато отново бе събота ...?! 

Откакто проклетия сезон свърши, не бях излизал в гората и вече усещах, как с всеки изминал ден затлъстявам. Не можех да понасям лакомията си, но не успявах и да я сдържам. Уж не ми се ядеше толкова ама, като ти сложат в паницата, както хората казват: „Уста кучешка, разяжда се ...!?“. Излапвах всичко до дъно, все едно бях някой тъп и послушен домашен любимец.

А какво всъщност пропускахме ...

На зимата и беше рано да се предава, но снегът вече отстъпваше от поляните и държеше само сенчестите места, притиснат от плахите напъни на посъбудилото се слънце. Необичайно топлият край на Сечко, открехваше стария скрин на времето и освобождаваше оттам позабравените аромати на къпинак, шума, мокър мъх и коприва, а с това вибрациите на приближаващата пролет ставаха все по-осезаеми. По огрените южни поляни на ридовете, младите стръкове напираха между сплетените коси на навалената, ланска трева и ако така продължаваше, беше въпрос на дни, да се появят и първите оранжеви езичета на минзухара. 

На фона на прекрасните условия, разходките ни бяха станали твърде редки и кратки. Буквално се задъхвах от еднообразното ежедневие и единствено споменът за успешния отминал сезон, все още радваше съзнанието ми ...

 

***

 

В спалнята нещо се размърда ... и сигурно беше той. Тя ставаше рано само в делнични дни, а в събота и неделя обичаше да се излежава и никога не я виждахме преди да излезем. 

Слязох припряно от канапето и се протегнах, за да събудя малко скованото от обездвижване тяло. Още не беше обул чехлите си, а аз вече го чаках пред вратата, но този път не ми се зарадва, както обикновено, а само ме побутна встрани и почти слепешката се отправи към тоалетната.

Ходеше като сомнамбул от кухнята до банята и обратно, а аз го следвах по петите, но така и не получавах търсеното внимание. Исках, както винаги да му дам малко от настроението си, но очевидно трябваше да почакам. Още не беше готов да го приеме, а моментът така или иначе щеше да дойде. Знаех си, че щом седне пред кафето на масата и запали оная димяща гадост, със сигурност щеше да ме повика.
Нямах какво повече да сторя. Опънах се лениво на плочките, притворих очи и зачаках. Не ми беше необходимо да гледам. Силните шумове от несръчните му движения и леките раздвижвания на въздуха, подсказваха достатъчно добре всяко негово действие. Ето, облече старата си хавлия и тътрейки тромаво чехли, тръгна отново към банята. Явно търпение му беше майката, но аз го имах в изобилие ... 

 

***

 

Най-сетне дочаках момента ... Погали ме, както правеше винаги, каза ми неговото „Търси, моето момче ...!“ ... и ме пусна. Сякаш за първи път стъпвах в гората и не знаех, какво трябва да правя. Но не му се сърдех. Тези негови думи бяха се превърнали в ритуал, с който не искаше да се разделя и сигурно щеше да ми ги казва, дори и след десетина години.

Като изключим ловните дни, само в най-ранната ми възраст, бяхме излизали сутрин. Денят обещаваше да е слънчев и при освежаващия ефект на снега, се очертаваше едно истинско тържество за сетивата. Изгарях от страст, чувствах се уверен, а при многото пресни дири, едва ли имаше шанс да пропусна нещо. 

Вече наближавах смрикажа по южния скат на рида, където много пъти ги бях намирал. Обичаха да лягат тук, но сега снегът в гъстото беше още дебел и може би трябваше да ги търся другаде.

Какъв съм глупак ...!? Истината, разбира се, беше в едрата гора, с малките острови от чести борчета и гъстите шипки по края й. Без колебание се отправих натам, но този път реших да мина високо. Течението откъм дола беше в моя полза и ако бяха избрали мястото за дневна почивка, щях да ги усетя още щом стъпя на голямата, терасирана ливада. 

Докато вдишвах жадно свежия въздух си помислих за него. Дали ще успее да стигне навреме ...? Обикновено заставаше в дерето, а щом ги вдигнех, те се насочваха право надолу, действайки като един огромен глупак, съставен от много първосигнални мозъци. 

Всъщност мозъкът най-често беше един – голямата, дълга глава, вървяща начело. Тя винаги беше хитра, находчива и доста опасна, но затова пък лесно се подаваше на манипулиране. Успеех ли да я уплаша, почти не гледаше накъде върви, а малките й се пръсваха, като пилци и тогава наставаше невероятно забавление.
Вече се движех сред високата бяла трева на поляната, когато полъхът от високите борове ме накара да настръхна ...!? Отдавна не бях срещал тоя големец. Миризмата му беше, като на цяло стадо и всеки път недоумявах, как може да си мисли, че е скрит. А сега, може би беше и ранен, защото откъм ятака му, ясно се долавяше мириса на кръв. Още не бе усетил приближаването, а за да подходя по-близо ми трябваха няколко секунди ... 

Ето, че дойде моментът за любимата ми част от играта ... 

Налаях го яростно, за да консумирам истински предимството си, а ефектът от внезапния стрес, естествено беше на моя страна. Бях сигурен в себе си. Колкото и силен да е противникът ти, когато е спокоен и го налетиш изневиделица, страхът и паниката най-често правят чудеса.

Появата ми видимо го изненада. Той скочи светкавично на крака и се обърна, потрошавайки шумно групата шипки, под която лежеше. После имитира атака и изгрухтявайки гърлено, рязко се върна назад. Обикалях гъстежа ту в едната, ту в другата посока, а това го ядосваше и го караше да се върти и да блъска с глава храстите, като обезумял. 

Беше изминала не повече от минута от срещата, а вече бе достатъчно изнервен и не преставаше да чатка със запенените си челюсти. Половината от работата ми беше свършена и сега оставаше само да го накарам да тръгне ...

Но как щях да го принудя да излезе от укритието си ...? Беше прекалено силен, за да изпитва страх от мен, но съзнаваше прекрасно и факта, че аз никога не съм сам в гората. А другото присъствие го плашеше много повече. Там за него се криеше истинската опасност и точно нея той искаше да избегне.

Доближавах го и отскачах ловко назад, внимавайки да не минавам под критичната дистанция. На фона на запенената от ярост зурла острите, като кинжали зъби не се виждаха, но аз знаех, че те са там и с цената на всичко трябваше да избягна съприкосновението. 

Най-сетне успях да го ядосам достатъчно ... При поредното ми захождане в гръб, той напусна опеката на гъстия шипкарник и с припряно движение изскочи в едрата гора. Спря за миг с обърната към мен глава и след едно мощно изфучаване, се отправи с плавни скокове към дола. 

Спуснах се светкавично и обикаляйки храста, го настигнах с лай още на първите двайсетина метра. В следващия миг той рязко се закова, а оставайки на високото зад него, аз изригнах с яростно налайване, не толкова да го сплаша, колкото да покажа на приятеля си, че противникът ни отново е спрял. 

Това беше моята част от играта ... да го ангажирам, да го дразня, да му отвличам вниманието и да му преча да следи обстановката. Опитвах се да го спирам за кратко, като го пресрещах, но на някои от местата трудно ми се отдаваше. Гледах да го правя на по-равни участъци, които с нищо не биха улеснили атаките му. Когато стоеше на място, почти винаги го облайвах от сериозна дистанция или заставах така, че между нас да има някакво, макар и не толкова трудно за преодоляване препятствие. 

Все още беше достатъчно силен и напорист и спирайки в по-гъсти места, продължаваше с опитите да ме атакува. При тази рана в хълбока знаех, че не може да ме изненада особено и ще отпада все повече, но въпреки това бях предпазлив.

Внимавах, а едновременно с това бях и като машина. С увеличаване оборотите на битката, адреналинът непрекъснато ме помпаше и набирах все повече енергия, като на моменти екстремните му нива, дори ме караха да мисля, че летя.

Разбирах, че силите му са на привършване и това ме изпълваше с увереност. Лъжливите ми атаки, резките маневри, обикалянето от всички страни и яростният лай, се стоварваха пагубно върху отпадналото му тяло. Изпитвах невероятна лекота и залисан от магията на опасното забавление, дори не усетих кога, мракът постепенно прихлупи гората. 

Вече не го виждах толкова добре, но усещах прекрасно реакциите му, а движенията ми бяха станали подсъзнателни, но точни, премерени и сигурни. Бях предаден изцяло на инстинкта ...

 

***

 

Отдавна усещах мириса на дим. Вече виждах и огъня, а той стоеше приклекнал до него и бърбореше нещо в отчаянието си. С приближаването чувах дори съскащите от влагата главни, а пламъците бяха станали толкова малки, че почти се губеха. Огънят догаряше ...

Той естествено не чуваше стъпките ми в снега и за пореден път извика измъчено с пресипналия си глас. Познатият силен звук се заби остро в тъпанчетата ми, но аз преглътнах неприятното усещане и почти веднага му отговорих със скимтящо ръмжене.

Дали щеше да ми се кара ...? Не разбира се и затова го обичах ...

Докато говореше и ме прегръщаше в радостта си, изгарях от желание да му споделя ... как го изтощих до смърт и как глиганът постепенно се предаде. Как накрая с последни сили, се опита да изкачи стръмния бряг на долùната, но умореното му тяло отказа и той се свлече по сипея, потрепвайки абсолютно безпомощен.
Мушнах се ловко между ръцете му и го близнах нежно по бузата. Изръмжах по детски разглезено, молейки го да ме изслуша и отново започнах историята, но той, както винаги не пожела и продължи с неговите си глупости ... „Браво, моето момче ...! Къде беше досега, момчето ми ...? Защо се забави толкова ...?“ Ами нали точно това исках, да му разкажа ... 

Господи, обичам го тоя приятел ...! И колкото повече осъзнавам, че никога няма да разбере, какво му говоря ... 

... толкова повече го обичам ...