В КРАКАТА

 

разказ от СВЕТЛАНА ВИДИНСКА

 

 

 

За да стигне до тенис кортовете, старецът трябваше да смени два трамвая и автобус. Но той не бързаше. Седеше на пейката, с лице към трескавия театър на града, и дояждаше парче пица от любимата си „Куатро формаджи“. Всъщност тайната на младостта е, помисли си той, да не губиш интерес към хората. Да ги поставяш под микроскопа си, докато ти самият оставаш безмълвен изследовател. Момичето със зелената рокля…  Жената с жизнерадостната, скоклива походка… Онзи мъж, неуспяващ да запали цигарата от първия път – ето, и сега изпусна кибрита… Старецът имаше чувството, че ако ги наблюдава достатъчно дълго, ще проникне в света им недоловимо, като етер. Той дояде пицата и избърса устните си със старомодна памучна кърпичка. Всичко в него бе демоде - от светлокафявото, тук-там с лекета сако, до плешивото теме и може би най-грозния чифт очила на света.

Когато най-сетне стигна до тенис кортовете, зачака търпеливо. Примижаваше под неочаквано горещото септемврийско слънце и смешно издуваше бузи, докато четеше рекламните пана край широката метална порта. Ето, че тя се отвори и оттам, смеейки се и разговаряйки, започнаха да излизат тенисистите. Старчето кротко се повлече след  един от тях – висок, рус, почти неестествено красив мъж. Едва когато стигнаха до паркинга, го заговори със слабия си, леко хриплив глас:

- Добър ден, може ли автограф? За внучката. Тя всъщност живее във вашия квартал и често гледа – старецът прочисти гърло – играта ви. 

- Окей, но по-бързо – измърмори тенисистът. Пое настойчиво тикнатия в ръцете му тефтер и измайстори една завъртулка.

- Няма да Ви бавя - рече старчето, като прибра бележника в някакъв незнаен джоб на сакото си. – Виждате ли, внучката ми е много разочарована от начина, по който сте се отнесли с едно от бездомните кучета в квартала.

- Е, и? – попита спортистът. Той облегна гръб на джипа си и кръстоса ръце. Дланите му бяха изненадващо малки, костеливи и бели.

- Тя ми сподели, че сте осакатили животното.

- Осакатил? -  засмя се красивият мъж. – Да, сигурно може да се нарече и така. Стрелях по псето, но за съжаление не пукна. Да го бяхте чули как квичеше!

- Защо стреляхте? – учтиво попита старецът. 

- Не понасям помияри. Видя ли ги, трепя ги. Капиш?

Лицето му оставаше все тъй приятно, очите – топло кафяви, без намек за заплаха.

- Внучка ми е разстроена… - промълви възрастният.

- Така ли? – язвителната усмивка отново се появи. – Слушай, защо не ми я пратиш да я утеша?

Старецът кимна, донякъде замислено. Обърна гръб и започна да се отдалечава с бавната си, пестелива походка на много възрастен мъж – един метър, два, пет. След което каза едва доловимо:

„In gambe“.

И продължи напред, без да се обръща.

Тенисистът не чу думите, а и да беше - нямаше време да се запита какво ли означават. С празничен пукот, като гръмване на шампанско, оттекнаха два изстрела. Високият блондин се строполи на земята, крещящ неистово от свирепа, разкъсваща болка. Имаше чувството, че е счупена всяка костица от тялото му, че се разбива на атоми, че умира, но после осъзна, че са простреляни само  коленете му. Чуха се още писъци, топуркане, край ранения започна да се събира шумяща, заинтригувана и напълно безполезна тълпа.

Старецът вече бе на пътя, водещ право към автобусната спирка. Още веднъж кимна на себе си, доволно.
Възмездие. Харесваше му, когато тази дума оживява, обвива се в плът. Както му харесваше да се вози в трамвай, да носи отдавна излезли от модата дрехи и да хапва вредна храна, щастлив, че никой никъде не го разпознава. Имаше охрана, естествено, но тя бе дискретна – винаги на разстояние. И винаги готова да изпълни дадена заповед. In gambe. В краката.  

В цялата… да я наречем семейна фирма… едва ли имаше повече от пет души, знаещи кой е. Той обичаше да мисли за себе си като за човека с черно поло и лице, скрито в мрака, който дърпа марионетките наляво-надясно, и насочва цялото внимание, ослепителния лъч на прожекторите, към тях, без да подчертава по никакъв начин присъствието си. Едно вдигане на ръката – и Арлекин пада покосен, едно мълниеносно движение с пръсти – и Коломбина се завърта в лудешки танц.

Не харесваше имена като Кръстникът. Или капо ди тути капи.

Беше просто Лука.

 

Дон Лука.