СЕВДА

 

разказ от СЛАВЕЯ КОСТАДИНОВА

 

 

 

 

Седнала съм под асмата на двора, а главата ми се е запалила. Откакто моят се гътна от инфаркта и ме остави сам-сама, за първи път съм в задънена улица. След месец една година ще стане, а на мен ми се види, че са се отъркаляли поне сто.

Наше село си е баш село. На завет е и планината – ей я на, един разкрач място. И градо е наблизо. Има-няма половин ден път с магаре. Младите работят там, ама си живеят у село. Вечер, като се приберат, излизат на центъра. Имаме си кафене и се пълни. 

Убаво си е наше село. Много си е убаво. 

Останах вдовица, ала съм още ‘арна. Те, петдесетте, не ми личат. Висока съм и слаба. Ама не съм кльощава. Имам си оти ми требе и където требе. И не съм глупава. Гимназия завърших.

Та кога останах вдовица, взеха да се навъртат мераклии. Стоян, вдовец, взе да ме пресреща на гробищата. Денчо, парясник, дето му избега женето чак у чужбина и живее две къщя по-надолу, започна всяка сутрин да свири на кавал и да разлайва кучетата на селото. Имаме и двама ергеня. То какви ли ергени, като са минали петдесетте, ама тъй му е думата. Единият живее до едната ми приятелка, другият – до другата. Сговорили са се с мъжете им и ден подир ден ме канят на гости. А аз какво? Ами сама жена. Дъщерята женена в чужбина, а къщната работа иска мъжка ръка.

Е, тъй започна. Един ще извикам да нацепи дърва, друг да окоси, трети... Какво да ви разправям, работа много. Ала все гледах по равно да е. Никого не предпочитах и това ми създаде главоболието. Всеки се надявал той да е избраник. А аз – нищо. Ама нищичко си нямах наум за обвързване. Четирима мъже имах и само като махна с ръка, някой дотичваше. Това положение продължи до вчера.

Стоях си аз под асмата, хапвах студена карпуза, кога гледам – портата се отваря и влизат четиримата наедно.

– Севдо – започна Стоян вдовеца, оти беше най-голем. – Требе да избереш един от нази. Един месец имаш до годината от смъртта на мъжо си. Да решиш. 

Другите само клатеха глави в знак на съгласие и както вкупом дойдоха, така и си тръгнаха.

И сега ми е пламнала главата. Требе да измислим. Хем да не се женя, хем да ги имам всичките. Мислих, мислих и измислих. Обадих се на приятелките и се събрахме в кафенето.

– Бре, жени! – започнах с треперещ глас. – Много лош сън сънувах. Много лош. 

Високо говорех, че и наоколо да се чува.

– Леле, Севдо, казвай що си сънувала!

– Мъж си сънувах бре, жени. Ядосан, нагрочен и ми вика: „Да кажеш на момковците, на всичките, че който се ожени за тебе, ще го взема при меня. И ще им кажеш, че който откаже да ти помага, и него ще взема при меня.” Много се уплаших, щото ми вика, че ще идва нощем да пази двора. Ей такъв сън! Лошав!

Станах и си тръгнах, щото да си говорят всички след мене свободно и да чуят онези. Минаха три дни и нищо. Мисля си дали пък не са ми повярвали? Стоя си аз под асмата и вратата се отваря. Един след друг влизат четиримата.

– Севдо – започва Стоян вдовеца, – нема да те караме да избираш. Щом ти требе мъж, на, който искаш, него да извикаш.

И както дойдоха четиримата така си и отидоха. ‘Убаво си е наше село! На завет е и планината ей, на – на един разкрач! Пък и градо е наблизо – половин ден път с магаре!