КЪСОГЛЕДСТВО

 

Гъстотата на мъглата не ми пречеше да виждам ясно онова, което се открояваше от височината, на която бях застанал. Само трябваше да присвия, както си знам, късогледите си очи. Контурите на селцето в подножието някак си успяваха да пробият през пелената, като губеха единствено яркостта на цветовете си.

От една седмица се бях усамотил в това диво и запустяло планинско кътче, с намерението да възвърна поне малко от прословутата гъвкавост на перото си. През последната година почти нищо не бях написал и търсех причината в динамичния живот, който водех. Все пак с писане в България много трудно можеш да изхранваш дори себе си, а камо ли цяло семейство. Не зная – може и в прословутия Запад да е същото.

Работата, която вършех, за да можем вкъщи да си плащаме сметките и да преживяваме някак си, изобщо не ми беше по вкуса. Не, това не беше каприз – тя беше точна противоположност на творческото начало. Бях се превърнал в чиновник чак до мозъка на костите си. Късогледството ми през последните години се засилваше, но аз упорито отказвах да сложа очила, за да не заприличам съвсем на мухлясал писар.

От няколкото свестни разказа, които успях да напиша през този период, лъхаше на папки, печати и чепат административен стил. Щом аз оставах с впечатлението, че чета заповед или докладна записка, какво ли оставаше за горките ми читатели.

Доста време планирах това кратко оттегляне от шумния свят. На няколко пъти проектите ми се проваляха заради някоя дреболия. Единият път се разболях, а в другите случаи изникнаха важни и неотложни ангажименти, заради които трябваше да се откажа от заминаването си.

Сега съдбата ми се усмихна и най-после успях да се измъкна за десет дни от града. В селцето ме посрещнаха стреснато. Малцината му обитатели ме гледаха странно и недоверчиво, като хора, които са препатили от срещи с подобни на мен екземпляри. Все пак, когато черпих по едно няколкото насядали в кръчмата мъже, си развързаха езиците и дори ми помогнаха да си намеря квартира. Срещу една двейсетачка бях настанен в къщата на една облечена в черно старица, чието име така и не можах да запомня.

Бабето доста се диви, когато пред любопитните и очи отворих лаптопа и след минута запрепусках по клавишите му.

- Леле, то и съседите имат цветен телевизор, но тоя ще да е много специален – рече тя и се изнесе на пръсти, за да съм си гледах филма на спокойствие. Хапех устни след нея, за да удавя смеха си.

Всеки ден си правех разходки по планинската пътека, която се извиваше високо над селото. Обичах да заставам точно на това място и да съзерцавам гледката.

Сякаш очаквах точно тази гледка да възкреси закърнялото ми вдъхновение. Оставаха само три дни от отпуска ми, а аз все още не бях написал нищо, което да ми хареса. Пишех в стаята си, на двора - под сянката на огромното дърво, взимам лаптопа и тук – на високото. И всеки път зарязвах написаното по средата, с угнетяващото чувство, че издевателствам върху себе си.

Не ставаше така – не можех повече да смуча от пръстите си. И като се върна след три дни, вкъщи ще ме гледат въпросително, в службата – също. А аз ще трябва да си призная, че само съм си загубил времето.

И какво излезе от тъй наречената творческа отпуска?! Едно голямо нищо! Вече седем дни бях тук, а все още из ума ми щъкаха незавършени преписки, фактури, чийто срок за плащане вече изтича, недовършени искания и заявки… Може би трябва да се откъсна за по-дълго време, за да може мозъкът ми да се изчисти от всички тези неща. Или не, по-добре е да идвам тук, пак за по малко, но по-често. Ще идвам винаги, когато мога – обещах си наум. Всяка година – до края на живота си ще съзерцавам покривите на планинското селце, изкачен на това място.

Мъглата долу беше започнала да се разсейва и вече ясно се виждаха камбанарията на селската църква в единия край, и джамията - в другия. Ето го и покрива на кръчмата, в която стъпих най-напред. А онази бялата сграда там, е кметството. Прилепналата до него по-ниска постройка пък е здравния участък. Къщата с квартирата ми не се виждаше, защото кметството я закриваше. Само огромното дърво в двора се подаваше крадешком иззад кметските керемиди.

- Добра среща! – мъжкият глас зад гърба ми ме стресна и се обърнах рязко. Изненадах се още повече, когато видях човека. Гласът, който ме изкара от унеса, беше почти младежки бодър и звучеше страшно познато. А човекът, който стоеше пред мен, по всяка вероятност вече минаваше осемдесетте. Беше дребен и прегърбен под тежестта на годините. От дрехите и от произношението му личеше, че е от града. Бях го виждал някъде – но къде? Старецът се подпираше на саморъчно изработен бастун и ме гледаше с присвити, явно от късогледство, очи. На рамото му висеше голяма продълговата кожена чанта – сигурно за преносим компютър, като моя.

- Добра да е срещата – му отвърнах аз и се удивих още повече. Чак сега разбрах защо гласът ми се стори толкова познат.

Та това беше моят собствен глас.

 

*откъс от този разказ се е падал на държавен изпит, славянска филология, в ПУ “Паисий Хилендарски”.