ЗАКЪСНЯЛО РАЗКАЯНИЕ

 

Напоследък моят приятел от ученическите години Деко Лъскача, сега вече пенсионер, стана почти ежедневен посетител у дома. Той много бързо се сприятели с петгодишната ми внучка Ленка и нали е стар даскал, лесно намери подход към детското й сърчице и сега, още щом го зърне през про­зореца, че идва, тя скача и започва радостно да крещи:

- Бати Деко идва! Бати Деко идва!

- Какъв ти бати, ма? Не го ли видиш, че е дядо?! - сопва й се жена ми.

- А-а-а, бати, бати е! Той ми е казал, че ми е бати! - не се съгласява Ленка.

- Как ще е бати, като е връстник на дядо ти? - упорства баба й.

- Ами, щом е дядо, защо няма внучета, ма бабо? – недоумява Ленка и припва да го посрещне на вратата.

- Внучета! Аз не знам той котка дали има... Ти внучета!... Дърт пръч!... Да го питаш за кога се тъкми още да ергенува?! - мърмори сърдито жена ми, на която явно са дотегнали посещенията му.

-  Бати Деко, защо баба казва, че не си ми бати, а дядо?!

- А-а-а, бати, бати съм! Ти не я слушай баба си! Тя ни завижда, затова! - и с усмивка й подава поредното подаръче.

-  Бати Деко, знаеш ли, че днеска баба вари чай от някакви клечки, а ми казва, че това били лековити билки??! Нали е много смешно? А, бати Деко? - и се смеят заедно двамата. Нали са вече на един акъл, както казват хората, разбират се и си допадат. А по-късно, когато жена ми отива да преспи Ленка, той сяда до мене и с въздишка заговори:

- Прости ми, стари приятелю, но ти завиждам! Щастлив си ти, че имаш такива хубави деца и внучета! Голяма грешка допуснах в живота си аз, че се оставих сам!

- Знаеш ли? - продължи той - когато ти се ожени навремето толкова млад, аз те осъждах! Казвах си: "Защо му е още отсега да си усложнява живота?! Утре ще го налегнат грижи, жена, деца... А аз съм волна птичка! Където замръкна, там осъмвам! Светът е мой!"

По-късно, като те гледах колко си привързан към жена си, към децата, в себе си ти се присмивах: "Тоя нещастник - си казвах - сигурно освен на своята жена, на друга не е видял голия корем! А аз! Ехе, по това време вече си ги пресмятах някъде около стотина женски корема бях обарал! Смятах се за герой! Кой като мене?! Жените тичаха подире ми! Пари имах, имоти... Никога не съм разчитал само на учителската си заплата. Но не бях прахосник. Всичко с мярка, всичко със сметка! - помълча малко и с усмивка продължи: - Помниш ли какъв хубавец бях, а? Висок, строен, елегантен... Най-модерните костюми носех! И като я нареша оная черна къдрава коса, намазана с брилянтин... Акъла вземах на момите, че и на булките! Колко колежки искаха да се развеждат с мъжете си заради мене!.. Ама аз никъде не се хващах насериозно. Мина и замина! Диря да не остава... Всяка година сменях селото, в което учителствах! Да не пущам корени!... По-леко, че по-далеко!... Мислех си, че така ще бъде вовеки и веков! А то мина и замина, като сън, като един миг! И ето ме сега, стар, грозен, самотен, че и проклет на това отгоре... Мятам се из прашния апартамент, като мишок в капан и изход няма! Ако не е кучето, няма на кого да се скарам! А човешка реч се чува в апартамента ми само като пусна радиото... И най-лошото е, че никой не ми е виновен! Сам си го направих. Толкова жени минаха през ръцете ми... И млади, и хубави имаше... Колко сълзи са пролети след мене... Е, и мене са ме лъгали, разбира се, зарязвали са ме... Но никога не съм правил трагедия от това! Нали са го казали хората: "След жена и трамвай не се тича!" И знаеш ли, вече повечето съм ги забравил! Образите им са се размили, размътили и трудно си ги представям... Само една Янка имах, дето и досега се е настанила в най-свидното кътче на сърцето ми и не мога да я отместя от там! Само за нея съжалявам, защото тя може би единствена ме е обичала истински, безкористно и от все сърце. В огъня беше готова да влезе за мене!... Тя беше най-чистата, най-пламенната душица, а аз я изоста­вих, като варварин!... Никога няма да си го простя!... Беше обикновено, просто селско момиче, ама сякаш, че беше слязло от някоя икона. Толкова чиста и хубава беше, същински ангел, от мъж не целувана...

Тогава бях млад учител, пълен с енергия и всякакви идеи и мераци. Назначиха ме в това село, съвсем случайно. Не го знаех, не бях ходил там и никого не познавах. Пристигнах в селото и се настаних на квартира в една чудесна, възрастна жена, вдовица, леля Денка Тя ме прие като свой син и се гордееше, че в нейната къща ще живее учен човек, даскал, при това толкова млад и хубав.

Беше един от първите учебни дни. Връщах се от училището, а леля Денка, бутнала на кръста си хурката с бяла къделя, преде и ме посреща с блага усмивка:

-  Ех, даскалче, даскалче! Къде се забави толкова, та за малко изпусна да видиш какво чудо помина...

-  Какво, тримата вакли овчари ли? - засмях се аз, при­помняйки си известната народна песен.

-  Какви ти вакли овчари, даскалче? Нашето комшийче мина, отиде на чешмата за вода. Да знаеш само каква хубаво момичка си имаме! Малка е още! Сега се дигна за мома, ама хубост да видиш на какво се вика, даскалче! Аз, дето съм жена, че като я срещна, не мога да се сдържа да не я пощипна за алената бузка...

- Е, ще го видим това чудо! Макар че какви ли не чудеса сме виждали! - възразих аз.

- Ти почакай! Тя ей сега ще се върне от чешмата. Ще я видиш, че тогава ще приказваме!
И наистина след малко по сокака се зададе младо момиче с кобилица на рамо. Белите й бакъри, навярно скоро калайдисани, блестяха на слънцето, но тя в аленото си суфтанче, грееше дваж повече от тях, че и от самото слънце дори. Останах като гръмнат: "Боже, откъде се взе такава хубост?! Кой я създа­де, кой я извая, кой я изписа?!

Момичето се изравни с нас, каза едно "добър ден", погледна ме любопитно, изчерви се и с наведени очи продължи нататък. Кръшната й снажка се виеше под кобилицата, като Пламък, сякаш изпълняваше някакъв ритуален танц, но стъпваше така, че нито капка вода да не се разплиска от бакърите й, иначе "за пиян мъж ще се ожени"...

Само за миг ме погледна, но какви очи?! Каква топла светлина ме обля!? Потънах в тая светлина и се забравих! Аз, дето се смятах за покорител на женски сърца, дето се хвалех, че няма курорт, където да не съм бил, и хубава жена, която да не съм опипал, сега останах като втрещен! И как е устроен човекът! Защо е тая алчност в него?! Видиш хубаво цвете и бързаш да го откъснеш да му се порадваш, да го помиришеш, докато повехне и го захвърлиш, след това. Видиш хубав плод, и веднага посягаш да го откъснеш, да го вкусиш! Видиш хубава жена и искаш непременно да бъде твоя!... И аз така, още в тоя миг, от все сърце пожелах това прекрасно създание... И още на другия ден започнах да моля леля Дешка да я повика у тях, да я видя още веднъж по-отблизо, да ме запознае с нея, да ме сватоса, ако ще! А тя се смее:

- Недей да й мътиш главата, даскалче! Тя не е за тебе! Тя е просто селско момиче, не е за даскал! На нея зет ще й приведат!

- Какъв зет?! - недоумявах аз.

- Приведен зет му викаме ние, а то си е аргатин без пари. Юрва е когато бедно момче отиде зет на къща за богата мома.

- Ти нашата Янка - продължи леля Дешка - е, кажи речи, пълно сираче. - Баща й, Бог да го прости, го убиха в миналата пойна. Тогава Янка беше на годинка. По-късно майка й се ожени повторно на друго село, но дядо й Илчо не даде Янка да не ходят по чужди къщи. Те двамата с баба й Яна си я отгледаха и сега Янка ще наследи целия им имот. И нали ни е такава хубавица, че и миразчийка, най-личните ергени вече се овъртат около нея, но дядо Илчо на никого от тях няма да я даде. Той ще търси добро момче, сиромашко, за зет, та да има кой да работи имота и да ги гледа на стари години...

Седмици минаха, а на мене ми се сториха години, докато леля Дешка успя да я прикотка да дойде у нас. Беше я срам да се срещне с такъв учен човек - даскал! То беше голяма работа тогава, не е като сега. Чудела се какво може да говори с мене! Знаела си, че не е за даскал. После минаха месеци да я убеждавам в чувствата си, а тя си знае своето. Погледне ме с тия големи, хубави черни очи, изчерви се и каже:

- Ти мене няма да ме вземеш! Аз съм проста селянка. Ти даскаличка ще си вземеш, а и тя ти приляга!

Молих я, кълнах й се, ръцете й целувах, на колене падах, а тя си знае своето:

- Ти ме лъжеш, бе Деко. Ти няма да ме вземеш! Ти, кой знае каква даскаличка си залюбил в града...

Но все пак тя взе по-често да идва при хазайката, да се заседява. Виждаше се, че й е приятно да ме слуша, да ме поглежда, да се засмива на шегите ми. Все по-често взе да ходи на чешмата за вода, та да я видя, като минава покрай нас и да изляза, да я спра, а тя, уж много бърза, ама да стои и да ме слуша... Колебанието й взе да отстъпва и да се заменя от това здраво и силно чувство, наречено първа любов.

И накрая чудото стана! Не зная как, но тя ми повярва и един ден, след дълги увещания, успях да я убедя да влезе в стаичката ми. И тогава!... Тогава, братко, буйната селска кръв си каза думата... Задръжките от моминския й свян се сринаха и тя цяла, завладяна от диво желание и страст, се предаде. В нея се отприщи първичната сила, не - стихията от потисканите толкова време чувства и желания! Това яко, здраво и буйно, селско момиче беше самото съвършенство! То бе събрало в себе си огъня и силата на бурята, дъха на ливадите и зрелите жита, сладостта на нектара и магията на гроздовия сок, цялата прелест на майката природа и всичко това за миг се изля във вели­кото тайнство, наречено любов... То не бе жена, братко, не беше ангел, не беше змеица, нито юда самодива, то беше пещ огнедишаща, неудържима стихия, ураган от чувства и желания, някаква гореща вълна, която те залива, грабва те и те понася, потъваш в нея, изгаряш, изчезваш, забравяш се, губиш и разум, и представа за време и място... отнася те, както хората са го казали на "седмото небе".

Не, това с думи не може да се разкаже, не може да се опише!... То може само, да се преживее, и то само веднъж, само с една-единствена - истинската... За повече и сам Бог сили не е отредил!
...Но после, когато бурята отмина, когато отрезвя, Янка изпадна в ужас разплака се, хвана се за главата: "Оле, Бо­же, какво направих! Боже, какво ще кажа на баба?!... Бо­же, как ще погледна хората?!... Аз вече не съм мома!... Аз вече не съм никаква, не съм за никъде!.. Боже, защо не пос­лушах баба?! Колко пъти тя ми е казвала: "Имаш едно местенце, колкото два пръста, него трябва да опазиш за мъжа си, ако искаш с чисто лице да отидеш под венчило. Иначе, то скрито не може да остане и цял живот мъжът ти ще ти натяква, ще те хока и ще те тормози, а хората ще ти се присмиват зад гърба. "... А аз, какво направих, какво нап­равих, Боже?! Не, аз не мога да си отида такава... Не, не! Ще остана при тебе! Ще кажа, че съм ти пристанала...

Тогава пък аз изпаднах в ужас: "Брей, ще стана за смях на цялото село, на колегите, че и на учениците... Как ще се покажа в града?... Всички ще ми се смеят: "Оженил се за проста селянка!..."

Можеш ли да си представиш колко трудно, с колко приказки и увещания едва успях да я склоня да си отиде. А тя псе повтаряше: "Деко, ако не ме вземеш, да знаеш, че няма да живея! В кладенеца ще се хвърля!..." А аз, подлецът, едва дочаках края на учебната година и побързах да се преместя в друго село. Избягах като страхливец, като последен мръсник... Докато съм жив, няма да си го простя!

... Много пъти съм мислил, питал съм се и не мога да си отговаря как се поддадох на такива предразсъдъци?! Защо погубих истинското щастие, което сам Бог ми беше отредил?! Как не разбрах, че това вече никога няма да се повтори с никоя друга жена, че за него ще жаля, докато съм жив?...Сега  аз съм готов да заменя всичките часове, прекарани с други жени, за еднаединствена минута с нея!

 

***

На другата година, при мен дойде едно момче братовчед на Янка. Аз се бях преместил в далечно село, но тя ме открила и го изпратила с писмо. Викаше ме, молеше ме, заклеваше ме, настояваше непременно да дойда. За ден, за час, за една минутка макар. Само да ме види, да ме пита, да й кажа какво да прави? Искали да я женят. Насилват я за някакво момче, а тя не иска, не смее.. Чака какво аз ще кажа...

Надяваше се още, горката... Със сълзи беше обляно писмото и...

Обещах, че ще отида, но не отидох... Изплаших се, излъгах...

Никога няма да мога да си го простя...

Боже, защо сме толкова жестоки с тези, които най-много ни обичат?... Защо ни е приятно, когато те се жертват заради нас, когато страдат заради нас?!...

 

***

По-късно научих, че Янка са я оженили за другоселец, бедно момче, дошъл приведен зет. Още на "венчана вечер" той разбрал, че Янка не е"мома", набил я, душил я, ревал и я питал: "Кой, кой беше? Оня даскал ли? Мамицата му... Ще го намеря! Ще го убия! Ще го заколя! На парчета ще го накълцам! Неговата мамица... Ама и ти... И ти си една... Мамка ти!..."

Кръвта на една кокошка спасила срама пред гостите. А на другия ден дядо Илчо извикал младоженеца и му "извил вратъ": "Или ще си свиваш опашката и ще си мълчиш, или още сега си хващай пътя откъдето си дошъл!" И той се при­мирил - заради имота...

 

***

После аз отново се местих от село на село, докато си намерих учителско място в града и тук вече до пенсия. И през тези години с много жени имах близост. Имаше и млади, и хуба­ви, но това с Янка вече не се повтори. Не можах да изпитам повече онези трепети, както тогава, когато стоях на прозореца и чаках да я видя, че отива на чешмата, та да изляза и да я пресрещна, да я спра, а тя да ми се усмихне, да се изчерви и да "бърза" да си отиде, за да не ни видят хората и "да влезем в уста", да се кани да си тръгне и все да стои... А колко ми беше приятно, че сме заедно, да се гледаме, да се любувам на ху­бостта и на приятния й глас, на детската й чистота... Тогава не съзнавах, че играя някаква необмислена, не пресметната игра. Никога не бях помислял за бъдещето ни, не бях се замислял дали някога ще се оженя за нея. Просто се бях оставил да ме води едно приятно влечение, едно хубаво чувство, за което не съм си давал сметка, че то е било оная, голямата, истинската любов, за която песни се пеят, за която после цял живот се съжалява, ако се пропилее. И едва тогава, когато научих, че Янка са я оженили за друг, че вече не е моя, ме заболя сърцето и разбрах колко много съм я обичал, че до края на живота си ще жаля за нея!... Но вече беше късно...

 

***

По-нататък, колкото години минаваха, колкото застарявах, толкова мъката ми за Янка ставаше по-силна. Накрая не издържах, запалих един ден колата и отидох в селото. Искаше ми се да попитам за хазайката, леля Дешка, дали е още жива и да отида да я видя, но ме досрамя. И макар че бяха минали толкова години и навярно хората от селото отдавна са ме забравили, си сложих черни очила. За всеки случай, да не би случайно някой да ме познае и да ме погнат с камъни: "Дръжте го подлеца!"
Спрях колата при чешмата и дълго чаках, дано Янка да дойде за вода, та да я видя! И изведнъж: "О, Господи! Сънувам ли!? Светът ли се преобърнал?" Видях я, че идва! Същата, каквато беше тогава! Със същите бели бакъри, същите очи, същата изваяна снага, същата походка!... Само дрехите й друга... Досетих се - дъщеричката й! Цялата Янка, върнала се с двадесетина го­дини назад!... Цял се разтреперих... Загубих ума и дума... Не посмях да изляза от колата. Стоях, гледах я, удрях главата си в стъклото и плаках... "Защо, бе Божке, защо тогава ми взе ума? Защо не ми строши краката, та да не мога да избягам, да не мога да извърша тая подлост и към нея, и към себе си?! А можеше... можеше сега това прекрасно девойче, това слънчице, тоя разцъфнал мак да бъде моя дъщеричка!... - Замлъкна моята приятел. Явно много се беше натъжил, но след малко продължи:

- Минаха още доста години. Не посмях повече да се мярна в селото. А наскоро научих, че Янка живее сама на село. Мъжът й починал, децата се изженили, разпилели се по градовете. Идват от дъжд на вятър, колкото да напълнят багажника на колата, както правят сега повечето от млади­те. А Янка си стои пак самичка!...

Иска ми се и често си го мисля: Да взема да отида в селото, да я намеря, да падна на колене през нея и да я моля за прошка!... После да я доведа тука и заедно да доживеем годините, които ни остават!... Кой знае, може и да ми прости, а?... Може да се съгласи? Жените имат меки, добри сърца... Особено, когато са обичали за първи път, те остават верни на чувствата си чак до края на живота си... Може да се съгласи!... Може и да ми прости, а?... Може! ... Може... Ама с какви очи да отида при нея?!...