ДА НАХРАНИШ КУЧЕТАТА

 

разказ от РУЖА ВЕЛЧЕВА

 

 

 

Лила прехвърли тежката торба от дясната в лявата ръка и внимателно нагази в избуялата от пролетните дъждове трева. Всичко беше сипала в пластмасови кутии, но и през здравите капачки се носеше сладкото ухание на прясно сварено пилешко...
            Те бяха там, под ореха, както винаги. Чакаха я. Апетитната миризма вече гъделичкаше чувствителните им нослета, но не бързаха. Удължаването на момента до срещата си имаше своеобразно очарование и за нея, и за тях...
            Лила се добра до пейката под ореха, въздъхна и се отпусна тежко  на нея. Прогнилите дъски изскърцаха весело. Една любопитна сврака, усетила предстоящия пир, плахо се приближи на безопасно разстояние – току-виж остане нещо и за нея...
            Скоро паничките бяха напълнени и Лила плесна с ръце. Четириногите й приятели скъсиха дистанцията и въздухът се изпълни със звуци, които й говореха толкова много – благодарност, радост, обич, вярност... Щастие, което не може да се измери с думи...
            Изпъна напред уморените си крака и притвори очи. Това бяха най-светлите мигове от деня й.
            Лила нямаше късмет с мъжете, които беше обичала.
            Съпругът й беше невероятен красавец, същински  Стефан Данаилов на млади години. Красив и затова толкова неверен. Не се криеше и това още повече я огорчаваше и срамеше... Целият град знаеше за похожденията му и така той отхапа едно голямо парче от наранената й душа – лиши я от достойнство.
            А душата й жадуваше внимание и обич. Така се появи един съсед. Дребен и невзрачен на пръв поглед, но обладан от непреодолим Наполеонов комплекс. Беше си поставил задачата да натрие носа на красавеца а ла Стефан Данаилов и да му отнеме съпругата. Ухажваше я хитро, премерено – от нежно-гальовно до садистично-хладно... Това първо я ласкаеше, държеше я винаги нащрек да не го загуби, но постепенно уби самочувствието й. Разведе се заради него, а той се ожени за една детска учителка и това беше поредния удар за нея. И той отхапа едно парче от душата й.
            Тогава се появи младокът. Много, много по-млад от нея. Разведен. Гледаше я влюбено, говореше й такива красиви думи, че тя повярва – той ще излекува раните й. Но и в него се излъга – оказа се обикновен  използвач, поблазнен от имотите й и парите на сина й. Той отхапа най-голямо парче от душата й – лиши я от вярата в любовта изобщо.
            Така Лила зачеркна завинаги мъжете от живота си. Затвори се в себе си, остана насаме с разпокъсана от мъжете-кучета душа. Без надежда, без вяра... Чувстваше се оглозгана до кокал и непотребна дори за себе си...
            Но Бог си знае работата!
            В една мразовита ранна утрин, бързайки да не закъснее за работа, Лила се подхлъзна лошо и се озова просната на леда, без да може да помръдне. Беше много рано и нямаше жива душа наоколо. Нямаше кой да й подаде ръка, да я изправи... Заплака и сълзите се смръзваха върху посинелите й скули...
            Тогава една огромна рошава сянка се приближи към нея. Беше от онези кротки кучета с маркирани уши. Близна я по ръката. Сякаш искаше да й каже: “Не се бой, аз ще те пазя докато дойде някой да ти помогне!...“ После се сви до нея и Лила скоро усети топлината на четириногия си спасител. Така я намериха съседите.
            Тя никога не забрави тази случка.
            И нещо се преобрази в душата й. Едно непознато чувство внесе най-после мир и хармония в изранената й душа.
            Всеки ден, след работа тя идваше тук с храна за своите неми, четириноги приятели. Сядаше на пейката под ореха и мислите й, светли и спокойни, пърхаха нагоре, към короната на дървото, извисило се към Бога...
            Лила не беше чела мисълта на гениалния Чарли Чаплин, че който храни бездомните животни, всъщност храни душата си...
            Но може би Бог й беше посочил верния път...