ДЯДО НАНЬО - ПРАВЕДНИКА

 

На Доша


Когато санитарите то внесоха на носилка в нашата болнична стая, дядо Наню беше вече кажи го: "Взел-дал"! Като всички болни в подобни случаи, и ние го посрещнахме с известно негодувание: "За какво ни го тътрят тука?! Та той вече е "тръгнал"... Довечера ще му изтупа куйрукът!" Но онези с белите престилки - лекари и медицински сестри, се разтичаха и ха системи, ха инжекции, ха манипулации, и го "върнаха"! А след седмица той съвсем се "осифери" и взе да се "пазари" с докторите да го пуснат да се поразтъпче, а и да си ходи на село, че животинките го чакат! Кой знае как ги гледат без него?!...

- Кога съм се излежавал толкова време като дембелин, бе хора? Ще се разболея! Аз съм свикнал по цял ден на крака, из двора, при добитъка, в градината... - мърмореше дядо Наню.

- Не може, дядо! - възразяваше лекуващият лекар. - Ти си прекарал тежък инфаркт! Цяло чудо е, че си останал жив! И сега едно преждевременно ставане може да се окаже фатално!...

- Е, хайде сега! То голямо чудо ще стане! - недоволстваше дядо Наню. - Какви хора измряха: и млади, и учени - ценни хора, та с дядо ви Наню ще се свърши светът! Две жени съм заровил - чакат ме там!... А тука, какво? На кого към притрябвал?

Децата пораснаха, изжениха се, взеха си хляба в ръцете, както се казва, оправиха се, деца народиха... За какво съм им аз дъртият кюхник?! Само грижи да им създавам... Ама и тях да ги питаш за какво са ме докарали тука, в болницата?! Само работа да създават на докторите!.... И сега - леж по гръб, немърдай, не ставай, не се обръщай!... Хеле пък, като стане за "подлога" - да си умреш от срам!... Като малко дете.

- Дядо Наньо, - питам го веднъж - тая булка, дето идва всеки ден тука, дъщеря ли ти е, снаха ли, ама голям ихтибар ти има?!

- Кой, Дочето ли? А, снаха, снаха ми е! Най-малката, на Петко... на военния... Гражданка е, ама харна булка излезе...

Аз й казвам да не идва всеки ден, ама тя си е такава, грижовна, уважителна...

- Ама, много те глези, бе дядо!: "Татко, ха една лъжичка, ха още една!"

- Такава си е тя! Няма грешка! И добре, че тя се случи такава оправна!... Иначе... Той, мъжът й, синът де, е военен - озaптен човек, под команда... Уж голям началник станa, ама ако тук замръкне, не се знае къде ще осъмне! Не е работа това тяхното!...

- Да, ама заплатата?...

- Какво заплатата?! Смяташ, че е много голяма ли? Празни приказки! Нашите краварки в текезесето вземат колкото него, че и повече... Те, военните, който ги гледа отстрани, му се струва, че работата им е много лека, дето викал оня поп: "Вие военните строите войниците и наляво, надясно, и хайде на чорба!" Ома, който е край тях, си знае на какъв огън са! А пък тоя, нашият, е един точен, изпълнителен... Да му се чудиш на акъла! Можеш ли да си представиш? Снахата - жена му де, се мята и реве на кревата - ще ражда, а линейките били на път, не могат да дойдат, да я вземат и нашия, представете си, звъни по телефона - търси такси, да дойде, да я откарат в родилното, а долу, пред блока, служебната Волга го чака, да го откара в казармата... Ама не можело служебната кола да се ползва за лични нужди!... Направо луд човек!...

- Виж ти!... А тук, в града, жените на нашите големци, със служебните коли на мъжете си ходят на пазар, децата си на училището карат!... Чуден човек! На тебе ли се е метнал?

- Ами! Не е на мене! Где ти! А и аз не съм му същ баща. Той ми е доведен син... на жената... от първия й мъж! Ама ние така сме ги омешали, че не помним вече кой е от нейните, кой е от моите... Тя, жената, навремето ги доведе толкова малки, че и те не помнят кое от кого е... А после, като се изгуби майка им, аз им останах и за баща, и за майка...

- Ти колко деца имаш, дядо Наньо?

- Седем. Три мои и четири на жената... Все мъжки! Че и внуците, и те все мъжки! Все мъжкари, все левскари, както казва нашият поп! Той е баш левскарят в нашето село...

- Седем! Брей, как сте ги изхранили толкова деца!..

- Питаш ли ме? - помълча малко и после продължи:

- Тя моята, край няма! Какво да ти разправям? Когато през осемнайсета година се върнах от войната, заварих къщата - с трън да завъртиш, няма какво да закачиш - добитък реквизиран, нивите неорани, незасети, хамбарaт празен, а и жената, тя беше хубава и здрава жена, но дето се трепала три години сама и на женска, и на мъжка работа, хептен закъсала със здравето - за нищо не я бива. Минаха, не минаха два-три месеца, хвана я "тежката болест", килна се и умря, та ме остави с три деца, кое от кое по-малки. Ами сега?! Деца ли да гледам, стопанство ли да възстановявам, храна ли да търся, та да ги изхраня през зимата? Извиках тъщата. Тя дойде, поошета, гледа децата, докато да направим четиридесет на жената, па ми рече:

- Наньо, може и грехота да е, но ще ти кажа: Аз съм майка! Мене най-много ме боли за Иринка и докато и мене пръстта ме прикрие, ще жаля и чернея за нея, но тя няма да се върне! Умрелите не се връщат, а живите трябва да живеят! Тия дечица имат нужда от гледане, от грижи! Остави на мене, аз докато съм жива, да жалея и да чернея за Иринка, а ти върви да си търсиш стопанка! Къщата има нужда от жена, децата искат майка! Само гледай да попаднеш на добра жена! За тебе жени много, но търси майка на децата си!

Опитах се да се опра, да възразявам, но разбрах, че бабата е права! Няма кой хляб да омеси, да опере, една манджица да сготви на децата! А те, да са живи и здрави, си искат своето. И тръгнах аз стопанка да си търся. То да жениш ерген, е хубава и весела работа, но вдовец, при това с три дребни деца - да не ти дава Господ! Вдовици имаше много и ме харесваха, ама като чуят за децата, се дърпат, не щат, не се наемат! Някои взеха да ме съветват да харижа децата - да ги дам за осиновяване! Може и разумно да е било, ама как да ги откъсна от сърцето си? Пък и Иринка, преди да умре, ми поръча: "Наньо, мене вече няма да ме бъде! Аз си отивам! Ти си млад и няма да можеш да я караш самичък. Прошка ти давам да повториш, но децата добре да гледаш! Ако ги пръснеш, да знаеш от гроба ще изляза и ще дойда да те съдя!..."

Похвалиха ми една жена от Карманлий. Мъжът й умрял, оставил я с четири дребни деца. Свекърът й, богат човек и още запазен, държелив, позволява й да се ожени, но децата не й дава - да не се пръска имотът. Той, заедно с бабата, щели да си ги гледат! Деверът й пък нещо я притеснявал,
Та жената беше на зор и лесно се съгласи. Взех я! Добра и кротка жена се оказа, измъчена и притеснена. Та лесно ли е с години болен мъж да гледаш и четири деца да са ти на ръцете! И наплашена. Все в очите ме гледа и за всичко пита. Нищо на своя глава не смее да направи. И все повтаря: "Къщата ти, воловете ти, парите ти, че и кучето ти дори!"

Викам й: "Елке, ти тука не си нито гостенка, нито аргаткиня! Ти си стопанката. За къщните работи ти ще си решаваш, няма какво да ме питаш! И няма мое, няма твое - всичко тук е наше, общо. Ние с тебе ще я караме заедно, чак до гроба. Така, че отпущай се и се чувствай сайбийка..." Иначе излезе работна и грижовна жена, милозлива.

Изчисти къщата, измаза я. Децата бяха въшлясали, мръсни. Тя ги изми, изпра ги, изчисти ги от въшките, жали ги, хубаво ги гледа! Ама виждам я, че си поплаква скришната. Сърцето я боли за нейните си... Та лесно ли е чужди деца да гледаш, а своите да не знаеш здрави ли са, нахранени ли са и да не ги виждаш?! Абе, майка да не си на тоя свят!...

Година не беше се минало, откакто се събрахме и свекърът й се килна, та умря! Уж здрав, як човек, ама нещо удар го закачил и си отиде без време човекът. Отидохме ние с Елка на погребението. Не ни се зарадваха кой знае колко, но как да е посрещнаха ни, обаче не позволиха на Елка да види децата си. Изпратили ги били в роднини, хем да не се уплашат от умрелия, хем да не се размамват, рече свекървата.

„Таман вика свикнаха да не те търсят! Ти си гледай мъжа! Ние няма да ги оставим гладни!”
Елка, горката, много плака. Хората се чудеха защо толкова плаче за свекъра си, а тя за дечицата си плачеше горката...

Още четиридесет не бяха направили на свекъра и един ден гледам по пътя, който слиза от баира отсреща, към нас слизат четири деца. Хванали се за ръчичките, вървят и плачат!

Нещо ме жегна в сърцето: „Елке, викам, я излез да видиш какви са тия деца, дето идват към нас!"
И тя като излезе от къщи, като ги видя, само изхълца, хвана се за главата, опита се да каже нещо ли, да ревне ли, па се строполи на земята и обърна очите! Брех, ами сега?! Уплаших се! Пак ли ще погребвам?! Какъв е тоя мой късмет?! Бе разтривах я, с вода я поливах... Дотърча и комшийката баба Жека... хеле я свестихме. А тя, още щом отвори очите и вика: "Какво стана с децата? Къде са?"

- Какви деца? - я пита баба Жека.

- Ами моите, тия дето идеха от горе! Чак тогава се досетих:

- Че като са твоите, ами че радвай се бе жена. Толкова време не си ги виждала. Що правиш така? Изкара ми акъла!

После разбрахме.

Чичо им ги докарал с каруцата, спрял отсреща на баира, посочил им нашата къща и им рекъл да вървят при майка си! После обърнал каруцата, шибнал коня и си запрашил към тяхното село...

Горките дечица! Като видяха майка си, в един глас изпищяха, хвърлиха се към нея, плачат и я прегръщат - сърцето ти да откъснат!

- Наньо, - погледна ме боязливо Елка, - какво ще правим сега?

- Какво ще правиш? - й викам - води ги вкъщи, сложи им да хапнат! Може да са гладни дечицата...

- Ами после, какво ще ги правя, на кого ще ги харизвам?!

- Чакай - викам - бе жена! Ти какви ги приказваш? Как ще ги харизваш?! Деца харизват ли се? Ами, че аз като те гледах досега как се грижиш за моите, ти душата ми стопли. Ами, че аз без сърце ли съм, та да оставя твоите на пътя? Ще си ги гледаме всичките заедно!

- Ама как? Четири...

- Четири, пет... Няма да ги броим, няма да ги делим! Твоите четири и моите три, стават седем, а седем е свещено число. Дядо Господ няма да ни остави, ще ни помага да ги отгледаме. Я какви хубави момчета! Като днеска ще пораснат и ще започнат да помагат! Като ги заведем на чакъма, седем юнака, че като дойдат и седем снахи... Представяш ли си? Ти само ще стоиш и ще командваш! - мъча се да я разтуша да я успокоя, но тя си знае своето:

- Ти си правиш майтап, ама я си помисли! Седем и ние двама - девет гърла?! С какво ще ни изхраниш - хамбарът ти е празен...

- Е, - викам - трудничко ще ни бъде, но ще се оправим! Ние с тебе да сме здрави! Кое на наше, кое на чуждо, ще поработваме, все ще се оправим, от глад няма да умрем!...

Така приказвах, ама не излезе така. Особено първата година. Дойде зимата, брашното свърши, зърно в хамбара няма... Децата реват гладни... Елка се чуди и мае, горката, какво да им даде да хапнат! Мъчи се от нищо нещо да направи. Взела, та сварила малко булгур, хапнали те без хляб, че като се натъркаляха тия деца, като ревнаха - болят ги коремчетата... Елка, горката, и тя реве с тях, чуди се какво да ги прави!... Сърцето ти да се откъсне... Друг път отсяла от триците, малко кътми да опече - дано като е с мазнинка по да се яде! Ама пак рев, бодат тия трици, не се преглъщат... Питаш ли ме какво ми е било на душата? Да си мъж, да си баща, от тебе да чакат, а ти да няма от къде да вземеш, с какво да ги нахраниш!?... А Елка, горката, направо се стопи. Нейната е още по-тежка, защото децата викат: "Мамо, дай! Мамо, гладен съм!"

Абе, пази боже! Да не ти идва на главата... Как да е, изтикахме зимата, ама ние си знаем как. Хеле хванахме се на зеленото, а като дойде жетвата, първите снопи ги очукахме още на нивата и отидохме да смелим брашънце, та да нахраним дечицата до насита!... Бяха отънели, горките, пожъл­тели, ама нали са млади, бързо се съвзеха...

А пък с дрешките, други дертове. Нали са момченца, играят, катерят се по дърветата, късат, а и растат - дрешките им окъсяват... От по-големите на по-малките преправяхме, ама все вехтичко, все позакърпено. А те гледат, че другите деца новичко носят и те искат, реват... Елка, горката, кой я знае какво й е било на сърцето, ама ги котка, теши ги:

- То сега е зима, мама. Хората са се изпокрили в къщи на топло, край печките. Няма кой да ви гледа, че дрехите били закърпени. Важното е да ви е топличко...

Дойде лятото. Пак същата картинка и Елка, пак същата песен им пее:

- Сега е лято, мама. Хората са по къра, по работа. Разхвърлили са се, разсъблечени, копаят, жънат!... Кой ще ви гледа, че ризките били закърпени!?

А то всякога се носи и новичко, стига да го има, ама като няма, какво да се прави? Гледа горката да ги залъже, да ги утеши и да ги облече, да не им се виждат месата...

Иначе, не ни създаваха главоболия. Омешаха се, сдружиха се и вече не се разбра кои са доведени, кои са заварени, та и досега дружно си живеят. Ще речеш, че са от едно пелило...

 

***

 

В деня за свиждане стана скандал. Пристигнали и седемте сина на дядо Наню, със снахите, че и внуците - цяла рота народ. И всеки носи по нещо за дядото - ядене за две роти. Дежурната сестричка се видя в чудо, по какъв ред да ги пуща: "Не може толкова хора, болницата ще напълните! По двама-трима!" А те напират!

Дядо Наню, като ги видя, хем им се радва, хем им се чуди на акъла и уж ги гълчи:

- Защо бе, деца, сте тръгнали всички, толкова хора, пари да харчите?! Какво ще ми гледате толкова?!... Ще си дойда, калпава пара не се губи! Брей, чудни хора! Ами животинките на кого оставихте? Да не брактисат някоя от овчиците?

Брей! Ама че хора... А Нанко с вас ли е, дайте да го видя!... Ами Елица къде е?...

 

***

 

- Един ден - продължи разказа си дядо Наню вечерта - бях полегнал в одаята, а слушам, вънка на сайванта, моята Елка и комшийката баба Жека си приказват: "Ох, бабо Жеко, може и грехота да е, ама аз викам добре, че имало повтория, добре, че имало сетен Господ! Аз едвам сега разбрах, че имам мъж, другар, който да ме жали, да се грижи за мене, да ме аджадисва!... Казват, че е грехота да се говори, лошо за умрял, ама кажи ми какво хубаво да кажа, като нищо хубаво не е имало? Лошо нещо ти казвам! Лош човек и къеканджия! Да не смееш очи да вдигнеш, човек да погледнеш, една дума да размениш! Излезем някога заедно с него я на сватба, я на гости, на сбор, че като се върнем, ела да видиш! "Защо гледаше тоя, какво се хилиш на оня, какво се въртиш като гювендия?... То приказки, обиди, че и шамари, юмруци, та и тояги... А тоя човек сега какво да кажа, цял ден да не се прибера, няма да ме запита къде беше, що се забави...

- Ами той те вижда, че акълът ти е в главата, ма булка, защо ще те къскандисва?!

- Ами, нали и тогава съм била със същия акъл, ма бабо!?

Ама приказки, обиди,тормоз... Тръгна за някъде, а той ще ме огледа, как съм облечена, закичена ли съм с китка, дали съм весела и започва: "Какво си се нагиздила? Реклама ли си правиш? За кого се докарваш и още от тука си се ухилила?

За мома ли искаш да минеш, мамка ти курвенска!... А свекървата се обажда: "На такава шавлива жена, много деца и сурови дърва я вкарват в пътя!... Все да има едно да реве в люлката, а другото да се държи за полата й... и постоянно да стъква и да духа огъня..."

- Е, булка, отървала си се! Сега, хем няма свекърва, хем Наню не е такъв човек!

- То с добър човек, лесно се живеело, ма бабо! Хората викат "повтория-мъчнотия", а аз ще река: Добре, че е имало повтория, та да разбера, че имало и друг живот. Да знаеш колко е хубаво, като е хубаво! Как да се оплача от тоя човек? Ами кротък човек, разбран. Нито ми се е скарал, нито ме е напсувал, нито ме е погледнал накриво... Питам го понякога какво да сготвя, как го искаш? А той се смее - "абе, Елке, що ме питаш, както го направиш, то ще е най-хубавото"! И каквото му сипя, все го харесва, все ме хвали. А оня, сипеш му, а той ръмжи, като куче: "Какво си набъркала? Това манджа ли е - мил си ходжа главата", и блъсне чинията. "Яж си я сама!" А свекървата се обажда: "Ти не я карай да си я яде сама, ами й нахлупи тенджерата на главата, та да се научи как се готви и как се мъж посреща!"

Тръгна за вода на кладенеца, а той се скрил зад портата и следи дали няма да се спра да приказвам с някого. И ако се случи да поздравя някого, или да се спра да чакам път на някой мъж, ела да видиш какво става!...

- Ами, как си го взела такъв проклет човек, ма, булка? Не го ли разбра овреме, че е толкова червив?!

- Как аз да съм го взела, ма бабо! Те ме взеха! Аз бях без баща, бяхме много бедни и мама ме даваше да им работя като харманджийка и свекърът ме харесал, че съм яка и работна, а синът му все болен, все кекав... А после и за това мое здраве колко конфуз съм яла! Той лежи в чергите, гледа той:

"Не ми трябва кръчма на мене! Тука си ми е добре, при тебе, при децата, при добитъка..."

Е, как да си изкривя душата, да кажа лошо дума? Вярно сиромашия е, ама тук всичко ми е сладко. Оттатък имаше много, но ми брояха хапките... Само тоя пусти тютюн да не беше...

- Що ма, булка!? Ами, че то е хубаво! Да ти замирише на тютюн, на мъж да ти замирише...

- Ами! Той и без тютюн си е мъж и половина... За какво да ми мирише на банджа...

- Ами защо не му кажем, ма булка? Той ще те послуша!

- А-а-а, може хатър да му стане! Не искам да го огорчавам, а и не е болка за умиране... Стига да ми е жив й здрав...

- И корав! - вметна баба Жека и двете се засмяха, а аз се ударих по челото: "Как да не усета досега, че й е неприятно?!...

И да не ми каже?! Че аз три години война прекарах, цяла торба кръстове за храброст съм донесъл, от куршуми и снаряди не се уплаших, че с един тютюн ли няма да се справя!"

И още от вечерта събрах и тютюна, и книжките, че и чакмака и ги зарових в боклука и бир да е досега цигара не съм запалил. А баба Жека продължи:

- Късмет си имала, булче, Господ те отървал навреме от оня изедник! Той, Наню, си е кротък човек. Те и с първата му жена добре си живееха. Нищо не се е чуло... - заключи баба Жека, помълча, въздъхна и продължи: "И моята чо­век, бог да го прости, беше такъв кротък. Не ми се е карал, не ме е бил, а съм правила за бой! Ама, не ме е бил!...

- Е, е, хубава работа! - учуди се Елка. - Как ще те бие?! Ти си толкова добра, разбрана!

- А-а-а, правила съм за бой! В лудите години какво не се случва! А аз бях хубава, много хубава! Деца нямах, а и мъжът ми ходеше по кирия... по цяла неделя го нямаше... А те мъжете са като кучета...

Разбрах, че разговорът взима интимен характер и се покашлях, та да разберат, че съм буден и те млъкнаха.

 

***

Умни хора са казали, че "няма нищо по-добро на той свят от добрата жена". Голям късмет е да попаднеш на такава.

А моята Елка беше направо златен човек! С нея все с добро, с разбирателство, с кроткост и търпение отгледахме децата. Пораснаха, хванаха се на работа... хеле пък като стана текезето, като дойдоха тракторите и другите машини, всички си взеха хляба в ръцете, изпожениха се, къщи си вдигнаха, деца народиха... Да ти е драго да ги гледаш!

... Само най-малкият се хвана за науката, влезе във войската, голям началник стана... Те за това ми е мъчно, че тъкмо когато изгазихме батака, когато децата си поеха пътя самостоятелно, нея я няма да им се радва - на тях, на снахи и на внуци! Не издържа доброто й майчино сърце, направо изгоря от обич, от грижи и тревоги за тях. Лоша болест я намери, дето няма лек за нея. Тичаха момчетата по доктори, по болници, по професори... Особено най-малкият, военният... Не жалеха ни труд, ни пари... аз лежах с нея по болниците, гледах я! Много мъки и тревоги преживяхме... по цели нощи съм стоял до леглото й. Готов бях, колкото дни са ми останали, да ги разделим на две, поравно на двамата, ама това никъде го няма! Никои не са могли да се хванат за ръце и заедно да си отидат от тоя свят. Лошото е, че тя отиде напред... но "за отрязана глава цяр няма!" И така, останах сам. Е, не съвсем, децата са около мене... Добри, хубави деца имам. Жалят ме, грижат се за мене, дето се вика на ръце ме носят, ама другарчето го няма... Вечер всеки си легне при жената, а аз се затварям в моята стая и по цели нощи гледам тавана, премислям живота си от рождението досега, търся си грешките, преценявам... Грешки много съм допускал, но престъпление не намирам, няма за какво да се срамувам... А сън не идва!... Стаята е празна, тихо е, накъдето и да погледнеш, каквото и да пипнеш, всичко ти напомня за нея, даже въз­главницата е попила дъха й... иди, че я забрави! Изглежда време е и аз да се прибирам при нея...

 

***

На леглото до дядо Наню докараха нов болен - един пенсионер, бил навремето учител в съседното село. Дядо Наню много му се зарадва, разпита го за болестта му, за семейството - има ли си бабичка, каква е пенсията му и дали му стига? Вечерта, до късно, те с "Даскала" си бърбореха и си спомняха за това и онова, което се е случило "едно време" по техния край.

Мина дежурният лекар, попита как сте, има ли оплаквания, премери кръвното на дядо Наню и го похвали, че вече е "бомба" и скоро ще си ходи при животинките на село, на което дядо Наню с усмивка отвърна: "Или при бабите!" Всички се засмяхме и докторът си продължи по другите стаи.

На сутринта дежурната сестра, както винаги, пъргаво влезе в стаята, усмихна ни се, каза: "Добро утро, момчета! Как сте, наспахте ли се?" И припряно взе да раздава термометрите!

Ние, болните, се разшавахме, взехме да си мерим температурите и да коментираме кой какво е сънувал и кого ще изпишат днеска. Само дядо Наню продължи да спи и не се обади, да отвърне на закачките, както друг път. Някой тръгна да го буди, но Даскалът го спря: "Оставете го да спи! Снощи много до късно беседвахме, та може да не се е наспал!

Ще я премери температурата. Няма да избяга!"

След малко сестрата се върна и взе да събира термометрите.

Като стигна до дядо Наню и видя, че не е слагал термометъра, тя шеговито му се закани и го побутна, но той пак не се обади. Сестрата му рече: "Чакай да видим кой се прави на заспал!" и го отви, но ахна и отново бързо го зави. Оказа се, че дядо Наню, както си спал, е "отрязал дългия сън" - без да изохка, без да изпъшка, си угаснал! Праведник!

Както кротко и разумно беше живял, така и неусетно си беше "заминал", без да досажда на никого. Праведник!