БОЖАНА

 

Не ще Божана Караджа!

Иска Божана Аладжа!

Иска го и ще го вземе...

 

(песен от Тракия)


То било отдавна, много отдавна. Из мъглявината на далечните години достига до нас една песен, едно предание... Но и тогава Марица течеше надолу и цъфтяха алени макове, и хубави моми по Тракия, и тогава хората оряха земята, а младите се любеха, както сега.

Всичко сякаш е същото, а колко много неща са се променили!...

Една заран, по белия път, който се виеше между нивята, яздеше конник. Слънцето едвам се беше подало и над, полето, заблестяло от брилянтните капки на росата, се носеше дъхът на пролетта и песента на чучулигите.

Конникът беше уморен. Личеше, че идва отдалече.

Пътувал бе цяла нощ, но в погледа му, устремен далеч напред, гореше някакъв тревожен пламък, а ръката му подръпваше нетърпеливо юздата и караше уморения кон да бърза.

Конникът не беше нито войник, нито търговец. Той беше млад селянин, овчар, който се връщаше от далечни краища, там от юг, откъм брега на морето, където бяха зимували стадата им. Цяла зима той не беше се връщал в село и сега бързаше час по-скоро да стигне там.

През много села и градове беше минал той. През български и турски, но никой не го спря, никой не посмя да го закачи. Страхуваха се злите хора от едрите му като боздугани ръце, от широките му плещи, от силата, която едвам се побираше в едрото му тяло.

Този човек беше Петко Аладжа.
Конят уморено пръхти и гризе юздата, а от устата му капе пяна. Петко дръпна повода и го спря. Тази нива тук е на Божанини. Никой не се мярка из нея, а на Петко му е хубаво да я гледа.

Това жито го е сял Божаниният баща, същият, дето не му даде Божана, а чудно защо той не можа да го намрази! Защо и сега не може да си помисли лоша дума за него!? По тази земя е ходила Божана, над нея се е носила нейната песен. Той и сега чува гласа й, ясен и чист, топъл и мек, като песента на кавал.

Сред нивата се е изгърбила стара круша. Петко препусна коня и отива при нея. Ето тук, на сянка през лятната жега, обядват Божанини, на онзи проведен клон навярно е била окачена някога нейната люлка, тука си е играла като малка, тука е пяла.

Той присяга от коня и погалва напуканата кора на дървото. "Какво ли прави сега Божана?" И се сепва, обръща коня и препуска към пътя, бърза за село.

Отсреща, до реката, си бълбука Студената чешма. Конят сам се отбива и зажаднял за бистрите й струи, припряно забива муцуната си в коритото. После вдига глава и вперил очи нагоре по реката, където пасат други коне, призивно изцвили.

А Петко мисли за друго. Ето тук, край тази чешма, той срещна тогава Божана. Сякаш вчера беше, а колко време е изтекло!... При овцете се връщаше той и се отби да напои магарето си на чешмата, когато я видя да идва между житата. Той сякаш и сега я вижда, тънка и стройна, като че не ходи, а плува сред житното море. За вода я бяха пратили, но като го видя, се спря горе на пътечката. Дали от кучетата му се боеше или от стопанина им се стресваше?

Петко се засмя: "Ела, ела, момиче, не бой се! Ела, налей стомните, па дай и аз да пийна от тях!"
Тя се престраши и тръгна, плаха и смирена, а Петко я гледа и се чуди: "Кое ще да е това момиче!? И колко е хубаво! Лицето му грее, очите срамежливо се крият зад дългите, черни клепки, а белите зъбки хапят устните..."

- На, вземи, бат Петко!
Петко поема стомната, но не пие, а захласнат я гледа. И току се досеща: "Та това е Божана... на Крайчо Базяна..."

- Гледай ти, каква мома си станала, Божано! Едвам те познах. Аз нали рядко слизам в село... Кога свари да пораснеш толкова и да се разхубавиш така?!... Като божур в градина... Кой ли ще е късметлия да те откъсне и да се закичи с тебе?! А? - И присяга да я щипне по хубавата гушка.

Божана се дръпна уплашена:

- Не се закачай, бат Петко! - Изчерви се още повече, грабна стомната и побягна нагоре по пътечката.

- На добър час, Божано! - извика Петко, а възхитеният му поглед не се откъсва от тънката, бяла фигурка, докато не се изгуби из житата.

Дали от студената вода, дали от дъха на зрелите жита, или от нещо друго, но главата на Петко се замая, като от старо вино. И чудно нещо, цял ден, уж прави нещо из кошарата, изкара овцете, ходи насам-натам, а в ума му е все тя и в душата му пърха, за първи път, някаква непозната драгост.

На другия ден Петко пак отиде на чешмата. Пои магарето си дълго, въртя се насам-натам, но Божана не дойде за вода. Навярно бяха ожънали тази нива и се бяха преместили на друга.

 

* * *

Жетвата премина. Премина и вършитбата, заесени се и започнаха хората и седенките. Сега Петко все по-често слизаше в село. Нещо властно го теглеше натам, към Божана. На хорото, и на седянка, на сватба, и на чешмата, той я търсеше, бързаше пръв да се хване на хорото до нея, пръв да напие белите й бакъри.

Сега и Божана все по-дълго задържаше поглед върху снажната му фигура, ала щом погледите им се срещнеха, тя пак се изчервяваше и прехапваше устни. А Божана от ден на ден разцъфтяваше. Скоро всички заговориха за нея, за хубостта й, за песните й. Много ергени се заовъртаха около нея, но Петко вече ги беше изпреварил.

От всички най-досаден беше Таню Караджа. Той беше куц и грозен, но златото на баща му го караше да мисли, че и десет като Божана може да купи с него.

Времето течеше като река. Но колкото повече дни отми­наваха, толкова повече Божана се привързваше към Петко.

За нея той стана и брат, и любим. Цял ден го мислеше, вечер му се молеше, нощем го сънуваше, сутрин свиваше първата китка с мисълта за него.

Понякога Петко я издебваше и посягаше да вземе тая китка. Божана се дръпваше уплашена, ала щом видеше познатата едра ръка, покорно навежда­ше глава, изчакваше той сам да вземе цветето й, а после го поглеждаше смутено и погледът й, пълен с преданост и топла тъга, изгаряше сърцето му. А как й се искаше и на нея, в тази минута, да се гушне в яката му прегръдка, да обвие ръце около силния му врат, за се притисне с цялото си тяло в него!

Времето течеше. Летните дни ги разделяха, есенните нощи ги събираха. И колко дълги бяха тези летни дни, и колко кратки първите есенни нощи! Есенните нощи, топлите тракийски нощи, пълни с мека лунна светлина и песни.

Пеят щурците в градината, пеят звънците на стадата край село, пеят момите по седенките. Цялото село ехти от песни и смях, но щом над селото се извиси гласът на Божана, всичко стихва. Дори и щурците замлъкват, заслушани в песента. Над селото настъпва такава тишина, че се чува само нейният глас и ромонът на воденицата, долу край реката. Какво ти разбира воденица от песен?!

 

Не ще Божана Караджа!

Иска Божана Аладжа!

Иска го и ще го вземе...


се лее гласът на момата и упойва, като някакво омайно самодивско биле, като нектар, като дъха на зрелите жита. Не, това не беше песен, това бе някакво откровение, клетва за вярност, изповед, която блика от сърцето на момата, това беше зов, молба за пощада, борба на сърце за сърце.

Горе, от баира над село, се обаждаше кавал.

Петко Аладжа е чул песента на Божана и й приглася с кавала си. Звуците на кавала и песента на момата като птици се издигаха те над село, срещаха се, прегръщаха се и се галеха, гонеха се и се смееха, разделяха се и плачеха, а с тях и сърцата на цялото село. Звуците на кавала и песента на момата, две песни, в две песни един безкраен копнеж на две чисти сърца. Има ли сила, която може да ги раздели?

 

***

 

На улицата, зад черквата, се срещнаха двамата бащи. Бащата на Божана и на Петко.

Божаниният баша - Крайчо Бъзяна, е по-млад, но е горд и самоуверен.

Петковият, дядо Драгия Аладжа, е с побелели коси, но е едър и силен като него. Все още камък да стисне, вода ще пусне, а думата му тежи като чувал с прясно жито. Той пръв заговори:

- Крайчо, чакай! Искам да те питам нещо! Базяна спря, но свъси вежди.

- Виж какво! - продължи старецът. - Знам, че не е редно аз да сватосвам сина си, но до мене достигнаха не хубави приказки, а по-добре е сами да си кажем каквото има, вместо да ни разнасят хората из село...

- Бай Драгия, знам какво искаш да ми кажеш, но е напразно. Аз тебе те уважавам. Ти не си кой да е! Но на нас момата ни е малка, не сме готови, така, че търсете си снаха другаде!

- Защо? Ние не бързаме чак толкова. Може и да почакаме. Стига само тази да е причината?

- И тази, и други - сви още повече вежди Базяна. - Няма какво да чакате! На твоето момче му е време, а нашата е далечна...

- Виж какво, Крайчо! Ти знаеш, не може да не си чул. Та хората, не само от нашето, но и от другите села, говорят за тях. Грехота е да ги разделяме. Тя, такава севда, като тяхната, е свято нещо. Аз, както ме знаеш, съм суров човек, но на такава обич шапка свалям, път й струвам. Голям грях е ида се посегне на такава севда...

- Ами, севда! Детиша работа, бай Драгия. Тя е като, лятна буря. Ще мине и ще замине.

- Че е буря, буря е, Крайчо, и отминава, но в бурята често и громове падат...

- Детиша работа! - повтори Базяна. - Ние, бай Драгия, сме възрастни хора и не можем да гледаме така на тия работи. Само с една севда не се живее. После, ти знаеш по себе си. Всеки баща гледа по-добре да нареди децата си. Вие добре сте си направили сметката, но ние си имаме и своя...

Вратът на дядо Драгия почерня:

- Слушай! Ако мислиш, че ние за имота ти сме се полакомили, много се лъжеш. Ти ни знаеш. Ние сме горди хора. Ние не за един, а за десет такива имота няма да с унижим!

- Казах ти, бай Драгия, аз тебе те уважавам. Не съм искал да те засегна, но разбери ме и ти! Нямам момиче за женене.

- Твоя работа, Крайчо. Насила тия работи не стават. Гледай само да се не каеш после!

Базяна тръгна, па се спря:

- И ще те моля, бай Драгия, кажи на сина си да остави момичето ми на мира! - и отмина.

 

***

Като тъмен облак влезе в двора дядо Драгия и още от портата се скара на Петко, който чистеше и си подсвиркваше весело.

- Какво си ми се разсвирил? Камилите ти ли разтоварят? Цял ден един обор не можеш да изчистиш!

Тръгна към къщи, ритна портичката, па се върна:

- И да се стягаш за път! Утре тръгвате! Овцете на чужди хора няма да давам! Ти ще идеш пак да зимуваш с тях!

Петко чак зяпна от изненада. "Та нали всичко беше решено, че ще остане, че ще правят сватба!"...

А старият "гърми" и "трещи" по двора. Гони и псува кокошките, наби кучето, на майка му се кара. А после мина покрай обора и още по-сурово отряза:

- И онази пиклива пола да я зарежеш! Щом баща й е толкова на голямо, не му искам дъщерята! Все ще се намери и за тебе жена. Не е само Базяновата щерка... - и отмина, без да го погледне.

Страхуваше се, че Петко по очите му ще познае и неговата мъка.

 

***

Привечер Петко мина покрай Божанини, свирна й и тя излезе на портата, но щом го видя и заплака.

Каза му как й се карал баща й, какво й рекъл, как я заплашвал. Рече, че е готова да му пристане, че ще се хвърли в Марица, но за друг няма да се ожени... но от долу, по пътя, се зададе баща й и тя побърза да се прибере, а Петко отмина нататък.

Така се и разделиха, без да се доизкажат. Така и Петко замина с наранено сърце и с тревога в душата.

 

***

Конникът вече навлиза в селото. Някой му вика, друг му маха с ръка, но Петко не се обръща. Не смее да срещне чужди очи.

Ето и техният двор. Милата стара къща наднича от зеленината, сякаш му кима за добре дошъл и му се усмихва с малкото си прозорче. На двора е майка му, събира съчки край дръвника.

Конят също позна двора, вдигна глава, опери уши и изцвили. Майка му се обърна, изненадана извика, изпусна съчките и хукна да го посрещне.

- Добре си дошъл, сине! Завърна ли се мама?... - па разтваря портата и хваща юздата на коня.
Но Петко не слиза от седлото, нито пък подкарва коня в двора. Стои като вкаменен, а очите му питат:

"Мале, ожени ли се Божана?"

Радостта по майчиното лице угасна.

- Не можа ли да я забравиш, чедо? Толкова време не си я виждал?

- Мале, не ме мъчи! Разбери, сърцето ми няма да изтрае! Като пиле ще изхвръкне, само ще иде да търси Божана.

- Толкова свят преброди, как не видя, как не ти хареса друга?!

- Ходих, мале, видях всякакви, но друга като Божана няма никъде. Една е тя и без нея няма свят за мене...

- Не говори така! И тя е жена, като другите. И се забравя, всичко се забравя с времето...

- Защо ми хортуваш така, мале?

- Късно е вече, сине. Днеска й е сватбата. Ела, ела да ще влезем! Всичко ще ти разкажа...

Но той вече не я слушаше. Дръпна юздата и шибна коня. Той скочи изплашен, изправи се на задните си крака, изцвили разярен и като хвърли пясък с копитата си полетя из село.

В двора на Крайчо Базяна шум и глъчка - сватба.

Пи­щят гайди, думкат тъпани, пияни сватбари се провикват и доста често надигат шарените бъклици, а Таню Караджа вече стискаше в ръката си желтицата, която ще пусна в пазва на Божанината майка, преди да отведат младата булка.

Качена на колата, пременена и нагиздена като кукла, Божана дарува гостите. Дългото бяло було скрива бледото й лице, зачервените й очи, сълзите в тях. Така ли е мислила тя, така ли се е надявала?! С каква радост, с какъв мерак е тъкала и шила тя тия дарове, колко песни е изпяла над тях, колко момински мечти и надежди, а сега?! Сълзите замъгляват очите й, в ушите й бучи и тя нито вижда кому дава дар, нито чува какво си шепнат около нея.

Не видя и не чу тя и когато през портата им долетя кон и в двора им влезе Петко Аладжа.

Едър и силен, той сякаш изпълни двора. Хората се стъписаха, дръпнаха се да му сторят път, а той не ги забелязва. Блед, като смъртник, с прекършени ръце, с широко отворени очи, като обезумял, той гледаше само нея.

Гледаше я и от сърцето му капеше кръв. И само той видя, че ръцете на Божана треперят, когато поднася даровете, а из под булото й капят сълзи. "Значи не ме е забравила, значи насила!!..."
И тогава той сам не разбра кога се намери под колата, напрегна се така, че тя прискърца, надигната от плещите му и се преобърна.

Жените изпищяха, мъжете се стъписаха, но миг преди булката да падне на земята, няколко чифта яки ергенски ръце я подхванаха и я понесоха към портата.

Само те, верните Петкови другари, щом го видяха, и се досетиха какво ще стане и какво те трябва да правят.

Петко скочи, метна се на коня, грабна Божана и се понесе към Кърши курия.

Сватбарите се окопитиха, разнесоха се викове, разтичаха се хора и коне, изтрещяха и няколко пушки след крадеца, но конят на Петко летеше, след него се вдигаше прах и само встрани, като крило на птица, трептеше бялото було на Божана.