ОСТРОВ МАВРИЦИЙ

 

ПЪТЕПИС ОТ СИМЕОН ИДАКИЕВ

 

Да се отправим към Мавриций. Лесно е да се каже, но съвсем не е толкова лесно и най-вече евтино да се направи. Пътува се много дълго до там. Ние с колегата Николай Йотов летяхме от София до Франфурт, след това от там „Луфтханза” ни пое, за да прелети почти цяла Африка за десет часа и да ни достави в Йоханесбург. Последва няколкочасов полет над Индийския океан и най-после късно вечерта пристигнахме на Мавриций. Както казах пътуването не е и никак евтино. Ние с Ники Йотов го дължим на един щедър спонсор, който стана и мой приятел. Но ние харчихме пестеливо парите му-отседнахме само една вечер в скъпия хотел, който той беше резервирал, а на другия ден за четворно по-малка сума си наехме една къщица на плажа.

И тук ще ви разкажа една донякъде смешна история, която обаче можеше да завърши и злощастно. Ето за какво става дума. Вечерта беше адски гореща, а само на няколко метра океанът сякаш беше заспал и подканяше да се гмурнеш в него. Ники ентусиазирано се запъти нататък, но аз го спрях с думите, че е по-добре да направи това, когато се съмне. Той за щастие ме послуша, сутринта отидохме на брега и аз му показах щръкналите бодли на морските таралежи, които изпращат по непредпазливите туристи директно при хирург. Във водата трябва да се влиза изключително предпазливо като се стъпва само по пясъчните островчета. Тук ми се иска да кажа няколко думи за онези читатели, на които им предстои първо пътуване към някоя тропическа страна - внимавайте много, водите там - и сладки и особено солени - крият многобройни опасности. Съветвайте се с местните хора, никога не пийте вода от открит източник и яжте само неща минали през огън и то само на места, посещавани от бели хора, които е лесно да откриете. Нямам нищо против хората с друг цвят на кожата, но местното население, особено в Азия, често има имунитет по рождение към някои причинители на смъртоносни заболявания, което не може да се каже за нас. Преди години с един друг приятел, в Куба попаднахме в дългите петнайсетина метра пипала на една гигантска медуза, защото не я видяхме в прибоя. Резултатът - няколко дни ходихме, че си вършехме и работата подути и зачервени като понички. 

Република Мавриций е островна държава в югозападната част на Индийския океан. Освен Мавриций тя включва още островите Родригес, Агалела, Сан Брандон и още няколко по-малки. Площ на републиката - 2040 кв.км., от които остров Мавриций заема 1865 кв.км.

Селското стопанство е монокултурно - отглежда се основно захарна тръстика(93%) от насажденията. Но се обръща сериозно внимание на туризма, чието бързо развитие започва още през 1950 година.

В миналото Мавриций бил покрит изцяло с гъста вечнозелена гора. Водите около него гъмжали от гигантски костенурки и най-различни видове риба, а вече изчезналата огромна птица дронт (или  додо - нелетяща, подобна на гигантска пуйка - сега символ на страната), се е срещала навсякъде. Само за няколко години обаче първите холандски заселници я изтребили. Нейната участ била последвана и от тази на цялата горска растителност. Изсичането й за нуждите на корабостроенето, разчистването на площи за отглеждане на захарна тръстика и разселването на непознати дотогава видове животни, променили изцяло местната природа.
Човек може да получи представа за нея в петнайсетте резервата - девет на Мавриций и шест по околните острови. Но загубите са невъзвратими - от двадесет и шестте ендемични вида птици, например, днес са оцелели едва девет.

Въоръжен с тази ”обилна” информация в кавички, аз се отправих към Мавриций, за да потърся многобройните му лица, които могат да се зърнат само отблизо.

Затова моят  разказ за него ще започне от един делничен ден в Сентръл Маркет - главният пазар на столицата Порт Луи - първото, за което се сещам. Очевидно много неща се бяха променили от 1730 година, когато французите разгромяват пиратската република „Либерталия” на Мадагаскар и остров Мавриций става убежище на авантюристите, които не вярвали нито в бога, нито в дявола, а само в силата на своето оръжие и късмет, браздейки водите на Индийския океан със своите кораби, на които се веел неизменният флаг с череп и кръстосани кости, наречен с черен хумор ”Веселият Роджър”.

Но атмосферата на този пазар беше почти същата както преди няколко столетия. Индийци, креоли, мюсюлмани и китайци все така ненатрапчиво предлагаха своите стоки. Очевидно това беше място, на което може да се намери всичко мислимо - от паунови пера и копра, до месо, риба и лековити билки, изсипано от някакъв митичен рог на изобилието върху този благословен островен рай. Не са малко запазените в центъра архитектурни паметници, построени от няколко европейски нации - барокови сгради, укрепления като форт Аделеид, музеят на марките, най-старата пощенска станция на Мавриций и още много други.

Ако трябва обаче само с няколко думи да се характеризира Мавриций, за мен те биха били - щедра природа и ведри любезни хора, което се усеща още при първото съприкосновение с тях.

До началото на 16 век европейците малко знаели за света отвъд най-южните области на Африка, но циклоните често отклонявали малките кораби от техния курс и точно това спомогнало за откриването на редица атоли и острови. Мавриций, отбелязван дотогава на арабските морски кадри с името Динаробин, за първи път бил забелязан от Диего Перейра, навигатор на Тристан да Куня, който го нарекъл Серне - по името на своя кораб. Днешното си название Мавриций дължи на адмирал Ван Уоруик, увековечил по този начин тогавашният владетел на Холандия принц Морис. Столицата също носи височайше име - на френския крал Луи ХV. През 1735 година генералният губернатор на Маскаренските острови Бертран Франсоа дьо Лабурдоне оценил предимствата на пристанището и градът бързо се превърнал в процъфтяващ търговски център.

Четири европейски нации владеят последователно Мавриций: португалци, холандци, французи и англичани, които напразно се опитали да наложат завинаги именно своята религия. Но завоевателите се нуждаели от работна ръка и това сложило отпечатък върху бъдещето. Тъй като местно население нямало, те обърнали поглед към околните земи - главно Африка и Индия. Затова етническата картина на острова сега е изключително пъстра, а всяка група донесла и култа към своите богове. Днешните жители са смесица от наследниците на индийци, африканци, европейци и китайци, но ако ги попитате какви са, неизменният отговор е „маврицианци”.

87 култа имат свои привърженици на острова, но основните религии са три: индуизъм, християнство и ислям.

Невъзможна на пръв поглед изглежда и смесицата от езици. Официален е английският, най-често ти отговарят на френски, но помежду си предпочитат да говорят на така нареченият креолски. Неизменно е само едно - усмивката. При толкова много различия поразително впечатление прави  религиозната толерантност. Вероятно не е без значение политиката, провеждана от 1968 година насам, когато Мавриций се обособява като суверенна държава в рамките на Британската общност, а на 12 март 1992 година е обявена за република. За същата тази хармония очевидно допринася поощряването и на все по-честите  смесени бракове, празниците, които се честват общо, както и свободният достъп до храмовете на всяка религия. Даже и аз бях добре дошъл в джамията Джумах или Юмах (не си спомням кое е точното й название), най-голямата и най-старата на острова.

Мавриций е плод на активна вулканична дейност. Днес за това далечно минало напомня само безобидният на пръв поглед, обрасъл с храсти кратер на угасналия вулкан Канака, висок 208 метра. Предпочитано място за разходки и спорт не само от туристите, но и от местните жители. От планинската верига Блек Ривър към крайбрежието се стичат многобройни реки, които дават живот не само на хората, но и на плантациите от  захарна тръстика. Съхранява се грижливо всяка капка вода и може би именно затова понятието ”водна криза” е непознато в Мавриций.

Добивът на захарна тръстика - едно от главните пера в икономиката на острова - силно се разраснал по времето, когато Мавриций бил управляван от англичаните. 62 километра дължина и 48 километра ширина, това са най-големите разстояния, но когато човек пътува тук има чувството, че полетата захарна тръстика нямат край. А създаването им съвсем не е било лесна работа, защото вулканичните изригвания са го осеяли с огромно количество едри камъни, които е трябвало да бъдат отстранени, за да се засади тръстиката. Днес това става с машини, но някога подреждането им пирамидално се е извършвало ръчно - подвиг, достоен за древния Египет. Именно тази непосилна работа е изисквала робски труд. Захарната тръстика обаче означава и производство на превъзходен ром, който естествено опитахме и ние.

Казват, че на Мавриций се отглежда един от най-ароматните сортове чай в света. Това сигурно е вярно, но добиването му не е лесна работа, убедих се лично в това една сутрин.  Брането на листенцата започва още по тъмно и трябва да завърши до обяд, защото изпепеляващото слънце  разваля вкусовите качества на чая.

Посетихме, разбира се, и един от най-прочутите национални паркове - ”Кизела”, разположен върху 100 декара площ в подножието на планината Рампар. Това е едно от местата в Мавриций, съхранили уникални растителни и животински видове. Лошото е, че усилията за спасяване са започнали твърде късно и днес от ендемичната растителност е запазен едва един процент. Сега законите за опазването й са много строги, сечта е абсолютно забранена. Много добре се развиват внесените растителни видове като бор и евкалипт, а казуарината, култивирана от френския учен Абе Рошон през 1778 година, днес е неизменно украшение на всички плажове. Из низините се срещат акация, кокосови палми и бананови дървета, индийският бадем, а по крайбрежието - мангрова растителност.

„Кизела бърд парк” приютява 142 вида птици от цял свят, но моето внимание в него беше привлечено най-вече от огромните костенурки, внесени през 1875 година от остров Алдабра в Сейшелския архипелаг. Броят им бързо достигнал 13,000 и благодарение усилията на Чарлз Дарвин те били обявени за защитен вид още в края на 19 век.

Друго богатство на острова е ботаническата градина ”Памплимус”, която дължи името си на цитрусово растение, внесено от холандците от индонезийския остров Ява. Началото й поставил споменатият вече Лабурдоне, който през 1735 година купил тук имение, което нарекъл „Мон плезир” (Моето удоволствие), като не пропуснал да го превърне обаче и в основен доставчик на пресни продукти за корабите, хвърлящи котва в Порт Луи. 33 години по-късно негов собственик станал големият любител на цветята Пиер Поавр, който започнал да внася екзотични растения от цял свят, като поставил началото на днешното великолепие на градината. Сега тук само палмите са около 80 вида, 25 ендемични за Маскаренските острови растения виреят тук и още много, много други върху 240 декара площ.

Автобусът е основно средство за придвижване из Мавриций и също е част от неговия чар. Макар и малко шумно той бързо ме докара до най-посещаваната част на острова, Гран Бей (Големият залив).

Гран бей е важен не толкова с големината си, колкото с многобройните туристически забележителности - още едно лице на Мавриций и главно перо в неговия национален доход. Попаднал тук човек не може да не възкликне: ”Това наистина е раят!” Космополитен, но без надменността на западноевропейските курорти, с ресторанти и хотели за почти всеки джоб - това е тайната на неговата популярност и заслужено го прави най-предпочитаното място на острова. Истинската красота обаче не е на брега, а се крие под повърхността на кристално бистрата изумрудена вода и аз поех с лодка навътре, за да зърна през прозрачния люк на дъното част от подводните му съкровища. Казват, че коралите са сериозно застрашени от отпадъците на туристическата индустрия, но това не личи от пръв поглед. Човек се прехласва  пред този пейзаж гъсто населен от разноцветни риби, миди, тридакни, акули, костенурки и мурени (които удивително много приличат на змии) и са станали причина за смъртта на не един и двама гмуркачи. Имат обичай, когато захапят крак или ръка, да се отдръпват в своите дупки в кораловия риф и човекът останал без въздух, се удавя. Внимателният поглед може да открие, макар и с труд, стаената в полумрака риба - камък, една от най-отровните в света.

Сега е трудно да се повярва, че навремето тук е имало само малко рибарско селище, но е истина. Разцветът на това място се дължи именно на туристическата експанзия, която властите поощряват. Далновидна политика, която променя Мавриций до неузнаваемост.

Със съжаление поех назад към брега, но още не ми се разделяше с Гран бей, защото късният следобед се оказа сякаш най-подходящото време за риболов. Тук с него се занимават всички, даже и децата. Уловът е богат и с най-примитивни въдици. Но щедростта на Индийския океан може да бъде най-добре оценена на импровизираните сергии за продажба на риба. Разнообразието прави избора труден, но търговията върви оживено и с неизменната усмивка. Няколко рупии осигуряват вечеря с прясна, току-що уловена риба. И не само - на Мавриций можете да се насладите на индийска, китайска и европейска кухня. В повечето случай храната е пикантна, защото е всеобщо убеждението, че лютото е могъщ афродизиак.

Гран бей е място, където часовете отлитат неусетно, но аз отново поех на път, защото исках да видя още от Мавриций.

И скоро се озовах в Гри Гри, най-южната точка на острова. Казвам скоро, защото накъдето и да се отправиш с кола след 30-40 километра неизменно излизаш на брега на океана. За Гри Гри местните жители твърдят, че е място за правене на черни магии. Атмосферата изглеждаше подходяща, но и тук властваше вездесъщото спокойствие, а не мистични тайнствени явления. Океанските вълни, набрали сила от хиляди мили през които нищо не възпираше техния бяг, се разбиваха с грохот в брега, насечен от черни базалтови скали. Предупредиха ме, че къпането е опасно, защото даже близо до брега се срещали огромни акули и аз благоразумно се отправих към идиличното пристанище, в което се вливаше малка рекичка.

Тук, на юг, липсват удобни плажове и луксозни хотели и сигурно именно това го прави толкова привлекателно място. Времето сякаш беше спряло своя ход, стъписано от красотата на природата и аз бях сигурен, че виждам истинския Мавриций - такъв, какъвто е бил при своето сътворение.

Денят си отиваше, но още не беше завършил. Една от лодките, която едва съзирах преди време навътре в океана, се бе завърнала с добър улов - двуметрова бяла акула. У мен хищникът с озъбена паст предизвикваше по-скоро страх и неприязън, бях ги виждал отблизо неведнъж под водата, но местните хора явно бяха на друго мнение. Около акулата се събра възбудена весело бърбореща тълпа. Тя беше разфасована умело още на брега и след няколко минути всичко свърши. Вдъхващият ужас и респект хищник се превърна на множество порции, които добре щяха да послужат на хората.

Това беше последното лице на Мавриций, което успях да зърна, а ми се искаше още и още. Жадно попивах последните остатъци светлина в короните на палмите и водите на лагуната, но очевидно беше време да се сбогувам с Мавриций. Сигурно така и трябваше да бъде - да си тръгнеш от един остров или от някого преди да си го опознал докрай. За да имаш желание да се върнеш отново. Думите никога не са били достатъчни за каквото и да било, камо ли за описание на такъв рай в Индийския океан като Мавриций, подарен от вулканите на хората. А дали наистина от вулканите? Помислих си, че той може би е щедър дар от самите богове, многото богове на хората, които го населяват?  И че този наниз от острови - бисери, наречени Маскаренски, сигурно наистина  е тяхно дело!

Много е лесно да се повярва, че е станало именно така, когато над Мавриций бързо се спуска нощта на Тропика. Дано имате щастливата възможност да го посетите и да се уверите лично в това, уважаеми читатели на този сайт.