ВЪЖЕИГРАЧКАТА

 

разказ от СЛАВЕЯ КОСТАДИНОВА

 

 

 

Вече три дни ръцете я боляха и тя нагъваше току-що събраните от въжетата дрехи с усилие. Не можеше да си купи лекарство, беше скъпо, а за нея всеки изкаран цент бе от значение. Самата тя нямаше нужда от много. От малка я бяха научили да се храни оскъдно заради теглото си. Не можеш да ходиш по въже, ако си дебела, нали? И когато минеш една възраст, те изхвърлят. Не защото си неспособна. Не!...

И днес – преминала четиридесет – пак можеше да ходи, знаеше го. Откъде ли? Беше накарала кочияша да върже едно въже в конюшните, в единия от ъглите. Човекът отначало я погледна странно, но тя му се усмихна с оная усмивка, от която сините й очи блясваха като озарено от слънцето море, и той като замаян го направи. Върза здраво въжето. И тя идваше тук. Всеки ден в кратката почивка, която й оставяха от пералнята. Човекът не издаде тайната й. Беше го заклела да мълчи и той удържа обещанието си. Взе това решение, за да поддържа духовното си равновесие. За нея въжето беше животът й.

 

Започна само на седем години, след като видя в един пътуващ цирк малка балерина, която танцуваше на въже.

Тя беше сираче. Майка й починала при раждането, а бащата се запилял по света. Отгледа я баба й, която не беше лоша жена, но нямаше време за нея в борбата за насъщния хляб и пенсията. За дядо си нищо не беше чувала и така двете живееха своя еднообразен живот. Та като дойде циркът, тя се залепи за един процеп и след като видя малката въжеиграчка, я последва като кученце до караваната, в която детето влезе. Два дни не се отдели от нея. Намери някакви леко изгнили плодове и чешма. Така издържа. На третия ден някой я хвана за рамото. Обърна се и видя жената, с която живееше детето.

– Коя си ти? Какво правиш вече втори ден тук? Нямаш ли родители?

Тя така се стресна от тази ръка, сложена внезапно на рамото й, че загуби ума и дума. Разтрепери се, без да може да отговори. Жената се смили над бедното дете, прегърна го и ласкаво заговори.

– Няма нищо, миличка. Няма нищо. Уплаши ли се? Недей! Нищо лошо няма да ти сторя.

Тя се зашемети от прегръдката. Досега никой не беше я прегръщал така. Усети ласкавата топлина на женското тяло и един много сладък аромат. Жената беше клекнала и обгърнала телцето й, беше го загърнала в майчинска закрила, която никога нямаше да забрави, защото беше първият и последен миг, в който усети майчина ласка!

– Хайде сега, кажи ми какво правиш сама тук.

– Ами, гледам.

– Какво гледаш?

– Балеринката на въжето.

– Харесва ли ти? Искаш ли и ти да можеш така? – Жената гледаше детето в очите, задавайки въпросите си.

– Да! Много ми харесва. – Помълча за малко и после с целия копнеж на детската си душа попита: – Бихте ли ме научили и мен?

Жената нищо не отговори. Хвана я за ръката и тръгнаха. Влязоха в една каравана. Там имаше много книги и един висок, слаб мъж с очила. Жената я остави до вратата, отиде до мъжа и му дълго говори шепнешком. Мъжът я погледна, после каза нещо на жената. Тя се върна, хвана я за ръката и излязоха. Спря се и я попита:

– С кого живееш, мила?

– С баба – отговори тя.

– Хайде да отидем при нея.

Тя едва в този миг се сети, че два дни не беше се прибирала и баба й сигурно щеше да се кара много. Често я хокаше, но никога не беше вдигала ръка да я удари. Казваше: "Животът достатъчно те е ударил още като си се родила". Беше права, разбира се. Това подсещане я закова на място.

– Какво има? – запита жената.

Тя мълчеше и само за миг я погледна с огромните си сини очи.

– Аха, страх те е от баба ти, защото не си се прибирала два дни, нали? – се досети жената.

– Да – промълви тя.

– Е, хайде. Ще оправим тази работа – усмихна се, хвана я отново за ръка и тръгнаха.

Когато стигнаха до къщата, баба й я видя от прозореца и излезе на двора. Отиде до тях и без да погледне жената, я хвана мълком за другата ръка. Тя покорно пусна ръката на жената, погледна я и тръгна след баба си. Жената ги последва. Когато влязоха в стаята, бабата се обърна към непозната, без да каже нещо. Просто я гледаше въпросително.

– Госпожо, нека поговорим за нещо. Оставете детето да отиде на двора.

Баба й я пусна и тя бързо, почти тичайки, излезе, затвори вратата и седна на пейката пред къщата. Стори й се, че стоя така, в очакване, с часове. Най-после жената излезе, погали я по косата и каза:

– Утре ще дойдете с баба си при мен, нали?

– Да, госпожо.

Жената отново я погали и бавно се отдалечи. Вътре в стаята баба й я очакваше мълчаливо, слагайки масата за обяд.

След като се нахраниха и почистиха, както обикновено, седнаха вън на пейката. Баба й за първи път я притегли в скута си и каза:

– Ще се разделим. Ти ще живееш с други хора, но никога не забравяй, че имаш дом, където ще те очаквам. Никога не забравяй! 

Погледна я и видя сълзите, които се стичаха като порой. Посегна, изтри ги с детската си ръчичка, целуна баба си за пръв и последен път и двете същества, съединени в своята мъка, останаха до загасващите слънчеви лъчи, които отмериха края на съвместния им живот. На другия ден двете отидоха в цирка. Баба й носеше една чанта, в която беше сложила малкото дрешки на внучката си. Отпред ги очакваше жената. Тя ги поздрави, а после ги заведе в онази каравана, в която беше мъжът. Там имаше още един мъж. Жената я взе за ръка и я остави при малката балерина, играеща на въже. Повече не видя баба си.

След много години, когато се завърна в къщи, нея вече я нямаше. Съседите казаха, че се е омъжила и заминала, но нищо повече не знаеха. Къщата беше запустяла. Тя я продаде, замина и никога повече не се завърна. Беше затворила тази страница от живота си, след като баба й я остави в цирка. Годините, които преминаха, бяха като шарена огърлица. Бързо се учеше и не мина много време, когато се яви на първото си представление.

Беше прекрасно там горе. Само тя и музиката. Танцуваше съсредоточена и така и не разбра кога стигна другия край. С годините се научи да се отдава на танца и радостта от него оцветяваше самотния й живот. Не че нямаше други хора, но те бяха около нея, а вътре, в сърцето – пусто... Имаше момчета в цирка, но това бяха другарите и никой не намери по-специално място.

С цирка беше обиколила много страни, но никога не минаваше през ума й да остане в някоя. Тук беше домът й и смяташе всички за свое семейство. Трупите бяха почти несменяеми. Освен нея и балерината имаше и други деца, с които израснаха заедно. Като братя и сестри. Беше като куклите в латерните. Бяха й ушили специални дрехи, абсолютно същите като на другата въжеиграчка, и тя много се харесваше в тях. Растеше и дрехите се сменяха по размер, но тя си оставаше куклата от латерната. И музиката беше същата. А и не можеше да бъде друга, защото там, под въжето, стоеше латерната и мъжът, който въртеше ръчката, за да свири. Номерът се харесваше и тя го усъвършенстваше през годините, добавяйки нови, по- красиви движения, които предизвикваха аплодисментите на публиката. Така преминаваха годините.

Пристигнаха в този град привечер. Бяха пътували дълго. Сутринта работниците започнаха да разпъват шатрата а те, младите, решиха да разгледат града. Не беше голям, но беше много красив. Имаше старинни постройки и една крепост се виждаше недалеко. Решиха да я разгледат. Беше очарована. Имаше и езеро, явно направено от човек. Не беше занемарено. Странното бе, че в единия му ъгъл имаше полегнало дърво, което свързваше двата края като мост, макар че нямаше нужда от такъв; човек спокойно можеше да обиколи малкото езеро.

Това място се вписа в душата й. В града щяха да останат месец и тя се зарадва, защото реши тук да бъде нейната "почивка". И така започна да идва всеки ден. Почти не срещаше хора. Понякога се качваше на дървото и танцуваше, пеейки свои песни, които излизаха от сърцето й. До онзи ден, в който чу ръкопляскането. Обърна се и видя млад мъж, малко по-възрастен от нея, да стои на края на дървото и възторжено да я поздравява. Тя се засмя и се отдалечи към другия край. Но той не се отказа. Качи се и измина разстоянието до нея. От пътуванията беше усвоила три основни чужди езика – английски, испански и руски.. Мъжът заговори на своя език. Тя се усмихна и на английски му каза, че не разбира. Той я гледаше мълчаливо. Повтори същото на испански и отново нямаше отговор. За трети път му проговори на руски. Той се засмя. Оказа се от Грузия и знаеше езика. Така се запознаха. Наричаше се Ари. Весело обясни, че името му се произнася трудно, и за това си е избрал това. Странно, разговорът вървеше като при стари познайници, които не бяха се срещали отдавна и бързаха да наваксат. Тя никога не бе разказвала за себе си, но сега имаше добър слушател.

Така продължиха срещите. Приказки, смях, песни. Той пееше и танцуваше своите танци, които страшно й харесаха, и го помоли да я научи на стъпките. Случи се първата прегръдка. Първата целувка. И двамата знаеха, че времето им е отмерено, и бързаха да го изпият, неоставяйки и глътка в чашата на деня. Следващия щяха да я напълнят отново.

Но съдбата цъкаше, отмервайки дните, без да оставя даже секунда да се изплъзне, ги подкарваше като стадо овце в оборите на миналото. Дойде и последният ден. Беше решила за себе си. Щеше да го изживее до крайност.

Така и стана. Те се отдадоха един на друг без остатък в тази последна нощ. Утрото ги завари прегърнати. Тя внимателно стана, да не го събуди, и се отдалечи, сякаш се разтвори в утринната мараня.
Когато разбра, че е бременна, бяха далеч и от града и от държавата. Каза на "мами" за състоянието си. Тя не я попита нищо, само я погледна разбиращо. Животът продължи по същият начин за нея до края на четвъртия месец от бременността. Всички се грижеха за нея без въпроси и упреци. Роди сина си в един пролетен ден, остана с него четиридесет дни и после пак на въжето. Кърмеше го, а "мами" го гледаше. Така минаваха годините, докато внезапно не се разболя от ревматизъм. Краката й се надуха и не можеше да се движи. Не можеше и да танцува на въжето. С кариерата й беше свършено. Казаха й, че ще й дадат някаква работа в цирка, но тя не се съгласи. Така си намери тази в ранчото. Взе сина си и дойдоха тук.

 

Почивката започна. Та влезе в конюшнята, както всеки божи ден през последните години, и се качи на въжето. Нищо, че беше минала четиридесет, все още танцуваше със страст. Това беше радостта на живота й заедно с сина й, който беше и неговия смисъл. Стигна до края и музиката, която си пускаше, спря. В този момент чу зад гърба си ръкопляскането и се вкамени, невярвайки на ушите си. Внимателно се обърна, без да слиза от въжето, към вратата, откъдето идваше звукът, и го видя.

Него! Както тогава на езерото! Стоеше усмихнат на другия край и ръкопляскаше!

Кръгът се затвори!!!

 

* Разказът е получил награда в конкурса на името на "Атанас Ляпчев" - Варна през 2016 г.