СЪН ЗА СЦЕНА

разказ от Рада Петрова

 

 

 

Сещаш ли се за онова заспиване в циганската каруца, за което ти разказах преди време? Трябваше да си взема урок от случката, но когато си само на 5, това не ти идва на ум. Което предполага, че случките следват хода на поумняването, но много, много бавно. Дали пак за заспиване става дума? Да, пак за това.

Баща ми, Бог да го прости, беше човек с мнение и не понасяше някой да му казва как да живее и как да си възпитава децата. Сигурно за това беше изключен от партията – онази Партия, която беше права дори, когато грешеше. Но сега става дума за друго.

В моите детски и ученически години, можехме да ходим на кино, театър и концерти само в рамките на позволеното за това време. След вечерния час не можеше да скиташ по улиците и да ходиш на  късни представления, защото неизменно в училище имаше наказания. Все се намираше някой да те издаде – било ученик, било учител. По онова време артистите много обикаляха страната - народни певци, танцови състави, естрадни изпълнители, малки и големи театрални трупи. Читалищата бяха наистина живи и държавата ги поддържаше, кой знае как. Татко много искаше ние с брат ми да свирим и ходехме на школи редовно и без глезотии. Водеше ни на концертите на Борис Карлов, Ибро Лолов и всичките известни народни певици, много от които вече не са сред живите. Ние пък ходехме на естрадните концерти и дори си имахме свои групи. Моята момичешка група се казваше “Тангра”. И днес мисля, че бяхме добри...

В навечерието на един такъв концерт брат ми се върна от училище и каза, че е забранено учениците да ходят на представлението тази вечер. Дори с родителите.

- И кой ще ми забрани да си заведа децата да видят истински музиканти? - възмути се баща ми и ние вече знаехме, че сме там.

Вечерта брат ми, аз, майка и татко, се настанихме на първия ред на балкона – едно супер стратегическо място и пет пари не давахме, че отвсякъде към нас гледаха възмутени родители. После, когато засвириха тези истински музиканти, народът полудя. Всички съжаляваха, че не са си взели децата – поне ние с брат ми мислехме така. Зад нас един екзалтиран мъж все повтаряше, че тези хора живеят на сцената. Толкова пъти го каза, че бях абсолютно сигурна, че е  така. Беше ми чудно как точно, но вече нямаше съмнение. Още тогава  знаех, че ще намеря начин да видя как тези красиви и талантливи хора живеят на сцената.

На другия ден животът се разцепи на две. Директорът на училището извикал всички провинили се ученици в дирекцията и им ударил по десет пръчки на всяка ръка. По обяд брат ми се върна и разказа на баба ми за това зверство. Тя само врътна глава и каза:

- Трай си, баща ти ще го научи него.

Това беше удовлетворително за брат ми и той излезе да рита топка в тополите край Искъра. Аз реших, че е време да проверя как точно стои въпроса с тези, които живеят на сцената. Облякох си една красива рокля с презрамки и бродерийка отпред. Бяла. Знаех, че много ми прилича, пък и отивах на специално място. Измъкнах се от къщи  по долната улица, че да не ме види никой и се промъкнах в читалището. Имаше една обикновена входна врата и след това друга –  две разминаващи се крила с масивни бронзови дръжки. С моите 5 годни съм стигала точно до тези дръжки. В стаичката с малкото прозорче, откъдето се продаваха билетите, мирно си седеше нашата съседка Ванчето Торбановска – красива, руса жена, която никога не остаря. Винаги беше усмихната, с прическа и с много красиви дрехи. Аз изчаках да наведе глава към книгата в скута си и  се промъкнах между крилата на голямата врата. От там по огромното стълбище надолу, през тъмните коридори и право в големия салон. В другия край беше сцената, но празна. Нещо не беше, както трябва. Чудех се къде са отишли всичките тези усмихнати жени и  красиви мъже, които трябваше да живеят точно тук. Сигурна бях, че съм чула добре какво повтаряше онзи мъж предишната вечер. Промъкнах се към сцената и внимателно изкачих дървените стълбички. Стъпих на чамовия под и усетих специфичния мирис на прах от дъските и тежката плюшена завеса.  Потопих се в свят от вълнуваща тишина и странни миризми. От високите прозорци, които опасваха западната стена на сградата, се процеждаше златистото сияние на залязващото слънце. Падаше върху сцената на снопове и сякаш прожекторите бяха включени. Нещо в мен се обърна. Направих реверанс към публиката. После пак – съвсем като истинска актриса и запях. Една песен на дребничката Рита Павоне. Пях и танцувах, докато дъх не ми остана. Отново се поклоних.  После - сред море от аплодисменти, направих последен реверанс и се оттеглих зад кулисите.

Тъкмо навреме. Чух, че вратата на салона скръцна поривисто и нечии уверени стъпки тръгнаха към сцената. Погледнах през една дупка на завесата и вече очаквах да се появят артистите. Нищо подобно. Между редовете се движеше леля Яна и с голямата метла мощно прибираше боклуците, останали от снощния концерт. Тихо се промъкнах в коридора към гримьорните. Те дори не бяха заключени. Седнах пред едно голямо огледало и се погледнах. Актриса! С красива бяла рокля, с руса коса, вързана на разклонено “кукуригу” и със синя гривна! Отворих чекмедженцето и какво да видя?! Истинско червило! Веднага си сложих, просто нямаше как да не си сложа. Както си бях пред огледалото реших, че това е мястото да кажа онова стихотворение, което така дълго учих, но нямаше на кого да го кажа. Вече бях сигурна, че артистите ме наблюдават тайно, просто не бях се досетила, че те през цялото време са си били тук, защото истинският им живот е на сцената, но са невидими... И започнах...

Бунтът бе помазан.

В горските усои

паднаха убити всичките герои.

Нали се сещаш – така започва одата “Караджата”. И до днес ми е любима. Кой знае защо все плача, когато я рецитирам и никога не съм я забравяла...

Така се въодушевих, че стъпих на стола и хем се гледах в огледалото в цял ръст, хем рецитирах. Цялото стихотворение, чак до края. Накрая се поклоних. Артистите бяха онемели. Сразих ги. Седнах на стола да си почина. Вече знаех как точно живеят тук и беше време да си тръгвам. Отново излязох на сцената. Всичко беше потънало в синкав мрак. Почти с пипане слязох по стълбичката и се насочих към изхода. Бутнах вратата и застинах. Беше заключена. А наоколо като започна едно поскръцване, шумолене и шептене, тръпки да те побият. Дори ме хвана страх да ревна. Свих се на един стол по средата на редовете и зачаках да се случи нещо и да бъда спасена. Така съм заспала.

Как завърши всичко ли? Татко обещал, че само да ме намерят, с пръст няма да ме пипне. Така и стана. Когато след много години му казах, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, той дълго се смя и каза, че стажът ми върви отдавна, само трябва да си взема дипломата. С “Караджата” преминах в един от туровете на приемните изпити. Дали станах актриса ли? Не. Психолог съм. Всеки ден съм на сцената.