Светлана Алексиевич

 

 

 

Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1943 в украинския град Станислав, който междувременно се нарича Ивано-Франковск. Баща й е беларус, а майка й украинка. Отрасва в едно беларуско село, следва журналистика в Минск, след което работи като репортерка в няколко местни вестника и като учителка. За кратко време е кореспондент на списание "Неман" в Минск. След репресиите на режима на Лукашенко тя напуска Беларус през 2000 г. Живее последователно в Париж, Гьотенбург и Берлин. През 2011 г. се връща обратно в Минск. От 1976 година насам публикува наред с книгите си и есета и репортажи. Нейните книги са една литературна хроника за постсъветския режим, за Чернобил и войната в Афганистан. Най-известните й книги са, "Войната няма женско лице", "Последните свидетели(100 недетски разказа)", "Цинковите момчета", "Чернобилската молитва(хроника на бъдещето)".

Тя се разминава с Нобеловата награда за литература, макар да беше сред фаворитите. Но пък бе удостоена с дотираната с 25 000 евро Награда за мир на Съюза на германските книготърговци, която по традиция се връчва на финала на Франкфуртския панаир на книгата.

"Светлана Алексиевич е археоложка на комунизма. В борбата си срещу авторитарните режими - не само в Беларус, а в цялото постсъветско пространство, тя си служи с едно-единствено оръжие - думите", заяви при връчването на отличието историкът Карл Шльодел.

В книгите на Светлана Алексиевич, която е смятана за един вид морална памет на сриналата се съветска империя, думата имат най-вече обикновените хора, жертвите. Авторката показва техния свят, потъвайки дълбоко в спомените и емоционалните пластове, и така създава уникален колаж на делника. За всяка от своите книги Алексиевич е разговаряла с между 500 и 700 души. Най-голяма популярност й носят документалните произведения за катастрофата в Чернобил, за войната на Съветския съюз в Афганистан и за ролята на жените в Червената армия по време на Втората световна война.

В момента Алексиевич се занимава предимно с положението в нейната родина. "Обичам нашите хора, но не и нашата съветска история", каза писателката във Франкфурт на Майн. Визирайки режима на беларуския президент Александър Лукашенко, тя определи диктатурата в постсъветското пространство като "чудовище".

След продължителни престои в Париж, Стокхолм и Берлин, от няколко години Алексиевич отново живее в Минск. Тази стъпка е била изключително важна за нея, тъй като не би могла да пише, без да има интензивен контакт с хората в родината си, без да чува гласовете им, казва писателката. А как се отнася към нея самият режим? Пренебрегва произведенията й и я подлага на репресии. Книгите й не се издават, телефонът й се подслушва, а обществените й изяви биват отменяни. Тя все пак има възможност да пътува. Иначе нямаше да може лично да получи връченото й във Франкфурт отличие.

 

 

 

Публикации в сайта:

 

"Самотният човешки глас"

"Чернобил-знакът, който не разбираме"