МАЛКИЯТ ЧОВЕК И ВЕЛИКАТА УТОПИЯ

 

Повече от три десетилетия Светлана Алексиевич пише своята документално-художествена "Хроника за малкия човек и Великата утопия" или наричана още "Гласовете на Утопията". Това са пет книги, в които малкият (обикновеният) човек сам разказва за себе си и за времето. Названията им вече са станали метафори: "Войната няма женско лице", "Последните свидетели", "Цинковите момчета", "Очаровани от смъртта", "Чернобилската молитва". Тя открива своя жанр - полифоничния роман-изповед, при който от малките истории се ражда голямата история на двадесети век.

Заедно с Джон Ъпдайк и Орхан Памук Светлана Алексиевич влезе в числото на финалистите и получи американската премия National Book Critics Circle (NBCC). Това е седемнадесетата й престижна премия. Нейните книги са преведени на повече от сто езика, по тях са заснети 14 филма в Беларус, Русия, Япония, Австрия, Германия. Във Франция са поставени 17 спектакъла по книгата й "Чернобилската молитва", а пиесата по романа "Войната няма женско лице" е играна в 40 страни.

Журналист по образование и психолог по призвание, Светлана Алексиевич избира за себе си жанра на "човешките гласове" (както тя нарича творбите си), където реални хора разказват за главните събития на времето си - войната, Афганистан, Чернобил, разпада на великата империя, за любовта, смъртта и живота.

Запознахме се със Светлана в редакцията на в. "Сельская газета", където тя работеше като репортер, аз водех рубрика за домакинята "Хозяюшка" с интересни световни рецепти и публикувах първите си интервюта с любимите си беларуски писатели Уладзимир Караткевич и Янка Брил.

Свързва ни не само редакцията на вестника, общите приятели и обичта към Беларус, но и любимото ни, магическото число "7": седем години Светлана работи над първата си книга, а нейната Хроника за "живота на малкия човек и Великата утопия" ще свърже всичките й 7 книги в един цикъл. И разбира се - Алес Адамович, Ученият и Писателят с голяма буква, който първи ме подкрепи и откри пътя към защитата на докторската ми дисертация със своята авторитетна оценка като завеждащ отдел в Академията на науките на Беларус. Алес Адамович - любимият Учител на Светлана Алексиевич!

Спомням си как противоречиво бе посрещната първата й книга "Войната няма женско лице", как две години издателството не се решаваше да я издаде, как Светлана бе обвинена в пацифизъм, натурализъм, в развенчаване на героичния образ на съветската жена (много сериозни обвинения, още повече за една дисидентски настроена журналистка!).

В навечерието на промените, когато идва на власт М. Горбачов и започва перестройката през 1985 г., книгата, в която звучат гласовете на жените участнички във Втората световна война, излиза почти едновременно в московското списание "Октябрь" и в беларуското издателство "Мастацкая лiтаратура", а след това в издателство "Советский писатель", в "Роман-газета", за да достигне до 2-милионен тираж.

През същата (1985) година излиза и втората книга "Последните свидетели" (сто не детски разказа), също обвинена в отсъствие на идеологически стандарти, но после наречена "ново откритие на военната проза", а двете й първи книги - "женски и детски поглед към войната, открили цял материк от нови чувства и идеи...".

За да напише следващата си книга за "десетгодишната престъпна война, скривана от народа", С. Алексиевич четири години пътува из страната, среща се с майките на загиналите войници, с бивши воини-афганци, няколко пъти лети до Афганистан. Появата на романа "Цинковите момчета" (1989) е като взрив на бомба.

Развенчан е героичният руски военен мит и негодуващите военни и комунистите организират през 1992 г. в Минск политически съд над автора. Едва след намесата на демократичната общественост и на много интелектуалци от Европа съдебното дело е спряно.

"Очаровани от смъртта" (1993) е книга за "самоубийците след краха на социалистическата империя", за хората, неуспели да намерят себе си и да приемат новия свят, новата история, новата страна. И в този психологически портрет на разпада са вплетени лицата на маршал Ахромеев, поетесата Юлия Друнина, героическият защитник на Брестката крепост през 1941 г. Тимерен Зинатов - хора, поставили знак за равенство между живота си и идеята, Великата утопия на социализма, споени със своето време като "пеперуди, попаднали в цимент".

"Чернобилската молитва" (1997), публикувана десет години след като изгря "Черната звезда на Чернобил - както пише самата Светлана Алексиевич - не е книга за Чернобил, а за света след Чернобил. За това как човек живее в новата реалност, която съществува, но още не я осъзнава. Хората, преживели Чернобил, хората, живеещи след Чернобил, постигат нови знания. Неслучайно в този смисъл е подзаглавието на книгата - "хроника на бъдещето".

Новата й книга "Чудесният елен на вечния лов" е посветена на любовта. В нея мъже и жени от различни поколения разказват своите истории, а чрез тях и вечните въпроси: кои сме ние, какво е любовта, заради която навярно и идваме на този свят...

През 2006 г., по време на научната си специализация в Минск, имах удоволствието няколко пъти да гостувам в новия апартамент на Светлана. От 2001 г. тя постоянно променя своето местожителство - Франция, Италия, Финландия, Швеция... И сега се бе завърнала за кратко в Минск, в дома си, извиващ се и лъкатушещ със своите 20 входа блок по брега на река Свислач.

Р.С. - Тъй като се срещнахме в редакцията на вестник, пък и не само заради това, бих искала нашият разговор да започне от журналистиката, която е в началото на твоя творчески път. Доколко тя ти помага в творчеството и с какво?

С.А. - Аз съм камерен човек. Обичам самотата. Обичам да съм отделно. А светът да е зад прозореца, където нещо става, трещи и гърми... Да, наистина понякога ми се иска да се скрия, да запазя своята територия, своя ритъм. Но това е опасно за мен. Тогава оглушавам. И отварям прозореца. И чувам гласовете от улицата... Отивам при хората... Отивам в Афганистан, в чернобилската зона... Така навлизам в живота. Журналистиката е моят способ да живея и уча, а литературата е моят способ да разбирам това.

Р.С. - Струва ми се, че самият подход към героите, способността ти да ги откриваш и изслушваш, изборът на темите, е журналистически. В едно свое интервю ти казваш, "ако Флобер пише за себе си, че е "човек-перо", аз мога да кажа за себе си, че съм "човек-ухо".

С.А. - Да, самият подход е журналистически. Един от родоначалниците на този жанр - писателят Алес Адамович, дълго търси определение за този жанр (който у нас бе все още плах, но е утвърден в западната култура). Аз го наричам - роман на гласовете. Дълго търсих тази форма, а сега с всяка една книга се опитвам да я разширявам. Винаги ми бе тясно в традиционните рамки, съвременният живот (ХХ век) не се побираше в тях и постоянно нарушавах границите им. Аз слушам улиците, търся в тълпата. Иска ми се да измъкна, да уловя реалността, истинската - да, направо от улицата, от устата, от сърцето... Без паузи и без литературни (излишни) обработки. Като при Роден... Да взема обикновено парче мрамор, да премахна всичко излишно...

Р.С. - Алес Адамович, една от най-значителните личности в съвременната беларуска литература, твоят любим учител и неговите книги "Аз от огненото село" и "Блокадна книга" - първите книги от новия жанр, те оказват ли влияние върху твоето творческо израстване?

С.А. - Пробвах себе си, своя глас в различни жанрове, писах разкази, публицистика, репортажи. Решаващо влияние в моя избор действително оказа известният беларуски писател Алес Адамович. Особено първата му книга "Аз от огненото село", написана заедно с беларуските писатели Янка Брил и Владимир Калесник.

Адамович наричаше този жанр различно, търсеше точната формулировка: "съборен роман", "роман-оратория", "роман-свидетелство", "народ, повествуващ сам за себе си" и пр. Винаги съм го считала за свой главен Учител. Той ми помогна да намеря своя път... Аз дълго търсих себе си, исках да намеря нещо такова, с което да се доближа до реалността, която ме измъчваше, увличаше, хипнотизираше... Исках да открия истината. И този жанр - жанрът на човешките гласове, на изповедите, свидетелствата и документите на човешката душа, ми допадна мигновено.

Аз бях още студентка, когато прочетох тази книга и бях силно впечатлена. Още тогава разбрах, че и аз чувам света така: чрез гласовете, чрез детайлите на бита и битието - така е устроено моето ухо, така го виждам - така са устроени моите очи. След завършването на факултета по журналистика аз дълго търсих себе си, пробвах: писах за художници, за науката, занимавах се с чиста журналистика. И добре се справях с всичко, дори, като потомствен учител, и с преподаването в училище. Но тази книга ме накара да разбера, че тава е моят жанр. За него трябва да бъдеш малко свещеник, малко психиатър, социолог, писател, актьор, и разбира се, журналист.

Аз избрах този жанр. Моите книги са подслушани от улицата, зад прозореца. В тях реални хора разказват за главните събития на своето време и всеки от тях - историята на своята малка човешка съдба.

Р.С. - Какво обединява (освен това, че в тях героите сами разказват своите истории) твоите книги за войната, за самоубийците, за Чернобилската катастрофа, за любовта... За какво всъщност пишеш вече тридесет и три години?

С.А. - През всичките тези години аз пиша историята или, по-точно казано, водя хроника за живота на малкия човек и Великата утопия. Пиша за тайната на комунизма и нейния руски опит. Как и защо златната мечта (която съществува откакто човекът е ходил облечен в кожи) се е превърнала в страшен, кървав опит. Независимо от всички жертви на комунизма (около 100 милиона) самата идея не е изчезнала, не се е самоизобличила като фашизма. Хората както са мечтали, така и ще продължават да мечтаят за Града на Слънцето. Аз искам (опитвам се) да записвам и да оставя една малка история (най-обикновена) за това как през това време хората са живели. Самите те разказват за себе си в моите книги.

Всичките ми книги са за това. Аз тръгвам от Утопията и нейния човек - от революциите и войните до разпада, когато социалистическата Атлантида потъна под водата. А после до Чернобил, където не само ние, но и цялото човечество надникна в Нищото.

Книгата "Войната няма женско лице" е първата в тази хроника. Тук аз, както и в другите книги, изследвам, описвам човека във времето и вечния човек, търся това, което е той сега и което винаги присъства в него. Както казва Ахматова, "голый человек на голой земле" (голият човек на голата земя).

По фронтовете на Великата Отечествена война в армията са воювали повече от 1 милион от 15- до 30-годишни жени: летци, автоматчици, снайперистки. Не по-малко са участвали в партизанската и нелегалната съпротива. Тази книга е за войната и не само за нея. Тя е за човека, за човешкия мир.
Днес ние спокойно пием кафето си сутрин и гледаме по телевизията как едни хора убиват други хора. А мен ме измъчва мисълта (след трите книги за войната): как всичките тези хора - стрелящи, убиващи, остават насаме със себе си и с тази безумна мисъл, че имат правото да отнемат друг живот. Вместо Бог. И това не е остаряла тема, вечна, като при Достоевски. Какво представлява човекът? И колко е човешкото у човека? И как този човек да бъде защитен от човека? Какви думи да се намерят, че само мисълта за войната да ужасява... Както мисълта за човекоядството... Жените говорят именно за това, тяхната война е друга, с друг аромат и цвят. За тях войната е преди всичко убийство. Мъжете не разказват за такава война и затова дълго не искаха жените да говорят...

Р.С. - Ти сравняваш своята професия с професията на психоаналитика и даже свещеника, а особеностите на творчеството си с тайнството на изповедта. Но изповедта е тайнство, а психоаналитиците не публикуват историите, които чуват, и никога не назовават имена. Писателят документалист оголва истината, назовава и показва своите герои пред всички, предлага ги на обсъждане.

С.А. - Аз винаги се стремя да не превръщам човека в жертва на тези обстоятелства, защото не желая да го потопя в хаос, безумие и страх. Напротив, моята цел е да открия, да разбера колко човешко има в човека. И как този човек в човека да бъде защитен? С какво можем да го защитим?

Ако над свещеника е Божията благодат и той е напътстван от Всевишния, то писателят се ръководи единствено от своята съвест и се старае, колкото и да е невъзможно, да не засегне никого, да не обърка, да не разбие нищо в живота на някого. Аз винаги се стремя към това. Много неща са така необясними, особено свързаното с голямата тайна на човешката душа.
Р.С. - Казваш, че книгите ти са за малкия човек и за Великата утопия. Какъв смисъл влагаш в това понятие?

С.А. - Огромната империя се разпадна, не просто географската империя, а империята на чувствата. Разпадна се целият съветски материк. Но Великата утопия - това е социалистическата идея, която ще живее вечно. Аз искам малкият човек сам да разкаже как е повярвал в социалистическата идея, как е умирал, как е убивал, как е бил щастлив или нещастен в нея, какви са били идеалите му.

Р.С. - Светлана, ти пишеш на руски, а как се чувстваш - като беларуски или като руски писател?
С.А. - Мога да кажа каква култура представлявам, но по убеждения съм космополит, особено след Чернобил. На тази мъртва земя всички деления, както разбираш, са ненужни, както казваше Александър Мен, защото ти си просто човек, който се опитва да намери някакъв смисъл в живота или в това съществование, във всичко, което е наоколо. Във всеки случай достатъчно много тайнственост има във всичко, което става около нас.

След смъртта на Васил Биков името на Светлана Алексиевич се асоциира с беларуската литература независимо от това, че почти 10 години в самата Беларус не излизат нейни книги.

Тя мечтае да разруши създадените стереотипи, да напише такава книга, която да "чете и клошарят, и снобът". Главната книга на нейния живот, наречена "Хроника за малкия човек и Великата утопия", или "Гласовете на Утопията" ще включва 7 книги. Пет от тях вече са неоспорим факт в световната литература - две за Великата Отечествена, една за войната в Афганистан. Четвърта - психологически портрет на разпада на социалистическата империя, за самоубийците, споени "като пеперуди в цимента" на тези развалини ("Очаровани от смъртта"). Изминавайки пътя от социалното разбиране до екзистенциалното, тя създава петата си книга - "Чернобилската молитва", най-адекватното и най-издаваното произведение на тази тема в света - как човек унищожава не само себеподобните си, но и всичко живо.

Човек се променя. Светът се променя. А хрониката продължава...

Времето на войните и кървавите революции отмина и ние живеем в друг свят и започваме да разбираме, че "животът е нещо разкошно, което нямаш право да употребиш бездарно."

Когато старият свят вече не съществува, трябва да се открият нови величини, постоянни ценности. Трябва да се говори с човека като с приятел за тайните на човешкия живот. И Светлана Алексиевич иска да разкаже за това как "руският човек иска да бъде щастлив, мечтае за това, но не може да го постигне... И защо? Как той си представя Дома? Щастието? Любовта? И в края на краищата - в какво намира смисъла на своя живот?"

Определяйки нашето време като време за "самотното строителство на душата, на Дома", Светлана Алексиевич долавя нови интонации, усеща, че човек иска да бъде щастлив. Щастлив в своя живот. Той се учи да мисли и да говори за себе си. А само когато човек обича, когато се замисля за щастието, само тогава свършва бита и започва битието. И той се включва към Вечното.

Следващите й две книги ще бъдат посветени на вечните теми на изкуството и живота - любовта и смъртта - на най-големите тайни, около които се върти човешкият живот - земен и космически.

Когато писателката се заслушва в "гласовете" на любовта и смъртта, чрез тях отново достига до вечните въпроси: кои сме ние, какво е любовта, заради която навярно и идваме в този свят, какво е смъртта?... Тогава душите на хората, докоснали се до тези велики тайнства, стават за нея "средство за космическа връзка" с Вселената.

Ако Оноре дьо Балзак нарече своето изследване на живота от над 90 произведения "Човешка комедия", то седемте книги на Светлана Алексиевич бихме нарекли "Човешка трагедия". Тя събира истории за събитията не като такива, а истории за чувствата и опита, които в екстремални ситуации осветяват човека и времето, разкриват неговата същност. Търси опита, позволяващ да се осмисли нашето време: как и защо идеалите се смениха с цели?

Вече повече от тридесет години Светлана Алексиевич пише документално-художествена хроника за последните 100 години на светската история, на човешката душа. За това как обикновеният човек върви през времето и историята, а историята и времето минават през него.

Сякаш тя самата е станала "черна кутия", записваща информация за всички". За нашето минало, настояще и бъдеще. Търсеща отговори на най-насъщните въпроси на битието - земно и космическо. Такъв художник е Светлана Алексиевич. Героите на първите й книги се наричаха "пролетарии на войната". Сега тя записва гласовете на "пролетариата на историята" от последните двадесет години - новото време, което всички очакваха и от което почти всички бяха разочаровани: бившите дисиденти, бизнесмените, демократите, интелигенцията, даже просяците.

От хилядите "Гласове", частици от нашия бит и битие, от думите и това, което е извън тях, тя създава образа на своето време: калейдоскоп от съдби, въпроси и отговори, бездни и тайни на човешкото съществуване. Затова нейните книги се превръщат в летописи, в енциклопедия на много поколения, които тя среща и заедно с които върви в желанието си да разбере как са живели, в какво са вярвали? "Как ги убиваха и как те са убивали? Как искат да бъдат щастливи".

Произведенията на Светлана Алексиевич, които критиката днес нарича "нова литература на факта", потвърждават мисълта на Лев Толстой, че да се наблюдава самият живот, е по-интересно, отколкото да се измисля. "Изкуството за много неща не се досеща и голяма част от човека е недостижима за изкуството" - потвърждава Светлана Алексиевич, която се стреми да достигне до недостижимото в човека като частица от Безкрая на Макрокосмоса.

Творчеството й е наистина уникално. За първи път в беларуската (или по-точно, в съветската и постсъветската) култура е проследен, документиран, художествено обработен животът на няколко поколения и самата реалност на седемдесетте години социализъм (от 1917 г. през Гражданската война, младостта и хипнозата на Великата утопия, сталинския терор и Гулак, ВОВ и годините на краха на социалистическия материк, Чернобилската катастрофа), та до днес. Това е живата история за най-важното: защо така плачем и страдаме? Защо и как обичаме и умираме, къде живеем? Защо живеем?... Жива история, разказана от самия народ и записана, чута, художествено преосмислена от талантлив и честен летописец.

Беларуската писателка Светлана Алексиевич - космополит и философ по душа, принадлежи на цялото човечество.

2005 г., Минск - 2009 г., Карлово

 

Статията е взета от ЛитерНет