ГРЯХ

 

разказ от РУЖА ВЕЛЧЕВА

 

 

 

На Фани й предстоеше дълго пътуване до Димитровградския пазар и искаше да си подбере мълчалив и сигурен таксиметърджия – искаше да си подремне в колата спокойно, пък и носеше доста пари за стоката. Огледа колите на пиацата, по-скоро лицата на шофьорите и се спря на него, защото изглеждаше тих, даже някак отнесен и това й хареса. Той ще е. Но се излъга. И той я беше избрал – скромно облечена жена, силно накуцваща, с мургаво лице, а  някак светла душа... И й кимна безмълвно да седне отпред.

Скоро таксито се понесе по асфалта, сякаш плувайки, без тръскане и стрес, от радиото се носеше тиха музика и някаква невидима, далечна, тъжна жена пееше за болка и грях...

Фани се отпусна назад и притвори очи. Искаше да си подремне, преди ада  на Димитровградския пазар да я изцеди до капка.

Мъжът запали цигара и открехна прозорчето. Крадешком погледна към Фани и като не видя упрек, дълбоко вдъхна дима. Фани се сети, че носеше кафе в термоса. Бръкна в чантата, извади две чашки, внимателно разля кафето и му подаде едната. Ароматът на силно и прясно сварено кафе изпълни колата и атмосфера на дружелюбност и съпричастие се настани трайно между двамата.

Той отпи една дълга глътка, закрепи чашката в поставката на мини-барчето и пое дълбоко въздух. Беше готов да говори. Тя все още не разбираше за какво. Той притеснено й се усмихна, някак извинително и Фани за първи път забеляза, че нервен тик набраздява иначе приятното му лице.

- Голям грях нося в душата си!... - той направи дълга пауза, сякаш опипваше почвата около него дали е здрава или ще го погълне в тресавището си без отзвук.

- Имам нужда да го споделя с някого извън моето семейство, защото никой от тях не иска да ми даде прошка, а то е толкова силно, болка, която ме изяжда всеки миг малко по малко... С теб сигурно никога няма да срещнем отново, а товарът, който искам да сваля пред теб, скоро ще го забравиш като лош сън...

„Господи, колко ли мъка има по света“, си помисли Фани, безмълвно докосна ръката му, стиснала здраво волана, и кимна в знак на съгласие.

- В началото на прехода имах транспортна фирма. Малко спестени пари, малко далавера и много труд – всичко това ми носеше добри печалби, благополучие за семейството ми и много мъжка гордост. А когато не мислиш как да свържеш двата края, започваш да мислиш за глупости... Много пътувах, работният ми ден беше ненормиран (нищо,че работех за себе си, а може би и именно заради това!) и прибирайки се вечер късно в Пловдив  (тогава там живеехме с жена ми и сина ми) исках да изпия по едно питие в дискотеката на центъра. Стана ми навик. Пък и ми беше хубаво,че можех спокойно да си го позволя сред красивия свят на млади, предизвикателни жени и чалга до дупка... Не случайно казват, че парите развалят човека!...

Тук той направи една дълга пауза, сякаш се страхуваше да продължи нататък.

- И... - Фани просто вметна това, за да го увери, че слуша.

- Там срещнах Нея. Господ й беше дал от всичко по много, само едно нещо беше забравил да й даде – милост към другите... Обичаше лъскавите коли, скъпите бижута и силните питиета.... Беше 20 години по-млада от мен и  аз, мъж в силата си, полудявах от едно нейно леко докосване дори... В леглото беше истинска харпия!... Така – две години. Синът ми порасна, завърши техникума, аз го включих в семейния бизнес и скоро стана истински мъж... Не знаех къде ходи вечер, но често закъсняваше, понякога и не се връщаше по цяла нощ... Жена ми се притесняваше, но аз бях горд с него – като всеки истински баща. А моята авантюра нещо взе да се разсъхва... Чувствах, че тя мисли за друго или за друг, когато я прегръщах... Често се оплакваше от главоболие, от неразположения, докато една вечер просто ме отряза.

„До тука!“ - каза тя с присвити като на котка очи, стана и дори не се обърна на вратата. Търсех я по телефона, вкъщи, в дискотеката, но тя беше непреклонна. Докато накрая реших, че съм я преболедувал. Кротнах се, жена ми взе да се усмихва повече и животът просто продължи.

Последва нова дълга пауза и Фани помисли, че историята е към края си. Запали цигара и не посмя да наруши зависналата тишина. Навън се развиделяваше. Вече бяха минали Балкана. Но той отпи глътка кафе и събрал сили или по-скоро смелост, продължи:

- Една вечер синът ни се върна много по-рано от обикновеното. Личеше си, че нещо се е случило с него. Необичайна светлина имаше в очите му.“Ще се женя!“ - изтърси той без заобикалки и ни се усмихна по детски. Все пак беше само на 22 години. „Малък си още, не бързай! Времето е пред теб...“, казах аз провлачено, но той имаше готов отговор „Ами ти на колко си бил, когато си се оженил за мама?...“ Замълчах си, защото беше самата истина – и аз се ожених на толкова. Жена ми, като всяка мъжка майка, горда и притеснена за момчето си пророни „Кога ще ни запознаеш с нея?...“ „Утре вечер, и се стягайте, че ще ставате баба и дядо!...“ Значи всичко вече е решено. Преглътнахме изненадата и разбрахме, че детето ни вече не е само наше – щяхме да го делим с една друга жена. Подготвихме се за вечерята, както му е редът, с жена ми избрахме и годежния пръстен. В 8 часа вечерта на вратата се позвъни, аз побързах да отворя вратата и замръзнах. Светът изведнъж се срути отгоре ми и едва успях да отроня „Добре дошли“. До нашето момче се усмихваше лъчезарна моята харпия. Коремът й подсказваше, че синът не ни е излъгал – беше бременна. Как мина вечерята не помня – просто нещо в мен умря и един друг човек седеше с тях на масата, усмихваше се пресилено и повече наблягаше на пиенето... Жена ми и синът ми го приемаха като нормална реакция на един горд баща и бъдещ свекър, но тя, тя много добре разбираше всичко и като че ли това я забавляваше. Играеше си с мен като котка с объркана от страх мишка, предвкусвайки, че тя все пак ще й падне в лапите!... Казах ти, тя не познаваше що е това милост!

Сватбата мина, а аз вървях по тънкия лед и не знаех кога ще се продъня в ледената вода към дъното... Всеки път, щом я зърнех, тялото ми пламваше и нямаше лек за това... Нито близостта на жена ми, нито мисълта, че е вече жена на моя син... Докато се роди бебето, едно малко сладко момченце, пълно копие на сина ми, нещата все пак бяха поносими. После нищо не можеше да спре жена ми да се изяви като грижовна баба и нещата съвсем се объркаха – дойдоха да живеят при нас.

Сега я виждах всеки ден – сутрин по нощница ми сервираше кафе, на обяд гледах да не се мяркам, но вечер нямаше как - присъствах на семейните вечери... “Заповядай, татко... Наздраве, татко...“ Това ме убиваше ден след ден. Виждах в очите й, сред усмивките, една тайна закана и се страхувах, че тя постига всичко, което си науми. Без капка милост.

Един ден трябваше да взема едни документи от вкъщи. Отключих входната врата и чух шуртенето на душа. Ток премина през цялото ми тяло. И онова познато претопляне в слабините, което не можех за изгоня от тялото си. Беше оставила вратата на банята открехната и последното, което си спомням, е онази сребърна струйка вода, която се стичаше между наедрелите й гърди на кърмачка...

И всичко започна отначало. Само че сега това ставаше вкъщи, в откраднатите мигове между закуските и вечерите, между бебето, жена ми и моя син. Опасността правеше страстта ни нечовешка. А и тя нямаше милост към мен. Подиграваше ми се. Наричаше ме страхливец. И всеки път ме хвърляше с тялото си в такава бездна от ласки, че после с часове не можех да дойда на себе си.

Скоро пак забременя. Сигурен бях, че е от мен. Роди се момиченце. Имаше също като мен едно малко родово петно точно над десния лакът. Беше ми одрало кожата, но никой не се усъмни – просто прилича на дядо си... Прегръщах го като баща, а официално му бях дядо.

Знаех, че някой ден стомната ще се счупи и водата от нея ще потопи нашата семейна идилия. И нищо не можех да предотвратя. Тя се беше впила в мен като истинска харпия и отърваване нямаше.

И този ден дойде.  Денят на истината. Синът ми  влезе ненадейно и ни видя в тяхната спалня. Мен прокле, взе жена си и децата и се изнесе завинаги. Повече не се появи вкъщи. С майка си само се виждаше навън, но никога не прекрачи прага на нашия дом. Жена ми дълго плака, накрая преглътна всичко и май ми прости. И досега не ме е питала за началото. А и двамата със сина не разбраха, че историята си има и предистория... А аз от срам, от болка и гняв на самия себе си получих тежък инсулт и едва не умрях. Жена ми беше тази, която ме дигна на крака... Никога няма да мога да й се отблагодаря за това, че преглътна всичко и остана с мен до края...

След като се вдигнах на крака, продадохме апартамента в Пловдив и дойдохме тук, в едно малко селце близо до Търново... Купих тази кола и ето, работя за хляба ни и съм един обикновен човек, понесъл своя тежък грях като втора кожа – няма отърваване от нея!...

Само за едно нещо тъгувам. Не мога да си виждам дъщеричката. Тази харпия не ми позволява да се доближа до нея. Но ние с жена ми сме твърдо решени – ще заведа дело за доказване на бащинство и тогава ще мога да я прегърна както трябва – като баща.

Фани беше занемяла. Чуждата болка и грях се  стовариха на крехките й плещи и тя не можеше да помръдне.

Погали ръката му, без да продума.

Свалил от душата си товара на тежкия грях, той изглеждаше за първи път спокоен, помирен със себе си и света наоколо.

Навън вече прибягваха първите къщи на Димитровград, позлатени от изгряващото слънце.