КОЛЕДЕН ПОДАРЪК No106

 

Това разказче е моят подарък за всички вас,

приятели мои! Честита Коледа!

 

Стефан Бонев

 

Отново бях на коледно тържество. За втори път тази година шефът, преоблечен като добрия старец, раздаваше на подчинение си подаръци от празничната томбола. Защо втори път – не се питах. Дават ли ти – взимай! Опитвах се да си спомня първия подарък, но паметта ми беше необичайно неуслужлива по този въпрос. От време на време поглеждах номера върху поканата си. Очаквах сексапилната секретарка, дегизирана като Снежанка, да го изтегли от огромната прозрачна купа. Бях убеден, че ще съм между печелившите. Ето, тя изважда поредното листче, разгъва го с яркия си маникюр и още по-червените й устни се разтварят като листенца на роза: “Номер 106!”.

Да, това е моят номер! Поглеждам пак поканата си, преди да стана от стола си и да се понеса към дансинга… И ужас! Моят номер се оказва 206. Невъзможно! Бях убеден, че е 106. Поне стотина пъти бях погледнал поканата си преди това. В същото време, ухилен до ушите, друг мой колега тръгва към Дядо Коледа, получава подаръка си – червена коледна шапка със светещи звездички по нея, отнася една червена целувка от секретарката на шефа, и се връща към масата си. А там останалите му ръкопляскат ликуващо.

Но ето, че червилото на Снежанка отново се разтваря в едно очарователно: “206!”. Тъкмо съм се надигнал на стола и погледът ми отново е изумен от номера на поканата ми. Този път той отново е 106. Но как, нали колегата ми беше с този номер. Нали току-що дори си взе подаръка?! И отново същият този колега тръгва, размахвайки нова покана към поредния си късмет.

Но какъв колега ми е той, та аз дори не го познавам. За първи път го виждам. И тези, от масите, които му ръкопляскат, ми изглеждат напълно непознати. Но това не е нашият купон! И този Дядо Коледа не е нашият шеф – този е по-едър, по-пълен и доста по-възрастен. А и Снежанка всъщност не е нашата секретарка. Поглеждам поканата си още веднъж, колкото да установя, че фирмата, изписана върху луксозния картон, не е тази, в която работя. А номерът вече пак се е променил и отново е 106. “Номер 106!” – произнася точно в същото време Снежанка. Моят номер! Трябва да отида и да си взема наградата. Но как, като това не е моята фирма, не са моите колеги, не е моят купон. Пък и нали вече този номер беше изтеглен? Все пак ставам от мястото си и тръгвам към дансинга. Ето, непознатата Снежанка поглежда към мен и…

Изведнъж се чуват камбанки. Много камбанки, като тези от шейната на белобрадия старец. Звънят, звънят и приближават. Похлопват при всеки подскок на елените. Ресторантската зала се размива пред очите ми. Дядо Коледа, Снежанка и всичките хора по масите избледняват, превръщат се в мъгла. Оставя само бодрият звън на многобройните малки камбанки. Осъзнавам, че съм със затворени клепачи и ги слушам.

А камбанките продължават да звънят, макар и вече не чак така тържествено, както преди малко. Сещам се, че онзи ден си поставих такъв звънец на входната врата – имитиращ коледен звън. И някакъв идиот сега натискаше бутона така, сякаш не беше виждал звънец през живота си. Всъщност точно този звънец, захранван с батерийки, ми се беше паднал от томболата на фирменото празненство. Истинското празненство, а не това второто.

Отворих очи и погледнах светещите цифри на часовника, колкото да установя, че е полунощ. И да си спомня, че е Коледа. Но кой ли се е раззвънял така? Нахлузих чехлите, замъкнах се до вратата, святкайки всички лампи по пътя си и погледнах през шпионката. Навън стоеше някакъв Дядо Коледа и натискаше звънеца на поразия.

- Хайде, отваряй! Не си ми само ти за тези нощ! – негодуваше гърленият му глас. Открехнах вратата, без да махам веригата. Огледах го през пролуката. Беше стар, едър, и пълен. А брадата му стоеше като истинска. И много приличаше на този от съня ми.

- И да си почиствате редовно комините! Не е много редно да влизам през вратата, а през климатици не мога – добави той, докато ровеше из чувала си. Накрая извади оттам един вързан с панделка пакет, бутна го под веригата на вратата, пожела ми весела Коледа и пъшкайки, се заизкачва нагоре по стълбите, нарамил чувала.

Стоях с пакета в ръка и недоумявах накъде е тръгнал. Та аз живеех на последния етаж на блока. Над мен имаше единствено пълни с непотребни вехтории тавански стаи.  А по-горе беше само покривът.

Изведнъж над главата ми отново зазвъняха коледни камбанки, но този път бяха онези от съня ми – по-истински, по-звучни. Постепенно звънът се отдалечи и заглъхна.

Погледнах пакета в ръката си. На него имаше надпис: “За номер 106”. Разкъсах опаковката и вдигнах капака на кутията. А вътре имаше…

Какво имаше вътре ли? Няма да ви кажа. За всеки от вас кутията съдържа различен подарък. Отворете си я и вижте сами. Весела Коледа на всички!

 

*******************************************************************

Блоговете ми: http://stefanbonev.blogspot.com/ и http://stefanbonev.blog.bg/

Вижте и сайта ми:http://stefanbonev.eu/